Куин измина последните двадесетина километра от Кауро до крайбрежната равнина в потиснато настроение. Той съзнаваше, че със смъртта на Орсини следата бе прекъсната и загубена завинаги. В бандата имаше четирима души. Вече всички са мъртви. Дебелакът, който и да е той, и хората зад него, ако въобще има такива, които са финансирали всичко това, никога няма да бъдат открити. Какво в действителност се е случило с единствения син на президента, защо, как и кой го е извършил, ще остане неразгадано от историята, както убийството на Кенеди и гибелта на „Мари Селест“. Ще бъде съставен официален доклад за приключване на случая и ще останат единствено теориите, мъчейки се да обяснят неизяснените неща… до безкрай.
На югоизток от летището в Аячо, там, където пътят от планината се влива в крайбрежната магистрала, Куин пресече река Прунели, сега придошла от зимните дъждове, спускащи се от планината към морето. „Смит енд Уесън“-ът му бе послужил добре в Олденбург и Кастелбланк, но сега той не можеше да чака ферибота и трябваше да вземе самолет. Без багаж. Той се сбогува с оръжието си и запокити пистолета на ФБР далеч навътре в реката, като създаде още едно главоболие на бюрократите в Хувър Билдинг. Сетне измина останалите десетина километра до летището.
То представляваше ниска и широка съвременна постройка, разделена на две части, свързани с тунел, които бяха определени за пристигащите и заминаващите полети. Той паркира Опела на паркинга и влезе в терминала за заминаващи. Току-що отваряха. Полувдясно, непосредствено след щанда за вестници, той намери бюрото за информация и попита за първия полет за чужбина. В следващите два часа нямаше полети за Франция, но имаше по-добра възможност. В девет часа сутринта в понеделник, вторник и неделя имаше директен полет на Еър Франс за Лондон.
Той така или иначе щеше да отиде там, за да докладва всички подробности на Кевин Браун и Найджъл Крамър. Смяташе, че Скотланд Ярд имат същото право, както и ФБР, да научат какво точно се бе случило през октомври и ноември. Едната част от събитията се бяха развили в Англия, останалата част — в Европа. Той си купи еднопосочен билет до Хийтроу и попита за телефонна кабина. Те бяха наредени в редица зад информационното бюро. Нямаше дребни и отиде да развали една банкнота на щанда за вестници. Току-що бе ударило седем — до полета оставаха два часа.
След като развали банкнотата, той се върна при телефоните, като пропусна да забележи английския бизнесмен, който влезе в терминала от предверието на входа. Мъжът също като че ли не забелязваше Куин. Той изчетка няколко капки дъжд от раменете на своя елегантен тъмен костюм с жилетка, преметна през ръка тъмносивото си палто от „Кромби“, закачи все още затворения си чадър на лакътя на същата ръка и отиде да разглежда списанията. След няколко минути купи едно от тях, огледа се и избра една от осемте кръгли пейки, разположени около осемте колони, крепящи покрива.
От мястото, което избра, той виждаше добре главния вход, гишето за прием на пътници, редицата от телефонни кабини и портала, водещ към чакалнята за заминаващи. Мъжът кръстоса краката си, обути в елегантен панталон, и започна да чете списанието.
Куин провери телефонния указател и се обади първо на компанията за коли под наем. Агентът бе подранил и се постара да му влезе в положението.
— Разбира се, мосю. На летището? Ключовете са под изтривалката на шофьора? Можем да я вземем оттам. Сега за плащането… Между другото, каква марка е колата?
— Опел Аскона — каза Куин. От другия край на телефонната линия настъпи несигурно мълчание.
— Мосю, ние нямаме Опел Аскона. Сигурен ли сте, че сте я наели от нас?
— Разбира се, но не тук, в Аячо.
— А-а, може би сте отишли в нашия клон в Бастия? Или Калви?
— Не, в Арнхем.
Сега вече човекът бе напълно объркан.
— Къде се намира Арнхем, мосю?
— В Холандия — отвърна Куин.
В този момент мъжът се предаде.
— Как, по дяволите, мога да върна Опел с Холандска регистрация от летището в Аячо обратно в Холандия?
— Бихте могли да го карате — каза убедително Куин. — Ще бъде наред, след като се постегне.
Настъпи дълга пауза.
— „Постегне“? Какво му има?
— Ами-и, предницата мина през един хамбар, а багажникът получи десетина дупки от куршуми.
— Кой ще плаща всичко това? — с изнемощял глас изшептя агентът.
— Просто пратете сметката на американския посланик в Париж — каза Куин, след което постави обратно слушалката. Това бе най-доброто, което можеше да стори.
Той се обади в бара в Естепона и говори с Рони, който му даде телефонния номер на вилата в планината, където Бърни и Артър наглеждаха Сам, като внимателно избягваха да играят с нея на покер. Той позвъни на новия номер и Артър я извика на телефона.
— Куин, скъпи, добре ли си? — гласът й се чуваше слабо, но ясно.
— Да. Слушай, мила, всичко свърши. Можеш да вземеш самолет от Малага до Мадрид и да продължиш за Вашингтон. Те ще искат да говорят с теб. Вероятно и от онази префърцунена комисия ще искат да чуят тази история. Ще бъдеш в безопасност. Кажи им това: Орсини умря, без да проговори. И думичка не каза. Сега вече никой не може да открие самоличността на дебелака, за когото Зак спомена, или на тези, които са зад него. Трябва да тръгвам. Засега довиждане.
Той затвори, прекъсвайки потока от нейни въпроси.
Като се движеше безшумно по своята космическа орбита, един спътник на Агенцията за национална сигурност чу този телефонен разговор, заедно с милиони други същата сутрин и предаде думите на компютрите долу във Форт Мийд. Мина известно време, докато те бъдат обработени, след това следваше да се прецени каква част от тях да се запази и каква да се изреже, но думата „Куин“, която Сам бе произнесла, накара компютрите да запишат това съобщение. То бе проучено в ранния следобед и препратено в Ленгли.
Когато пътниците за Лондон бяха повикани, един камион спря под козирката на сградата за заминаващи. Четиримата мъже, които слязоха и преминаха през входната врата, не приличаха на пътници за Лондон, но това не направи впечатление никому. Освен на елегантно облечения бизнесмен. Той вдигна очи, сгъна списанието и се изправи. Палтото му бе преметнато през едната ръка, в другата държеше чадъра си. Започна да ги наблюдава.
Предводителят на четиримата, в черен костюм и разкопчана риза, предната вечер бе играл на карти в един бар в Кастелбланк.
Останалите трима носеха сини ризи и панталони и приличаха на хора, които са работили в лозя и маслинени горички. Ризите бяха износени в долната си част — подробност, която не убягна на бизнесмена. Те огледаха насъбралото се множество, не обърнаха капка внимание на бизнесмена и започнаха да наблюдават останалите пътници, които един по един се изнизваха през вратата за заминаващи полети. Куин не се виждаше, защото се бе отбил до мъжката тоалетна. От радиоуредбата се чу последното повикване за пътниците, пътуващи за Лондон. В този момент Куин се появи.
Той зави рязко вляво към вратата за заминаващи и извади билета от джоба на блузата си, без да забележи четиримата от Кастелбланк. Те се насочиха към гърба му. В залата се появи един носач, който буташе по пода дълга редица от свързани една с друга колички с багаж.
Бизнесменът отиде до носача и го избута. Спря, за да изчака удобния момент и даде силен тласък на колоната от колички. Тя набра скорост и инерция по гладкия мраморен под и се насочи към четиримата вървящи мъжаги. Един от тях навреме видя опасността, хвърли се настрани, спъна се и се просна с цял ръст на земята. Колоната удари втория мъж в таза, повали го на пода и след това се раздели на няколко части, които тръгнаха с дрънчене в три различни посоки. На водача с черния костюм му се паднаха осем колички, които го натресоха в диафрагмата и го свиха на две. Четвъртият мъж му се притече на помощ. Те бързо се окопитиха, събраха се отново, за да видят само как гърбът на Куин изчезва в чакалнята за заминаващи.
Четиримата мъжаги от селото се втурнаха към стъклената врата. Стюардесата на летището им отправи професионалната си усмивка и ги подсети, че е свършило времето за прочувствени раздели, тъй като и последното повикване за полета е приключило. През стъклото те видяха високия американец да преминава
