пръсти в опита си да върне старата прическа, която му харесваше повече. Но косата му щръкна на кичури и той се принуди да я остави така, както неизвестният бръснар го бе подстригал. Едва бе свършил с това, когато прислужникът се върна отново.
— Благодаря за всичко, приятелю — каза Куин. Човекът не даде вид, че е чул. Прибра само тоалетните принадлежности, остави масата и се появи отново, този път с поднос. Върху него имаше пресен портокалов сок, кифлички, мляко, захар, табла с яйца и бекон, препечен хляб, масло, портокалово сладко и кафе. Кафето бе току-що направено и от него се носеше неповторим аромат. Сервитьорът постави един обикновен дървен стол до масата, поклони се вдървено й излезе.
Куин си спомни за една стара английска традиция — преди да отведат някого към Тауър, за да му отсекат главата, винаги му давали богата закуска. Въпреки това той здравата закуси, като омете всичко до последната троха.
Едва бе свършил, когато мълчаливецът се върна, този път с купчина дрехи, току-що изпрани и изгладени. Но не бяха неговите. Бяла колосана риза, вратовръзка, чорапи, обувки и костюм от две части. Всичко му бе по мярка, сякаш скроено точно за него. Прислужникът посочи дрехите с ръка и почука часовника си, сякаш искаше да каже, че няма време за губене.
Когато Куин се облече, вратата за пореден път се отвори. Този път на прага застана елегантният бизнесмен, който поне можеше да говори.
— Скъпи мой приятелю, изглеждате сто процента нов човек и се надявам, че и така се чувствате. Моите искрени извинения за необичайния начин, по който ви поканихме тук, но се опасявахме, че в противен случай вие нямаше да проявите желание да ни посетите.
Той все още изглеждаше като манекен от магазин за модно облекло и говорът му бе като на офицер от Кралската гвардия.
— Ще ми платите за това, тъпанари такива, когато му дойде времето — каза Куин. — Не мога да отрека, че пипате със стил.
— Колко любезно — мърмореше бизнесменът. — А сега, ако дойдете с мен, моят началник иска да говори е вас.
Той поведе Куин по един обикновен коридор към асансьора. Когато кабината се устреми с тихо бръмчене нагоре, Куин попита за часа.
— Ах, да — отвърна бизнесменът. — Забравих, че вие, американците, не можете да дишате, ако не знаете колко е часът. Всъщност наближава полунощ. Страхувам се, че тази закуска бе единственото нещо, което дежурният ни нощен готвач можа да приготви.
Те излязоха от асансьора и се озоваха в друг коридор, този път постлан с разкошен килим, с дървени и тапицирани врати от двете страни. Водачът му обаче го отведе в самия край на коридора, отвори вратата там, въведе го вътре, оттегли се и затвори.
Куин се намери в стая, която би могла да бъде офис или гостна. Около газовата камина бяха разположени няколко канапета и фотьойли, но в стаята доминираше внушително бюро, разположено в нишата на прозореца. Мъжът, който се изправи зад него и тръгна да го поздрави, бе по-възрастен — около петдесет и пет годишен, предположи Куин — в костюм от Савил Роу. Външният му вид, както и суровото му, но нелишено от интелигентност лице, излъчваха авторитет. Тонът му бе дружелюбен.
— Драги мистър Куин, колко мило от ваша страна да ме посетите.
На Куин започна да му писва. Трябваше да сложи край на тази игра.
— Окей, не можем ли просто да си свалим картите? Намушкахте ме в едно хотелско фоайе, упоихте ме, накарахте ме да загубя съзнание, докарахте ме тук. Браво. Но не си струваше труда. Ако вие и вашите английски горили искахте да говорите с мен, можехте спокойно да накарате двама полицаи да ме приберат, без да има нужда от спринцовки и всякакви там дивотии.
Човекът пред него се сепна и изненадата му изглеждаше съвсем искрена.
— О, да, разбирам, вие смятате, че сте в ръцете на MI5 или MI6? Страхувам се, че не. Намирате се от другата страна, така да се каже. Позволете. Аз съм генерал Вадим Кирпиченко, новоизбраният началник на Първо главно управление, КГБ. От гледна точка на географията, вие сте все още в Лондон, но от юридическа гледна точка вие се намирате на суверенна съветска територия — нашето посолство на Палас Гардънс в Кенсингтън. Няма ли да седнете?
За втори път през живота си Сам Самървил бе въведена в Залата за кризисни ситуации в подземията на западното крило на Белия дом. Едва й се събираха пет часа, откакто бе слязла от самолета от Мадрид. Властимащите явно не желаеха да бъдат оставени да чакат.
От двете страни на вицепрезидента седяха четиримата най-важни министри от Кабинета, както и съветникът по националната сигурност Брад Джонсън. Присъстваха още и директорът на ФБР и Филип Кели. Лий Алегзандър от ЦРУ седеше настрани. Последният от присъстващите бе Кевин Браун, отзован от Лондон, за да докладва лично, нещо, което той току-що бе направил, когато въведоха Сам. Настроението спрямо нея бе подчертано враждебно.
— Седнете, млада госпожице — каза вицепрезидентът Одел.
Тя седна на стола на края на масата, където всички можеха да я виждат.
Кевин Браун я гледаше кръвнишки. Той би предпочел първо лично да я разпита и след това да докладва на комисията. Не му бе приятно други да подлагат на директен разпит подчинените му агенти.
— Агент Самървил — каза вицепрезидентът, — тази комисия ви позволи да се върнете в Лондон и ви повери лицето Куин поради една единствена причина — вашето твърдение, че той може да помогне за идентифицирането на похитителите на Саймън Кормак, тъй като ги е видял с очите си. Също така ви беше наредено да поддържате връзка с нас и да докладвате. Оттогава насетне… нищо. Вместо вашите, ние получихме купища други доклади и то все за трупове, пръснати из цяла Европа, като вие с Куин всеки път сте се оказвали в непосредствена близост до тях. Ще ни обясните ли какво, по дяволите, сте правили?
Сам им разказа всичко. Започна от начало: смътният спомен на Куин за татуировка на паяк върху ръката на един от мъжете в склада в Бабидж, следата, водеща от побойника Кайпер от Антверпен към Марше, вече мъртъв в едно виенско колело във Вавър и с променено име. Тя им каза за предположението на Куин, че Марше може да е довел свой дългогодишен партньор, за да участват заедно в операцията, откриването на Преториус в собствения му бар в Ден Бош. Тя им разказа за Зак, или Сидни Фийлдинг, командир на наемническа група. Това, което той им бе съобщил минути преди да умре, накара всички да се вторачат в Сам и да онемеят. Тя свърши с чантата си, в която бе монтирано подслушвателно устройство и с пътуването на Куин сам до Корсика, за да открие и разпита четвъртия мъж, тайнствения Орсини, който, според Зак, бе човекът, доставил колана с монтираната в него бомба.
— След това той ми се обади, преди двадесет и четири часа, и ми каза, че всичко е свършило, следата се прекъснала, тъй като Орсини умрял, без да каже нищо за дебелака.
Когато тя свърши, в залата настъпи мълчание.
— Господи, това е невероятно — каза Рийд. — Разполагаме ли с някакви доказателства, които могат да подкрепят всичко това?
Лий Алегзандър вдигна очи.
— Белгийците съобщават, че куршумът, убил Лефорт, наричан още Марше, е калибър четиридесет и пет, а не тридесет и осем. Освен ако Куин не е имал и друг пистолет.
— Не, нямаше — отвърна бързо Сам. — Единственият, който имахме у себе си, бе моят, калибър тридесет и осем, даден ми от господин Браун. Освен това никога не съм изпускала от очи Куин за по-дълго време, през което той да прескочи от Антверпен до Вавър и да се върне или от Арнхем до Ден Бош и обратно. Що се отнася до кафенето в Париж, Зак бе убит с пушка, с която стреляха от една кола на улицата.
— Това съвпада — каза Алегзандър. — Французите са намерили куршумите, изстреляни към това кафене. Стреляно е с пушка Армълайт.
— Възможно е Куин да е имал партньор — предположи Уолтърс.
— Тогава нямаше да бъде необходимо монтирането на подслушвателно устройство в чантата ми — каза Сам. — Той спокойно можеше да се измъква, докато бях в банята или в тоалетната и да се обажда по телефона. Умолявам ви, господа, да ми повярвате — Куин е чист. Той почти успя да стигне до дъното на този проклета история. През цялото време обаче някой беше с едни гърди пред нас.
