— Да, тъкмо навреме — каза Станърд.
— Това е въпросът — подсети ги Доналдсън. — С колко време разполагаме?
— Не е много — призна Одел. — Медиите досега проявяваха търпение, главно заради неговата популярност. Но положението става неудържимо и не можем да отлагаме до безкрайност.
— Срок? — тихо попита Уолтърс.
Те гласуваха. Одел се въздържа. Уолтърс вдигна сребърния си молив. Станърд кимна. Брад Джонсън поклати отрицателно глава. Уолтърс прие това с разбиране. Джим Доналдсън помисли малко и се присъедини към Джонсън с отрицателния си вот. Изпаднаха в патова ситуация — два на два гласа. Хюбърт Рийд огледа петимата, навъсен и угрижен. След това сви рамене.
— Съжалявам, но щом трябва, значи трябва.
Той се присъедини към положителните вотове. Одел шумно въздъхна.
— Добре — каза той. — Приемаме с болшинство. До Бъдни вечер, ако междувременно не настъпи някакъв голям обрат, аз ще трябва да отида и да му съобщя, че на първи януари въвеждаме в действие двадесет и петата поправка.
Той едва бе започнал да се надига от стола си, когато другите скочиха почтително на крака. Той откри, че това му харесва.
— Не ви вярвам — каза Куин.
— Моля — каза мъжът с костюма от Савил Роу и направи жест към прозорците със спуснати завеси. Куин огледа стаята. Над камината Ленин държеше реч пред народа. Куин отиде до прозореца и погледна навън.
Погледът му се плъзна през градина с голи дървета, а над стената в края й видя горната част на червен лондонски автобус на два етажа, който бързаше по Бейзуотър Роуд. Върна се на мястото си.
— Х-м, ако все пак лъжете, трябва да сте използвали страшно много филмови декори — каза той.
— Никакви филмови декори няма — отвърна генералът от КГБ. — Предпочитам да ги оставя на вашите хора от Холивуд.
— В такъв случай, защо сте ме докарали тук?
— Вие представлявате голям интерес за нас, мистър Куин. Моля, не бъдете толкова зле настроен към нас. Колкото и странно да звучи, аз съм убеден, че за момента и двамата сме на една и съща страна.
— Наистина звучи странно — каза Куин. — Дяволски странно.
— Добре, нека да ви разкажа някои неща. Ние знаем, че сте били избран да водите преговорите за освобождаването на Саймън Кормак от похитителите му. Знаем също така, че след смъртта му сте били един месец в Европа, където сте се опитали да ги проследите и откриете — с известен успех, както по всичко личи.
— И това ли ни поставя на една и съща страна?
— Може би, мистър Куин, може би. Не е моя работа да охранявам млади американци, които горят от желание да тичат насам-натам без необходимата охрана. Но е моя работа да се старая да защитавам страната си от враждебни заговори, които й нанасят огромни щети. А тази… афера с Кормак… представлява заговор, скроен от неизвестни лица, чиято цел е да навреди на моята родина и да я дискредитира в очите на целия свят. Това не ни харесва, мистър Куин, въобще не ни харесва. Позволете ми, както казвате вие американците, да си разкрием взаимно картите. Отвличането и убийството на Саймън Кормак не е съветски заговор. Но обвиненията се сипят върху нас. От момента, в който коланът бе анализиран, ние сме в устата на целия свят. Отношенията с вашата страна, които нашият държавен глава искрено се опитваше да подобри, са сериозно разклатени. Един договор за съкращаване на въоръженията, на който възлагахме големи надежди, е провален.
— Изглежда дезинформацията не ви понася, когато е насочена срещу Съветския съюз, макар самите вие често си служите с нейните похвати и то доста добре — каза Куин.
Генералът доблестно прие предизвикателството и сви рамене.
— Е, добре, от време на време си позволяваме по някоя и друга дезинформация. Така прави и ЦРУ. Такава ни е работата. Признавам, че не е приятно да получиш обвинения за нещо, което си извършил. Но когато те обвиняват за афера, която не е твое дело, това вече минава всякакви граници и търпението ни се изчерпва.
— Ако бях по-великодушен, може би щях да ви съжаля — каза Куин. — Но истината е, че нищо, абсолютно нищо не мога да направя. Вече не.
— Вероятно — кимна генералът. — Нека да видим. Струва ми се, че сте достатъчно прозорлив и вече сте разбрали, че ние не стоим в дъното на този заговор. Ако го бях организирал аз, защо, по дяволите трябваше да убивам Кормак с устройство, за което толкова лесно може да се докаже, че е съветско?
Куин кимна.
— Добре. И аз смятам, че това не е ваше дело.
— Благодаря ви. А имате ли някаква представа кой може да го е извършил?
— Мисля, че е някой от Америка. Може би ултрадесните. Ако целта е била да се провали ратифицирането на Нантъкетския договор от Конгреса, то тя без съмнение е постигната.
— Точно така.
Генерал Кирпиченко отиде зад бюрото си и се върна с пет увеличени фотоснимки. Той ги разстла пред Куин.
— Виждали ли сте някога тези лица преди, мистър Куин?
Куин разгледа паспортните снимки на Сайръс Милър, Мелвил Сканлън, Лайънъл Коб, Питър Мойр и Бен Салкинд. Поклати глава.
— Не, никога.
— Жалко. Имената им са на обратната страна. Посетили са моята родина преди няколко месеца. Човекът, с когото са преговаряли — човекът, с когото смятам, че са преговаряли — е бил в състояние да им достави онзи колан. По една случайност, той е маршал.
— Арестувахте ли го? Разпитахте ли го?
За първи път генерал Кирпиченко се усмихна.
— Мистър Куин, представянето на институцията, в която работя, като организация с безгранична власт, е златна мина за вашите писатели и журналисти. Но това не е точно така. Дори за нас арестуването на един съветски маршал без нито една улика представлява грубо потъпкване на закона. Аз бях откровен с вас. Бихте ли ми отвърнали със същото? Бихте ли ми казали какво сте успели да откриете през изминалите тридесет дни?
Куин се замисли над молбата. Какво пък, по дяволите, всичко бе приключило, поне що се отнасяше до каквато и да е нишка, която той можеше да проследи. Разказа на генерала историята от момента, когато избяга от апартамента в Кенсингтън, за да организира лична среща със Зак. Кирпиченко слушаше внимателно, като на няколко пъти кимна, сякаш това, което чуваше, съвпадаше с нещо, което той предварително знаеше. Куин завърши разказа си със смъртта на Орсини.
— Между другото — добави той, — може ли да попитам как ме проследихте до летището в Аячо?
— О, да, разбирам. Моят отдел още от самото начало живо се интересуваше от цялата тази история. След смъртта на момчето и умишленото изтичане на подробностите за колана, ние превключихме на високи обороти. Вие не бяхте напълно незабележими, когато преминахте през Холандия. Престрелката в Париж излезе във всички вечерни вестници. Описанието на мъжа, когото барманът видял да бяга от мястото на действието, отговаряше на вашето. Една проверка на списъците с пътниците и заминаващите полети — да, ние наистина имаме свои хора в Париж, които работят за нас — ни показа, че вашата приятелка от ФБР се е запътила към Испания, но от вас нямаше и следа. Предположих, че може да сте въоръжен и бихте искали да избегнете проверките по летищата. Затова проверихме резервациите за фериботите. Моят човек в Марсилия извади късмет, като ви засякъл на ферибота за Корсика. Мъжът, когото видяхте на летището, излетя същата сутрин, когато вие сте пристигнали, но ви изпуснал. Сега аз знам, че сте отишли горе в планината. За наблюдение той избрал мястото, където се пресичат пътищата от летището и морското пристанище и видял вашата кола да поема към летището малко след изгрев слънце. Между другото, знаете ли, че в сградата на летището влезли четирима въоръжени мъже, докато сте били в телефонната кабина?
