Писмото, което Куин бе изпратил на Сам Самървил на собствения й адрес в Александрия, бе надлежно засечено, преди тя да може да го види, и занесено триумфално на комисията във Вашингтон. Тя бе набързо свикана с цел да изслуша и разтълкува неговото съдържание. Филип Кели и Кевин Браун го поднесоха като трофей на вниманието на своите началници.
— Трябва да призная, господа — каза Кели, — че с най-голяма неохота поисках един от надеждните ми агенти да бъде подложен на такъв род наблюдение. Но смятам, и вие ще се съгласите с мен, че сме богато възнаградени.
Той постави писмото на масата пред себе си.
— Това писмо, господа, е било пуснато вчера в самия Вашингтон. Това не доказва непременно, че Куин е в града или някъде в Щатите. Възможно е някой друг да го е пуснал вместо него. Но според мен Куин действа сам, без ничия помощ. Не ни е известно как е изчезнал от Лондон и се е появил тук. Въпреки това колегите ми и аз споделяме мнението, че Куин е пуснал писмото лично.
— Прочетете го — заповяда Одел.
— То е… ъ-ъ-ъ… доста драматично — каза Кели. Сетне нагласи очилата си и започна да чете.
— „Скъпа моя Сам…“ — този начин на обръщение следва да покаже, че моят колега Кевин Браун бе прав. Отношенията между мис Самървил и Куин са излезли извън рамките на чисто служебните.
— Значи вашата хрътка се е влюбила във вълка — каза Одел. — Браво. Хитър ход. Какво пише той?
Кели продължи.
— „Ето ме най-после отново тук, в Съединените щати. Много бих искал да те видя, но се опасявам, че в момента няма да е много разумно. Целта на това, което пиша, е да разкажа какво в действителност се случи в Корсика. Работата е там, че когато ти се обадих от летището в Аячо, аз те излъгах. Сметнах, че ако ти кажех истината за това, което наистина се случи там, ти може би нямаше да се съгласиш да се върнеш поради съображения за безопасност. Но колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че имаш право да узнаеш всичко. Трябва само да ми обещаеш следното. Каквото и да прочетеш в това писмо, не го казвай на никого. Никой друг не трябва да знае за това, поне засега. Първо трябва да доведа докрай работата, с която съм се захванал. Както вече знаеш, Орсини и аз си устроихме малка престрелка. Нямах друг избор, тъй като някой му се беше обадил и предупредил, че съм тръгнал за Корсика, за да го убия, докато аз всъщност исках само да си поговорим. Успях да го улуча с пистолета си — всъщност с твоя пистолет — но не го убих. Когато научи, че са го изпързаляли, той осъзна, че вече не е обвързан с обета си за мълчание и ми разказа всичко, от игла до конец. И то какви неща! Първо, оказа се, че не руснаците стоят в дъното на всичко това — поне не съветското правителство. Заговорът тръгва оттук, от Съединените щати. Хората, дърпали конците са все още забулени в тайна, но човекът, когото те са наели да организира отвличането и убийството на Саймън Кормак, и когото Зак наричаше «дебелака», ми е известен. Орсини успял да открие самоличността му и ми даде неговото име. Когато бъде заловен, в което въобще не се съмнявам, той ще съобщи и имената на хората, платили му да извърши това дело. За момента, Сам, съм се скрил в едно затънтено местенце и пиша всичко, от игла до конец — имена, дати, места, събития. Цялата история от началото до края. Когато свърша, ще изпратя копия до десетина различни инстанции, до вицепрезидента, ФБР, ЦРУ и прочие. След това, дори и нещо да се случи с мен, ще бъде твърде късно да се спре задвиженият механизъм на правосъдието. Повече няма да ти се обаждам, докато не напиша всичко. Моля те да разбереш, че ако не ти съобщавам къде съм, това е единствено заради твоята собствена безопасност. С обич, Куин“.
Настана пълна тишина, защото всички бяха слисани. Един от присъстващите беше плувнал в пот.
— Господи — пое дълбоко въздух Майкъл Одел, — тоя тип с всичкия си ли е?
— Ако това, което казва, е вярно — изказа предположение бившият адвокат Мортън Станърд, — той определено не трябва да бъде оставен на свобода. Ако има нещо да ни съобщава, той трябва да направи това тук, пред нас.
— Съгласен — каза Бил Уотърс, министърът на правосъдието. — Освен всичко останало, за нас той вече представлява важен свидетел, който се нуждае от защита. Той трябва да бъде задържан, с цел да бъде предпазен.
Всички единодушно дадоха съгласие за това. До свечеряване съдебното министерство даде разрешение за арестуването и задържането на Куин като важен свидетел. ФБР задейства цялата мощ на Националната система за криминална информация, чрез която всяко едно бюро на ФБР в страната бе вдигнато по тревога да го издирва. В подкрепа на горното до органите на реда и техните изпълнителски звена — отделения на градската полиция, шерифски служби, началници на полицейските участъци и патрули по пътищата — бяха разпратени съответни телекси, придружени от снимката на Куин. Официалната версия бе, че той се издирва във връзка с голяма кражба на скъпоценни камъни.
Общонационалното издирване е едно, а Америка, със своята огромна територия и безчет тайни кътчета — съвсем друго. Има случаи, при които издирвани престъпници години наред са оставали незаловени, въпреки че ги дирят под дърво и камък из цялата страна. Освен това тревогата бе вдигната за лицето Куин, американски гражданин, чийто номер на паспорта и шофьорска книжка бяха известни. Никой не търсеше един френскоезичен канадец, назоваващ се Льофевр, чиито документи за самоличност бяха изрядни, а самият той беше със съвсем друга прическа, очила с рогови рамки и леко набола брада. След като се беше обръснал в съветското посолство в Лондон, Куин си бе пуснал брада и, макар че не бе изминало много време оттогава, сега тя прикриваше долната част на лицето му.
След като се върна в планинската си хижа, Куин отпусна на комисията от Белия дом три дни, през които да си поблъскат главата над писмото, което бе изпратил на Сам именно с тази цел, а после започна да съставя план как да се свърже тайно с нея. Като водеща нишка му послужиха думите, които тя му бе подхвърлила в Антверпен. Тогава тя се бе нарекла „дъщеря на проповедник от Роккасъл“.
От една книжарница в Сейнт Джонсбъри му предоставиха туристически справочник, в който бяха дадени три града Роккасъл в Съединените щати. Единият обаче бе далеч на юг, вторият — чак на запад. Акцентът на Сам подсказваше, че тя по-скоро ще е от някой щат по източното крайбрежие. Третият Роккасъл се намираше в щата Вирджиния, окръг Гуучланд.
Той се обади на телефонни услуги и въпросът бе решен окончателно. Отговориха му, че в Роккасъл, щата Вирджиния, живее преподобният Брайън Самървил. Нямаше друг под същото име — необичайното изписване на това име го отличаваше от Многобройните Сомервил и Съмървил.
Куин отново напусна бърлогата си, излетя от Монпелие до Бостън и оттам — до Ричмънд, като кацна на Бърд Фийлд, преименувано сега с пищното прозвище „Международно летище Ричмънд“. Телефонният указател на летището за град Ричмънд имаше в края си обичайната притурка, в която бе дадено, че преподобният отец служи в църквата Смирна на Света Дева Мария, намираща се на Три Скуеър Роуд, но живее на Роккасъл Роуд, номер 290. Куин нае една малолитражна кола и измина седемдесетте километра на запад по шосе 6 до Роккасъл. Когато Куин натисна звънеца, вратата бе отворена лично от преподобния отец Самървил.
Мълчаливият проповедник с посребрена коса сервира чай в предния салон и потвърди, че дъщеря му наистина се казва Саманта и работи във ФБР. Сетне изслуша това, което Куин трябваше да му каже. Лицето на отеца стана сериозно.
— Защо смятате, че дъщеря ми би могла да е в опасност, мистър Куин? — попита той.
Куин му каза защо.
— Но под наблюдение? От самото Бюро? Да не би да е направила някаква грешка?
— Не, сър, нищо не е направила. Просто има хора, които несправедливо я подозират, а тя не го знае. Това, което искам да направя, е да я предупредя.
Добродушният старец разгледа писмото, което бе в ръцете му, и въздъхна. На него му бе непознат този свят, закрит с плътна завеса, чийто крайчец Куин току-що бе повдигнал. Той се запита как би постъпила в този случай покойната му съпруга — тя бе по-решителната от двамата. Реши, че тя би занесла съобщението на детето си, което бе изпаднало в беда.
— Добре — каза той. — Ще отида да я видя.
Той спази точно обещанието си. Изкара старичката си кола, шофира невъзмутимо до Вашингтон и посети дъщеря си в апартамента й, без да я предупреди. Както бе инструктиран, той бъбреше за незначителни неща и й подаде първо единичния лист. На него пишеше само: „Продължавай да говориш
