естествено. Отвори плика и прочети съдържанието му на спокойствие. След това го изгори и изпълни инструкциите. Куин.“
Когато съзря думите, тя без малко не се задави и осъзна, че Куин й съобщава за микрофони в апартамента й. Тя също бе вършила това спрямо други хора и то бе част от служебните й задължения, но никога не бе очаквала, че същата мярка ще бъде приложена и спрямо нея. Тя се взря в разтревожените очи на баща си и взе предложения й плик. Когато той си тръгна обратно за Роккасъл, тя го изпрати навън до тротоара и му даде на раздяла дълга целувка.
Съобщението в плика също бе кратко. В полунощ тя трябваше да застане до телефонните кабини, разположени срещу пероните за качване „Н“ и „J“ на Амтрак в железопътната гара Юниън Стейшън и да чака. Един телефон щеше да звънне и от него щеше да се обади Куин.
Точно в полунощ той й се обади от една телефонна кабина в Сейнт Джонсбърк. Разказа й за Корсика и за Лондон, както и за фалшивото писмо, което й бе изпратил. Той бил убеден, че то ще бъде препратено към комисията в Белия дом.
— Но, Куин — възрази тя, — ако Орсини не ти е казал нищо, то тогава наистина всичко е свършено, както ти самият каза: Защо си писал, че той е проговорил, при положение че не е?
Тогава й разказа за Петросян, който дори в безнадеждни за него ситуации, когато неговият противник не откъсвал поглед от шахматната дъска, е успявал да му внуши, че му готви някакъв съкрушителен удар, с което го принуждавал да направи погрешен ход.
— Смятам, че писмото ми ще накара тези хора, които и да са те, да направят някакъв ход — каза той. — Макар в писмото да пиша, че повече няма да ти се обаждам, ти оставаш единствената нишка, ако полицията не успее да ме залови. С всеки изминат ден те би трябвало все повече и повече да изпадат в паника. Искам да си държиш очите и ушите отворени. Ще ти се обаждам всеки втори ден, в полунощ, на един от тези телефонни номера.
Изминаха шест дни.
— Куин, познаваш ли някой си Дейвид Вайнтрауб?
— Да.
— Той е от Компанията, нали?
— Да, той е заместник директор, ръководи оперативния отдел. Защо?
— Помоли ме да се срещнем. Каза, че е надушил нещо, но не можел да разбере точно какво. Смята, че ти би могъл да му помогнеш.
— В Ленгли ли се срещнахте?
— Не, каза, че там било опасно. Уговорихме се да се срещнем в една кола на Компанията, спряла до тротоара близо до Тайдъл Бейсън. Седяхме на задната седалка и разговаряхме, докато колата обикаляше из улиците.
— Съобщи ли ти нещо?
— Не, каза, че вече нямал доверие на никого. Вярвал само в теб. Иска да се срещнете. При твои условия, без значение кога и къде. Куин, ти вярваш ли му?
Куин се замисли. Ако Дейвид Вайнтрауб бе с онези, то тогава нямаше и лъч надежда за спасение на човечеството.
— Да — отвърна той. — Вярвам му.
Съобщи й къде и кога да се срещнат.
18.
Вечерта на следващия ден Сам Самървил пристигна на летището в Монпелие. Тя бе придружена от Дънкан МакКрей, младия агент от ЦРУ, който й бе съобщил в началото, че заместник директорът, ръководещ оперативния отдел (ЗДО), иска да се срещне с нея.
Те пристигнаха от Бостън със самолет на Пи Би Ей Бийчкрафт 1900, наеха още на летището един Рам Додж с висока проходимост и отседнаха в мотел в предградията на щатската столица. Двамата се бяха навлекли, както ги бе посъветвал Куин, с възможно най-дебелите одежди, които Вашингтон можеше да им предложи.
ЗДО от ЦРУ, позовавайки се на важно организационно съвещание на високо ниво, от което не можел да си позволи да отсъства, щял да пристигне на следващата сутрин направо за крайпътната среща с Куин.
Той се приземи в седем сутринта с десетместен служебен реактивен самолет, чийто отличителни знаци Сам не можа да разпознае. МакКрей обясни, че това е комуникационен самолет на Компанията и че чартърната компания, изписана на корпуса му, служи за прикритие на ЦРУ. Като слезе от стълбичката и стъпи на площадката, той ги поздрави отривисто, но сърдечно. Той вече бе обул здрави ботуши за сняг, дебели панталони и подплатен анорак. В ръката си носеше пътна чанта. Веднага се покачи отзад на Рам Доджа и тръгнаха, МакКрей шофираше, Сам му указваше посоката от пътната си карта.
След като излязоха от Монпелие, те поеха по шосе 2, преминаха през градчето Ийст Монпелие и хванаха пътя за Плейнфийлд. Непосредствено след гробището Плейнмонт, но преди портала на Годърт Колидж, има едно място, където река Уинуски прави широк завой на юг. В участъка земя с форма на полумесец, между пътя и реката, се извисяваха няколко дървета, неми и отрупани със сняг през това време на годината. Между тях има поставени няколко дървени туристически маси, където летовниците ходят на пикник. До пътя има отбивка и място за паркиране на колите на лагеруващите. Това бе мястото, където Куин каза, че ще бъде в осем часа сутринта.
Сам го видя първа. Той се появи иззад едно дърво на двадесетина метра, докато Доджът със скърцане успя да спре на място. Без да изчака спътниците си, тя изскочи навън, втурна се към него и обви ръце около врата му.
— Добре ли си, детето ми?
— Да, добре съм. О, Куин, благодаря на Бога, че си невредим.
Куин вдигна очи над главата й и погледна зад нея. Тя почувства как той се стегна.
— Кого си довела? — тихо попита той.
— О, колко глупаво от моя страна… — Тя се обърна. — Спомняш си Дънкан МакКрей, нали? Той бе този, който ме свърза с мистър Вайнтрауб…
МакКрей бе слязъл от колата и се бе приближил на десетина метра от тях. Не бе забравил и стеснителната си усмивка.
— Здравейте, мистър Куин. — Поздравът му бе плах и почтителен, както винаги. Нямаше нищо плахо обаче в автоматичния Колт, калибър 45, в дясната му ръка, който бе недвусмислено насочен към Сам и Куин.
От страничната врата на Доджа слезе вторият пътник. В едната си ръка носеше пушка със сгъваем приклад, която бе извадил от пътната си чанта, секунди след като бе подал Колта на МакКрей.
— Кой е тоя? — попита Куин.
Гласът на Сам бе изтънял и едва излизаше от гърлото й.
— Дейвид Вайнтрауб — каза тя. — О, господи, Куин, какво съм направила?
— Изпързаляли са те, миличка.
Грешката бе негова, осъзна той. Да можеше, щеше да се ритне отзад. Когато бе разговарял с нея по телефона и през ум не му мина да я попита дали познава заместник-директора на ЦРУ, ръководещ оперативния отдел. На два пъти тя бе призована да докладва пред комисията в Белия дом. Той бе допуснал, че Дейвид Вайнтрауб е присъствал и в двата случая, или поне в единия от тях. Всъщност потайният ЗДО, чиято работа бе една от най-ревностно прикриваните в Америка, не обичаше да идва често във Вашингтон и не бе присъствал и на двете срещи. В бойна обстановка, както Куин добре знаеше, допускането на недоказани неща може да има тежки последици за здравето.
Ниският и набит мъжага с пушката, чийто дебели дрехи го правеха да изглежда още по-пълен, направи няколко крачки напред и зае мястото си до МакКрей.
— И така, сержант Куин, ето ни отново заедно. Помниш ме, нали?
Куин поклати глава. Човекът се почука по сплескания си нос.
— Ти ми направи това, копеле такова. Сега, Куин, ще трябва да си платиш за това.
Куин присви очи, спомняйки си откъде го познава. Пред очите му отново изплува малката полянка във
