Започна с най-лесния, детския код — просто обърна реда на цифрите, като започна да чете отзад напред. Сетне размести първата и последната цифра, втората и предпоследната, третата и пред-пред- последната, като не местеше цифрата в средата. Премина през десет варианта на разместването. След това се прехвърли към събиране и изваждане.
От всяка цифра той извади единица, след това двойка и така нататък. После от първата цифра извади единица, от втората — двойка, тройка от третата и така до последната седма цифра. Сетне повтори същото, но чрез събиране. След първата нощ той се облегна назад и се вторачи в колонките от цифри пред него. Мос, осъзна той, е могъл да добавя или изважда собствената си рождена дата, или дори тази на майка си, номера на колата си или дължината на оная си работа. Когато състави списък със сто и седем от най- вероятните комбинации, той го предаде на Сам. Тя му се обади късно следобед на следващия ден. Гласът и звучеше уморено. Телефонната сметка на Бюрото сигурно бе доста набъбнала.
— Окей, четиридесет и един от номерата отново не съществуват. Останалите шестдесет и шест включват обществени перални, видни граждани, салон за масаж, четири ресторанта, павилион за хамбургери, две курви и една военновъздушна база. Добави към това петдесет души, които, по всичко личи, си нямат и хабер от тая работа. Но има един, от който може да излезе нещо голямо. Номер четиридесет и четири от твоя списък.
Той погледна своето копие. Четиридесет и четири. Беше го получил, като бе обърнал реда на цифрите от мнимия номер и сетне извадил от тях 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7 в този порядък.
— Какъв е той? — попита Куин.
— Това е частен телефонен номер, който не фигурира никъде и носи гриф „секретно“ — отвърна Сам. — Наложи се от няколко места да поискам услуга, за да го идентифицирам. Принадлежи на голям дом в Джорджтаун. Познай на кого?
Тя му каза. Куин изпусна дълбока въздишка. Може да е съвпадение. Когато човек доста време си играе със седемцифрен номер, възможно е по чиста случайност да се получи телефонният номер на някоя много важна особа.
— Благодаря, Сам. Това ми стига. Ще го пробвам и ще ти се обадя.
В осем и четвърт същата вечер сенатор Бенет Хапгуд седеше в гримьорната на една известна телевизионна компания в Ню Йорк. До него едно хубавичко момиче привършваше с пудренето на лицето му, като сложи още малко охра. Той повдигна брадичката си, за да поизпъне малко увисналата кожа на гушата си.
— Пръсни още малко лак хей тук, сладурче — каза й той, като сочеше един бял кичур, продухан със сешоар, който по момчешки палаво висеше отстрани на челото му и който можеше да щръкне, ако не бъдеше прибран.
Момичето доста се бе постарало. Фината мрежа от капиляри около носа беше изчезнала, сините му очи блестяха от капките, които им бе сложила, слънчевият загар, с който той се бе сдобил след часове потене под солариума, за да прилича на първите заселници на Америка, говореше за непоклатимо здраве. Помощник-режисьорката показа глава иззад вратата, стиснала папка като отличителен знак.
— Очакваме ви, сенаторе — каза тя.
Бенет Хапгуд се изправи, изчака, докато гримьорката свали наметалото му и почисти и последните прашинки пудра от сребристо сивия му костюм, сетне последва помощник-режисьорката по коридора към студиото. Той бе настанен вляво от водещия предаването. Един от техниците по озвучаването изкусно закачи миниатюрно микрофонче на ревера му. Водещият, който бе автор на една от най-гледаните програми за актуална политика в страната, усилено преглеждаше реда на предаването. На екрана в момента течеше реклама на храна за кучета. Той вдигна поглед и изпрати ослепителна усмивка към Хапгуд.
— Радвам се да ви видя, сенаторе.
Хапгуд отвърна със задължителното ухилване до уши.
— Радвам се, че съм тук, Том.
— Имаме още само две съобщения. След това сме ние.
— Добре, добре. Ще ви следвам.
„Ще ме следваш друг път“ — помисли си водещият, който беше възпитан в либералните журналистически традиции на Източното крайбрежие и смяташе, че сенаторът от Оклахома представлява заплаха за обществото. Кучешката храна бе сменена с малък пикап, а след него се появи някаква готова тестена храна за закуска. Когато и последният кадър, в който едно безумно щастливо семейство нагъваше продукт, наподобяващ на вид и вкус огнеупорна тухла, отмина, режисьорът насочи показалеца си директно към Том. Червената сигнална лампичка над камера 1 светна и водещият се взря в обектива с лице, набраздено от грижи за обществото.
— Въпреки неколкократните опровержения от говорителя на Белия дом Крейг Липтън, към нашата програма не спират да текат съобщения, да здравето на президента Кормак все още дава основания за дълбока тревога. И това става само две седмици преди деня, когато проектът, най-тясно свързан с името и мандата му — Нантъкетският договор — трябва да влезе в Конгреса за ратифициране. Един от онези, които най-последователно се противопоставяха на договора, е председателят на движението „Граждани за силна Америка“, сенаторът Бенет Хапгуд.
При думата „сенатор“ камера 2 бе включена и образът на седналия сенатор се появи в тридесет милиона дома. Камера 3 показа на зрителите един общ кадър, в който водещият се завъртя на стола си към Хапгуд.
— Сенаторе, как оценявате шансовете за ратифициране през януари?
— Какво мога да кажа, Том? Те не могат да бъдат добри. Не и след това, което се случи през последните няколко седмици. Но дори и да се абстрахираме от тези събития, договорът не трябва да бъде приеман. Подобно на милионите мои съграждани от Америка, аз не виждам никакво основание на този етап да се доверяваме на руснаците — защото, ако погледнем реално, всичко в края на краищата се свежда именно до това.
— Но, сенаторе, проблемът за доверието определено не съществува. В договора са предвидени процедури за проверка, които дават на нашите военни специалисти безпрецедентен достъп до съветската програма за унижощаване на въоръженията…
— Може да е така, Том, може да е така. Работата е там, че Русия е огромна страна. Трябва да приемем на доверие, че те няма да строят други, по-модерни оръжия някъде във вътрешността. Според мен решението е просто — аз искам да видя Америка силна, а това означава да запазим всяка една ракета, която имаме…
— И да продължим да ги разполагаме, сенатор?
— Ако се наложи, ако се наложи.
— Но военните бюджети започват да влияят отрицателно върху нашата икономика, дефицитите стават неуправляеми.
— Това казваш ти, Том. Според други щетите, които понася нашата икономика, се дължат на твърде многото благотворителни фондове, твърде големия внос от чужбина, твърде многобройните федерални програми за подпомагане на други държави. Ние като че ли пръскаме много повече средства, за да се грижим за някакви си там чуждестранни дисиденти, отколкото даваме за нашата армия. Повярвай ми, Том, не става въпрос за пари за отбранителната ни промишленост, въобще не е така.
Том Грейнджър смени темата.
— Сенаторе, освен че се противопоставяте на американската помощ за гладуващите от Третия свят и подкрепяте протекционистки търговски тарифи, вие също така призовахте за оставката на Джон Кормак? Бихте ли обяснили защо?
Ако можеше, Хапгуд е радост би удушил журналиста. Това, че Грейнджър бе използвал думи като „гладуващи“ и „протекционистки“, ясно говореше на чия страна бе той. Вместо това Хапгуд запази изражението на братска загриженост върху лицето си и кимна сериозно, но с нотки на съжаление.
— Том, искам просто да кажа следното: аз се противопоставих на няколко инициативи, подкрепяни от президента Кормак. Това е мое право в свободна страна като нашата. Но…
Той извърна глава от водещия, намери желаната камера със загасена лампичка „включено“, изчака зяпнал в нея половин секунда, докато режисьорът на пулта превключи камерите и го покаже в едър
