план.
— …не отстъпвам пред никого по дълбокото си уважение към честността и смелостта, които Джон Кормак прояви в тези тежки за него времена. И именно за това искам да кажа…
От всяка пора на лицето му с бронзов загар щеше да заструи искреност, ако не бяха задръстени с пудра и грим.
— Джон, ти понесе много повече от това, което всеки друг би понесъл. Заради нацията, заради партията, но преди всичко заради себе си и Майра, свали от плещите си непоносимото бреме на твоя мандат, моля те.
В частния си кабинет в Белия дом президентът Кормак натисна един бутон на дистанционното управление и изключи телевизора в отсрещния ъгъл. Той познаваше Хапгуд и не го харесваше, въпреки че и двамата членуваха в Републиканската партия. Знаеше, че този човек никога не би имал куража да се обърне към него с „Джон“, ако се срещнеха лице в лице.
И въпреки това… той знаеше, че човекът има право. Знаеше, че не може да издържа повече, че няма вече сили да се опитва да ръководи Америка. Нещастието му бе толкова дълбоко, че всякакво желание за работа го бе напуснало. Загубил бе и стръвта да оцелее и остане жив.
Той не знаеше, че през последните две седмици доктор Армитидж бе забелязал някои изключително тревожни симптоми. Веднъж психиатърът, търсейки вероятно това, което откри, бе хванал президента да слиза от колата си в подземния гараж след едно от редките му излизания извън територията на Белия дом. Той го бе засякъл да гледа втренчено в ауспуха на лимузината си, сякаш там виждаше свой стар приятел, към когото можеше да се обърне, за да задуши мъката си.
Джон Кормак се върна към книгата, която четеше преди телевизионното шоу. Книгата съдържаше поезия, нещо, което някога бе преподавал на студентите си в Йейл. В паметта му изплува една строфа. Нещо, което Джон Кийтс бе писал. Дребничкият английски поет, загубил любовта на живота си поради нисичкия си ръст и починал на двадесет и шест, бе опознал меланхолията и я бе вплел, в стиховете си както никой друг. Кормак намери пасажа, който търсеше, в „Ода за славея“:
Той остави книгата отворена, облегна се назад и се загледа в богатата резба, извиваща се около корнизите на личния кабинет на най-могъщия човек в света, „…да спра в среднощ пречистен и спокоен“. Колко примамливо, мислеше си той, колко примамливо…
Същата вечер, Куин реши да се обади в десет и половина — час, в който повечето хора си бяха вкъщи след работа, но още не бяха си легнали. Той се намираше в една телефонна кабина на добър хотел, където кабините бяха все още е врати, за да може този, който е вътре, да говори необезпокояван от никого. Той чу в слушалката как телефонът иззвъня три пъти, преди да бъде вдигнат.
— Да?
Той бе чувал гласа му и преди, но тази единствена дума не бе достатъчна, за да го разпознае. Той заговори е тихия, почти шептящ глас на Мос, от време на време думите му бяха прекъсвани от тежкото свистене, когато дишаше със счупения си нос.
— На телефона е Мос — каза той.
Настъпи пауза.
— Казал съм ви никога да не звъните тук, освен ако не е спешно.
Удар в целта. Куин си отдъхна дълбоко.
— Спешно е — каза тихо той. — Погрижихме се за Куин. Също и за момичето. А МакКрей е… ликвидиран.
— Не смятам, че тези неща ме интересуват — отвърна гласът.
— Напротив — каза Куин, преди онзи отсреща да прекъсне връзката. — Той остави след себе си един ръкопис. Имам предвид Куин. Сега е в мен, тук.
— Ръкопис?
— Точно така. Не зная откъде е научил подробностите, как е успял да ги свърже в едно цяло, но всичко е тук. Петте имена, знаете, на хората в сянка. Аз, МакКрей, Орсини, Зак, Марше, Преториус. Всичко. Имена, дати, места, часове. Какво се е случило и защо… и кой.
Настана дълга пауза.
— Това включва и мен? — попита гласът.
— Аз казах „всичко“.
Той чу учестеното дишане на мъжа.
— В колко копия е?
— Само в едно. Той е бил в една хижа високо в планините на северен Върмонт. Там няма пукната копирна машина. Единственото копие е у мен, тук.
— Разбирам. Къде се намирате?
— Във Вашингтон.
— Мисля, че ще е по-добре да ми го предадете.
— Разбира се — каза Куин. — Няма проблем. Още повече, че е опасно да го държа в себе си. Бих го унищожил сам, обаче.
— Обаче какво, мистър Мос?
— Те ми дължат още.
Настъпи втора дълга пауза. Мъжът от другия край на линията на няколко пъти преглътна слюнката си.
— Разбрах, че сте били добре възнаграден — каза той. — Ако нещо трябва да ви се доплати, то ще бъде сторено.
— Няма да стане — каза Куин. — Изникнаха много непредвидени неща и се забърка страхотна каша, която аз трябваше да оправям. Онези тримата в Европа, Куин, момичето… Всичко това доведе до… извънреден труд.
— Какво искате, мистър Мос?
— Смятам, че трябва да получа това, което ми бе първоначално предложено, още един път. Двойно.
Той чу как онзи дълбоко пое дъх. Без съмнение мъжът изпитваше на свой гръб последиците от това, че когато човек си има вземане-даване с убийци, нищо чудно накрая те да започнат да го изнудват.
— Ще трябва да се консултирам за това — каза мъжът в Джорджтаун. — Ако… ъ-ъ-ъ… се наложи да се оформят документи, това ще отнеме известно време. Моля не вършете нищо прибързано. Сигурен съм, че нещата могат да се оправят.
— Двадесет и четири часа — каза Куин. — Ще ви се обадя утре по същото време. Кажете на онези петимата, че ще е по-добре да побързат. Аз получавам възнаграждението си, вие получавате ръкописа. След това аз изчезвам, а вие всичките ще сте в безопасност… завинаги.
Той затвори телефона, като остави другия мъж да си блъска главата над дилемата дали да плати или да бъде опозорен.
За да се придвижи дотам, Куин бе наел един мотоциклет и си купи чифт високи ботуши и късо яке от овча кожа като на американските военни летци, за да се предпази от студа.
Когато на следващата вечер той се обади, още след първото позвъняване слушалката бе вдигната.
— Е, и? — изсумтя той през носа си.
— Вашите… условия, колкото и да са завишени, са приети — каза собственикът на къщата в
