Джорджтаун.
— Носите ли чека? — попита Куин.
— Да. В ръката ми е. Във вас ли е ръкописът?
— В мен е. Да направим размяната и да приключваме.
— Съгласен. Не тук обаче. Обичайното място, два сутринта.
— Сам. Невъоръжен. Ха сте наели някой да ми скочи, ха съм ви пуснал малко олово.
— Без номера, имате думата ми. Тъй като сме готови да платим, няма смисъл от такива неща. От ваша страна също. Една чисто търговска сделка.
— Устройва ме. Аз искам само парите — каза Куин.
Другият мъж прекъсна разговора.
В единадесет без пет Джон Кормак седеше зад бюрото си и преглеждаше ръкописа на писмото, с което той се обръщаше към американския народ. То бе прочувствено и тъжно. Други щяха да го четат, да го повтарят в техните вестници и списания, по техните радиопрограми и телевизионни предавания. След като него вече го няма. До Коледа оставаха осем дни. Но тази година друг щеше да чества този празник в Белия дом. Добър човек. Човек, на когото той вярваше. Майкъл Одел, четиридесет и първият президент на Съединените щати. Телефонът иззвъня. Той го погледна с известно раздразнение. Това бе неговият личен и малко известен телефонен номер. Той го бе дал само на най-близките си и доверени приятели, които можеха да му се обаждат без предизвестие по всяко време на денонощието.
— Да?
— Господин президент?
— Да.
— Казвам се Куин. Парламентьорът.
— А-а… Да, мистър Куин.
— Не знам какво си мислите за мен. Сега вече е без значение. Аз не успях да ви върна сина. Но открих защо. И кой го е убил. Моля, сър, само слушайте. Времето ми е ограничено. Утре сутринта в пет един мотоциклетист ще спре до поста на секретните служби при официалния вход на Белия дом на Алегзандър Хамилтън Плейс. Той ще предаде един пакет, плоска картонена кутия. В него има един ръкопис. Той е само за вашите очи. Няма други копия. Когато пристигне, разпоредете се да ви бъде донесен лично. След като го прочетете, вие сам ще прецените как да постъпите. Повярвайте ми, господин президент, за последен път. Лека нощ сър.
Джон Кормак се взря в слушалката, в която се чуваше само пращене. Все така объркан, той затвори телефона, вдигна друг и даде нареждане на дежурния офицер от секретните служби.
Куин имаше малък проблем. Той не знаеше къде се намира „обичайното място“ и ако се бе издал, това щеше да провали шансовете му за уреждане на срещата. В полунощ той откри адреса, който му бе дала Сам, паркира мощната Хонда на известно разстояние надолу по улицата и установи наблюдателния си пункт в тъмната сянка между две къщи на отсрещната страна, двадесетина метра по-нагоре. Домът, който наблюдаваше, представляваше красива и елегантна пететажна постройка от червени тухли в горната част на улица Н, т.е. в западния й край. Това е едно тихо авеню, което стига на запад до района на Джорджтаунския университет. Куин изчисли, че такова местенце трябва да струва над два милиона долара.
До къщата, на сутеренно ниво, се виждаше двукрилата врата на двоен гараж, задвижвана от електродвигател, която, за да се отвори, първо се вдигаше нагоре, след това полягаше хоризонтално. В три етажа на къщата се виждаха запалени лампи. Малко след полунощ светлините на най-горния етаж, помещенията на персонала, угаснаха. В един часа остана да свети само един етаж. Някой вее още бе буден.
В един и двадесет угаснаха и последните светлини над приземния етаж, а се светна по-долу. Десет минути по-късно зад вратите на гаража проблесна жълта светлина. Някой се качваше в кола. Светлините изгаснаха и вратите започнаха бавно да се вдигат. Появи се един дълъг черен Кадилак и изви бавно към улицата. Вратите зад него се затвориха. Когато колата зави покрай университета и започна да се отдалечава, Куин видя, че в нея има само един човек зад волана, който шофираше внимателно. Без да бърза излишно, той отиде до Хондата, запали я и се спусна надолу по улицата след лимузината.
Тя зави на юг по Уискънсин авеню. В този късен час на тъмната декемврийска нощ сърцето на Джорджтаун, известно е оживените си тротоари, с шумните си барове, бистра и отворени до късно магазини, бе тихо и пусто. Куин следваше колата на възможно най-голямо разстояние. Той забеляза как задните светлини на Кадилака се завъртяха на изток към улица М и след това надясно към Пенсилвания авеню. Той го последва около Уошингтън Съркъл, сетне на юг по Двадесет и трета улица и свърна наляво към Конститюшън авеню. Малко след Хенри Бейкън Драйв Кадилакът спря до тротоара под дърветата.
Куин бързо свърна надясно през бордюра и се шмугна в храсталаците, като едновременно е това изключи двигателя и загаси фаровете. Той видя как задните светлини на Кадилака угаснаха и шофьорът излезе. Човекът се огледа, изчака да мине едно бяло такси, което напразно търсеше пътници, и като не забеляза нищо друго, тръгна. Вместо да продължи по тротоара, той прекрачи парапета, ограждащ зелената морава на парка Мел, и тръгна направо през тревата по посока на езерцето Рифлектинг Пул.
Уличните лампи останаха далеч назад и тъмнината погълна фигурата с черното палто и шапка. Вдясно от Куин ярките прожектори около паметника на Линкълн осветяваха долния край на Двадесет и трета улица, но светлината се губеше над моравата и почти не стигаше до дърветата на парка Мел. Куин успя да се приближи на петдесетина метра, като не изпускаше от очи движещата се сянка.
Човекът заобиколи откъм запад паметника на ветераните от Виетнам, след това свърна полу наляво и се насочи към сгушената под дървета височинка между езерото в Конститюшън Гардънс и брега на езерцето Рифлектинг Пул.
Далече вляво от себе си Куин можеше да различи светлинките от двата бивака, където ветераните стояха на нощно бдение в памет на изчезналите по време на акция от онази печална и далечна война. Набелязаният обект се движеше косо по маршрут, който го отвеждаше встрани от единствения признак на живот по това време в парка Мел.
Паметникът представлява дълга стена от черен мрамор, висока до глезените в двата си края, но в средата разположен на два метра надълбоко в земята на Мел. Общата форма на паметника наподобява силно разтворено „V“. Следвайки жертвата си, Куин стъпи върху стената, където тя бе висока само половин метър, сетне бързо се сви в сянката на мрамора, тъй като човекът пред него внезапно се обърна, сякаш бе доловил стърженето на ботуш върху чакъла.
Като показа глава над нивото на околната морава, Куин видя как мъжът внимателно обиколи с поглед парка, преди да продължи по-нататък.
Иззад облаците просветна бледият сърп на луната. На тази светлина Куин съзря имената на загиналите във Виетнам петдесет и осем хиляди души, гравирани по цялата дължина на мраморната стена. Той се наведе за миг, целуна леденостудения мрамор и продължи по-нататък през моравата, насочвайки се към горичката от високи до небето дъбове, където в човешки ръст се издигат бронзовите статуи на ветераните от войната.
Пред него човекът с черното палто за втори път се спря и обърна, за да провери пътя зад себе си. Не забеляза нищо. Лунните лъчи огряваха голите безжизнени клони на дъбовете и ги подчертаваха контрастно на фона на далечнаха светлина от паметника на Линкълн, а под тях проблясваха фигурите на четиримата бронзови войника.
Ако знаеше или внимаваше повече, човекът с палтото щеше да се сети, че на постамента има само трима войника. Когато се обърна и продължи, четвъртият войник се откъсна от групата и го последва.
Накрая човекът стигна до „обичайното място“. На върха на хълмчето между езерото в Гардънс и езерцето Рифлектинг Пул се намира една обществена тоалетна, дискретно скрита между няколко дървета. Тя се осветяваше от една единствена лампа, която все още светеше в този късен час. Човекът с палтото застана до лампата и зачака. Две минути по-късно Куин се появи измежду дърветата. Човекът се взря в него. Вероятно лицето му побледня, но светлината бе твърде оскъдна, за да се види. Ръцете му обаче затрепериха — това Куин успя да забележи. Те забиха поглед един в друг. Човекът срещу Куин отчаяно се
