Куин извика към него:
— Спасибо, както казват у вас.
Бегла усмивка пробяга по полузамръзналото лице на човека. Когато проговори, казакът Андрей отново имаше безупречното произношение на бизнесмен от някой изискан лондонски клуб.
— А както казват у вас, стари приятелю, приятен ден.
Снегоходките му изсвистяха веднъж, дваж, и той изчезна. Куин осъзна, че след като го бе оставил в Бирмингам, руснакът се бе върнал на летището Хийтроу, бе взел директен полет за Торонто и го бе проследил до тези планински места. Той знаеше по нещичко за двойната осигуровка. Явно и в КГБ я използваха. Обърна се и започна бавно да тича през дълбокия до коляно сняг обратно към хижата.
Спря за малко отвън, за да надникне през малката кръгла дупчица в скрежа, който бе покрил прозореца на всекидневната. В стаята нямаше никой. С пушка насочена право напред, той тихо повдигна резето и ритна леко с крак входната врата. Откъм спалнята се чу хленч. Той прекоси обширната всекидневна и застана на вратата на спалнята. Сам лежеше гола с лице към леглото, краката и ръцете й бяха разтворени и вързани с въже към четирите ъгъла. МакКрей бе по къси гащета и с гръб към вратата, от дясната му ръка висяха две тънки електрически жици.
Той отново се хилеше. Куин зърна за миг лицето му в огледалото над скрина. МакКрей чу стъпките и се обърна. Куршумът го уцели в стомаха на два пръста над пъпа. Премина през тялото му и пръсна гръбнака. Като се свличаше на пода, усмивката му изчезна.
Два дни Куин се грижи за Сам като за малко дете. Вледеняващият страх, който бе изпитала, я караше ту да трепери, ту да плаче, докато Куин я държеше на ръце и я люлееше насам-натам. Иначе тя спеше добре и сънят, този велик лечител, оказа благотворния си ефект.
Когато се увери, че може да я остави сама, Куин отиде до Сейнт Джонсбъри и се обади във ФБР на служителя от Личен състав, като се представи, че е бащата на Сам от Роккасъл. Той каза на нищо неподозиращия служител, че дъщеря му дошла на гости и силно се простудила. Щяла да се върне на работа след три или четири дни.
През нощта, когато тя спеше, той написа втория, истинския ръкопис за събитията през последните седемдесет дни. Написа историята от своя гледна точка, без да пропусне нищо, дори и грешките, които бе допуснал. След това добави историята, погледната от съветска страна, както му бе разказана от генерала от КГБ в Лондон. В страниците, които Мос бе прочел, не бе споменато нищо за това — Куин не бе стигнал до този момент в ръкописа си, когато Сам му каза, че ЗДО иска да се срещнат.
Той добави и историята от гледна точка на наемниците и както му бе разказана от Зак, преди да умре. Накрая той завърши с отговорите, дадени му от самия Мос. Цялата история лежеше написана пред него. Или може би не съвсем.
В центъра на мрежата бе Мос, зад него петимата могъщи финансови покровители. Мос получаваше сведения от своите информатори — Орсини от скривалището на похитителите, МакКрей от апартамента в Кенсингтън. Но имаше още един — някой, който е знаел всичко, което са знаели властите в Англия и Америка, някой, който е следял хода на разследването на Найджъл Крамър от страна на Скотланд Ярд и Кевин Браун от страна на ФБР. Този човек е бил запознат с разискванията на английския комитет КОБРА и на групата от Белия дом. Това бе въпросът, на който Мос не бе отговорил.
Той довлече тялото на Мос от пустошта и го положи редом с това на МакКрей в долепения към хижата склад за дърва, където те на минутата се вдървиха като трупите от борови дървета, между които лежаха. Той претършува джобовете на двамата и заразглежда находката. Нямаше нищо, което да бе от някаква стойност за него, с изключение може би на личното тефтерче е телефонни номера, което бе извадено от предния вътрешен джоб на Мос.
Годините на обучение и на оцеляване, когато бе преследван от закона, бяха направили Мос потайна личност. Малкото вкочанясало тефтерче съдържаше над сто и двадесет номера, но имената към тях бяха ограничени само до инициали или до лични имена.
На третата сутрин Сам излезе от спалнята след десет часа непробуден сън без кошмари.
Тя се сви в скута му и облегна глава на неговото рамо.
— Как се чувстваш? — попита я той.
— Вече съм добре. Всичко е наред, Куин. Добре съм. Какво ще правим сега?
— Трябва да се върнем във Вашингтон — отвърна той. — Там ще бъде написана последната глава. Имам нужда от помощта ти.
— Готова съм на всичко — каза тя.
Същия ден, следобед, той остави огъня в печката да угасне, изключи отоплителните системи, изчисти и заключи хижата. Остави вътре пушката на Мос и Колта, калибър 0,45, който МакКрей бе размахвал. Тефтерчето обаче взе.
По пътя надолу по склона на планината той закачи изоставения Додж зад Ренегейда и го дотътри до Сейнт Джонсбъри. Монтьорите от местния сервиз бяха доволни, че им се отваря работа и той им остави джипа с канадската регистрация да го продадат колкото може по-изгодно.
Закараха Доджа до летището в Монпелие, върнаха го на агенцията и отлетяха за Бостън и оттам — до националното летище във Вашингтон. Сам бе паркирала колата си наблизо.
— Не мога да отседна при теб — каза й той. — Апартаментът ти още се подслушва.
Намериха скромен пансион близо до апартамента й в Александрия, където хазайката с удоволствие предложи най-хубавата си стая на горния етаж на туриста от Канада. Късно същата вечер Сам се върна в собствения си апартамент и възползвайки се от това, че телефонът й се подслушва, се обади на Бюрото, като каза, че сутринта ще бъде на работното си място.
На втората вечер те се срещнаха отново в един малък ресторант. Сам бе донесла тефтерчето на Мос с телефонните номера и започна да ги преглежда един по един с Куин. Тя бе оцветила номерата с флумастер, като бе използвала различни цветове съобразно това в коя държава, щат или град се намираха те.
— Този тип доста свят е изръшкал — каза тя. — Номерата, които са отбелязани с жълта линия, са в чужбина.
— Тях ги остави — каза Куин. — Човекът, когото търся, живее точно тук или някъде наблизо. Окръг Колумбия, щата Вирджиния или Мериланд. Той трябва да е някъде около самия Вашингтон.
— Точно така. Червените линии означават, че телефоните са на територията на Съединените щати, но извън този район. В окръга и в двата щата има общо четиридесет и един. Проверих ги всичките. От анализа на мастилото става ясно, че повечето от тях са били написани преди доста години, вероятно когато е работил в Компанията. Те включват банки, лобисти, частните домове на няколко щатни служители на ЦРУ, една брокерска къща. Трябваше доста Да се моля на един познат от лабораторията, за да получа всичко това.
— Какво каза твоят специалист относно времето, когато тези телефонни номера са били писани?
— Всичките са преди повече от седем години.
— Преди да бъде уволнен. Не, този трябва да е по-скорошен.
— Аз казах „повечето от тях“ — напомни му тя. — Има четири други, които са били вписани в тефтерчето му през последните дванадесет месеца. Пътническа агенция, две бюра за самолетни билети и номер за поръчка на такси.
— По дяволите.
— Има още един номер, който е бил записан преди три или най-много шест месеца. Проблемът е, че не съществува.
— Изключен? Не работи?
— Не, имам предвид, че никога не е съществувал. „Двеста и две“ е кодът за набиране на Вашингтон, но останалите седем цифри не образуват телефонен номер и никога такъв не е съществувал.
Куин взе цифрите със себе си вкъщи и работи над тях две денонощия. Ако те бяха закодирани, комбинациите бяха толкова много, че спокойно можеха да докарат главоболие На някой компютър, да не говорим за човешки мозък. Всичко зависеше от това до каква степен Мос е искал да го пази в тайна и доколко той е смятал, че тефтерчето му ще бъде винаги на сигурно място. Куин започна с най- елементарните кодове, като записваше в колонка получените цифри, които Сам по-късно щеше да проверява.
