Виетнам, преди много години, където един виетнамски селянин — или по-скоро това, което бе останало от него — все още дишащ бе разпънат и прикован към земята.
— Да, спомням си — каза той.
— Хубаво — отвърна Мос. — Сега трябва да се размърдаме. Къде си отседнал?
— В една дървена хижа горе в планината.
— Подочух, че си се заел с никакви писания. Мисля си, че няма да е зле да им хвърлим едно око. И без номера, Куин. Дори Дънкан да не успее да те уцели с пистолета си, момичето ще умре на място. А що се отнася до теб, никога не ще можеш да избягаш от това.
Той размаха цевта на пушката, за да покаже, че Куин няма никакъв шанс да избяга, а ще да бъде покосен още на първите десет метра по пътя си към дърветата.
— Я се таковай отзад — отвърна Куин.
В отговор Мос се захили злорадо, дъхът му излизаше със свистене през кривия му нос.
— Май ти е замръзнал мозъкът, Куин. Ще ти кажа какво съм намислил. Ще ви отведем с момичето долу до брега на реката. Никой няма да ни смущава, няма жива душа в околовръст от няколко мили. Теб ще завържем за едно дърво и само гледай какво ще стане, Куин, само гледай. Кълна се, че това момиче ще се мъчи цели два часа, докато умре, и всеки миг ще се моли смъртта да дойде по-бързо. Сега искаш ли да ни водиш?
Куин си спомни за сечището в джунглата и селянина, чиито стави на китките, лактите, колената и глезените бяха пръснати от оловни куршуми. Човекът скимтеше от болка и непрекъснато повтаряше, че е само един прост селянин и че не знае нищо. Когато Куин разбра, че тантурестият му мъчител е знаел това, и то от часове, той се обърна и му натресе един по носа, пращайки го директно в ортопедичната клиника.
Ако сега бе сам, той щеше да влезе в открита схватка с тях, въпреки минималните шансове за успех, за да загине геройски с куршум в сърцето. Но с момичето… Той кимна.
МакКрей ги раздели, изви назад ръцете на Куин и му сложи белезници. Същото направи и със Сам. След това подкара Ренегейда, с Куин на седалката до него. Мос ги следваше отзад с Доджа, а зад него на задната седалка, лежеше Сам.
В Уест Данвил хората се бяха размърдали, но никой не видя нещо необичайно в двата мощни джипа, които пътуваха в посока към Сейнт Джонсбъри. Един човек вдигна ръка за поздрав, както се поздравяват хора, имащи една и съща обща цел пред себе си — да победят хапещия студ. МакКрей му отвърна и му показа дежурната си приятелска усмивка. В Данвил той свърна на север и се насочи към Лост Ридж. При Поуп Семътри Куин сигнализира, че трябва да се завие още по-наляво, в посока към Беър Маунтин. Зад тях Доджът, който беше без вериги, креташе едва-едва.
Там, където настилката от чакъл свърши, Мос изостави Доджа и се качи отзад в Ренегейда, като буташе Сам пред себе си. Лицето й бе побеляло и тя цялата се тресеше от страх.
— Ти наистина си искал да се скриеш вдън земя — каза Мос, когато пристигнаха пред дървената хижа.
Макар че навън бе тридесет градуса под нулата, вътре в къщата бе все така топло и уютно, както Куин я бе оставил. Двамата със Сам бяха Накарани да седнат върху едно тясно легло на метър-два един от друг в единия край на всекидневната, която беше най-голямата стая в къщата и от която се влизаше във всички останали помещения. МакКрей все още ги държеше на мушка, докато Мос набързо провери останалите стаи, за да се увери, че са сами.
— Приятно — каза той накрая и то не без удовлетворение — приятно и отдалечено местенце. Браво на теб, Куин, по-голяма услуга от тази едва ли би могъл да ми направиш.
Ръкописът на Куин бе натъпкан в едно чекмедже на бюрото. Мос съблече анорака си, настани се в един фотьойл и започна да чете. Независимо от факта, че пленниците му бяха с белезници, МакКрей седеше на един висок стол и не изпускаше от очи Сам и Куин. На лицето му все още грееше дружелюбна момчешка усмивка. Твърде късно Куин осъзна, че това бе просто една маска, нещо, което младежът бе разбрал, че притежава и бе усъвършенствал с течение на годините, за да прикрие истинското си вътрешно „аз“.
— Ти победи — каза Куин след малко. — Все пак бих искал да науча как го направи.
— Няма проблем — каза Мос, без да вдига поглед от листите. — Така или иначе, това няма да промени нещата.
— По какъв начин МакКрей бе определен за работата в Лондон?
Той започна с дребен и маловажен въпрос.
— Това бе чист късмет — каза Мос. — Щастлива случайност. Никога не предполагах, че моето момче ще бъде там и ще ми помага. Това бе неочаквана премия, дадена ми с висшето благоволение на проклетата Компания.
— И така, как се събрахте двамата?
Мос вдигна очи.
— В Централна Америка — отвърна просто той. — Прекарах доста години там долу. Дънкан бе израснал по ония места. Срещнах го, когато той бе още хлапе. Открих, че и двамата споделяме едни и същи вкусове. Да ме вземат дяволите, ако не бях аз този, който го вкара в Компанията.
— Същите вкусове? — попита Куин. Той имаше представа що за вкусове има Мос. Целта му бе да го остави да говори. Психопатите обичат да говорят за себе си, когато се чувстват в безопасност.
— Е, почти — каза Мос. — Само дето Дънкан предпочита дамите, а аз не. Той, разбира се, първо обича малко да си поиграе с тях, нали, момчето ми?
Той продължи да чете. МакКрей цъфна в щастлива усмивка.
— Точно така, мистър Мос. Знаете ли, че тия двамата тук доста се повъргаляха заедно, докато бяха в Лондон? Мислят си, че не съм ги чул. Аз, значи, имам доста да наваксвам.
— Както кажеш, момчето ми — каза Мос. — Но Куин е мой. Ти бавно ще угаснеш, Куин. Ще ми доставиш това малко удоволствие, нали?
Той продължи да чете. Сам внезапно наведе глава напред и направи опит да повърне. От устата й не излезе нищо. Куин бе виждал как новобранци във Виетнам правеха това. Страхът предизвикваше масово нахлуване на киселина в стомаха, което дразнеше чувствителната лигавица и произвеждаше сухо гадене.
— Как поддържахте връзка в Лондон? — попита той.
— Без проблем — каза Мос. — Дънкан често ходеше да пазарува, да купува храна и разни други неща. Загряваш ли? Срещахме се в супермаркетите. Ако ти, Куин, бе имал малко повече пипе в главата си, щеше да забележиш, че той винаги отиваше да пазарува по едно и също време.
— Ами дрехите на Саймън, колана с бомбата?
— Всичко това занесох в къщата в Съсекс, когато ти беше в склада с останалите трима. Дадох ги на Орсини, както се бяхме уговорили с него. Стабилен мъжага бе тоя Орсини. На няколко пъти го използвах в Европа, когато работех в Компанията. И след това.
Мос остави ръкописа, езикът му се беше развързал.
— Ти ме уплаши, когато офейка от апартамента. Щях да те очистя тогава, но не можах да накарам Орсини да го направи. Каза, че другите трима щели да му попречат. Оставих те, защото смятах, че след като момчето умре, ти и без друго ще да бъдеш заподозрян. Но бях смаян до немай-къде, когато ония смотаняци от Бюрото те пуснаха да си вървиш въпреки всичко. Мислех, че ще те окошарят, просто защото те подозираха.
— Това бе моментът, когато трябваше да монтираш подслушвателното устройство в ръчната чанта на Сам?
— Точно така. Дънкан ми каза за нея. Аз купих друга чанта, напълно еднаква е нейната и я оборудвах. Дадох я на Дънкан същата сутрин, когато ти отиде в Кенсингтън за последен път. Спомняш ли си, че той излезе, за да купи яйца за закуска? Върна се с чантата и направи размяната, докато вие закусвахте в кухнята.
— Защо просто не очистихте четиримата наемници на една предварително уредена среща? — попита Куин. — Щяхте да си спестите труда да се влачите подир нас из цяла Европа.
— Тъй като трима от тях се панираха — каза Мос с отвращение. — Те трябваше да се появят в Европа, за да получат премиите си. Орсини щеше да ги очисти и тримата. Аз щях да запуша устата на Орсини. Когато обаче чуха, че момчето е мъртво, те се пръснаха и изчезнаха. За щастие, ти бе наблизо и ми помогна
