— Не, не съм ги забелязал.
— Х-м. Изглежда не са били много благоразположени спрямо вас. От това, което току-що ми разказахте за Орсини, разбирам защо. Няма значение. Моят колега… се погрижил за тях.
— Вашият хрисим англичанин?
— Андрей? Той не е англичанин. Всъщност и руснак не е. Той е казак. Не подценявам вашите професионални умения, мистър Куин, но, моля ви, никога не му се изпречквайте на пътя. Той наистина е един от най-добрите ми служители.
— Благодарете му от мое име — каза Куин. — Вижте, генерале, приятно ми беше да си поговорим. Но това е всичко. Не мога да отида никъде. Мога единствено да се върна в Испания при лозята си и да се опитам да започна отначало.
— Не съм съгласен, мистър Куин. Смятам, че трябва да се върнете в Америка. Ключът към загадката се крие някъде там, в Америка. Трябва да се върнете.
— На часа ще ме приберат — каза Куин. — Не съм им симпатичен на онези от ФБР. Някои от тях смятат, че съм замесен.
Генерал Кирпиченко се върна до бюрото си и направи знак на Куин да се приближи. Връчи му паспорт, канадски паспорт, не нов, със захабени от прелистване страници и с дузина печати от гранични пунктове. Собственото му лице бе променено до неузнаваемост с леко наболата брада, новата прическа и очила с рогови рамки.
— Страхувам се, че е правена, когато бяхте упоен — каза генералът. — Паспортът е напълно истински, един от нашите шедьоври. Ще ви трябват дрехи с етикети от канадски магазини, багаж и други неща от тоя род. Андрей вече е приготвил всичко. И, разбира се това.
Той сложи на бюрото три кредитни карти, валидна канадска шофьорска книжка и пачка с двадесет хиляди канадски долара. Паспортът, шофьорската книжка и кредитните карти бяха на името на Роже Льофевр. Канадец от френскоговорящата част на страната. Характерният им акцент нямаше да бъде проблем за американец, който знае френски.
— Предлагам Андрей да ви закара до Бирмингам, за да хванете първия полет за Дъблин утре сутринта. Оттам можете да направите връзка за Торонто. Пресичането на американската граница с кола под наем няма да представлява проблем. Готов ли сте да заминете, мистър Куин?
— Генерале, изглежда не съм се изразил достатъчно ясно. Орсини и дума не каза преди да умре. Ако е знаел кой е дебелият мъж, а аз мисля, че е знаел, той нищо не каза. Не знам откъде да започна. Следата е студена. Дебелакът е в безопасност, както и неговите господари, а ренегатът — източникът на информация — се крие някъде по върховете. Всичките те са в безопасност, тъй като Орсини не проговори. Нямам нито асове, нито попове, дами или валета.
— А, вие си служите с езика на картите. На вас, американците, никога не ви излиза от главата асо пика. Играете ли шах, мистър Куин?
— Малко, но не добре — отвърна Куин.
Съветският генерал отиде до една лавица с книги и прокара пръст по редицата от заглавия, сякаш търсеше нещо определено.
— А трябва — каза той. — Шахът, както и моята професия, е игра на хитрост и изкусно блъфиране, а не на брутална сила. Всичките фигури са пред вас и все пак… в шаха има много повече измама, отколкото в покера. А, ето я.
Той предложи книгата на Куин. Тя беше от руски автор, но текстът бе на английски. Превод, с ограничен тираж за частни колекции. „Най-великите шахмайстори“.
— Вие сте в шах, мистър Куин, но може би не сте още матиран. Върнете се в Америка, мистър Куин. Прочетете книгата в самолета. Бих ви препоръчал, ако разрешите, да обърнете по-специално внимание на главата, посветена на Тигран Петросян. Арменец, отдавна вече покойник, но може би най-великият тактик в областта на шаха, който някога е живял. Пожелавам ви късмет, мистър Куин.
Генерал Кирпиченко извика оперативния агент Андрей и го заля с поток от заповеди на руски. Сетне Андрей заведе Куин в друга стая и го облече от глава до пети с нови дрехи, всичките от Канада, даде му и багаж, както и билети за самолета. Отидоха заедно с кола до Бирмингам и оттам Куин хвана първия полет за деня до Дъблин. Андрей го изпрати, след това се върна с колата в Лондон.
В Дъблин Куин се прехвърли на летище Шанън, прекара няколко часа в чакане и хвана полет на Еър Канада за Торонто.
Както обеща, той прочете книгата в чакалнята на Шанън и още един път, докато летеше над Атлантика. Прочете главата за Петросян шест пъти. Преди да кацне в Торонто, той бе разбрал защо десетки огорчени противници бяха нарекли хитрия арменски шахмайстор „Великия измамник“.
В Торонто паспортът му не бе разглеждан по-дълго, отколкото в Бирмингам, Дъблин или Шанън. Почака за багажа си край изнизващата се до него лента в митническата зона и след това премина през бегла проверка. Всичко мина гладко и спокойно и затова нямаше причина той да забележи мълчаливия мъж, който го видя на излизане от митническата зона, проследи го до централната железопътна гара и се качи с него във влака, пътуващ на североизток към Монреал.
От един паркинг в първия град на провинция Квебек той купи от втора ръка един джип Ренегейд с гуми, пригодени за тежките зимни условия, а от магазин за туристически принадлежности — ботуши, панталони и ватирани анораци, от които щеше да се нуждае за тамошния климат по това време на годината. След като напълни до горе резервоара на джипа, той се отправи на югоизток, премина през Сен Жан и Бедфорд и пое право на юг към американската граница.
Куин прекоси границата при контролно-пропускателния пункт, разположен на брега на езерото Шамплейн, където държавната магистрала 89 преминава от Канада в щата Върмонт, и отново стъпи на територията на Съединените щати.
В северните подстъпи на щата Върмонт има един район, наричан от местните жители просто Североизточното кралство. Той обхваща по-голямата част от областта Есекс, като включва и малки части от Орлеан и Каледония — дива планинска местност с езера и реки, хълмове и клисури. Тук-там може да се видят малки селца или изровени пътища, които здравата раздрусват пътника. През зимата такъв ужасен студ сковава Североизточното кралство, сякаш цялата природа замръзва в „стоп-кадър“, образно казано. Езерата се превръщат в лед, дърветата се вцепеняват от студ, а земята скърца под нозете. През зимата тук няма жива душа, освен потъналите в дълбок зимен сън животни и лосовете, пробягващи рядко през пукащата се от студ гора. Шегобийци от по-южните райони разправят, че в Кралството има само два сезона — август и зима. Живелите по тези места люде казват, че това е пълна глупост. Според тях сезоните са петнадесети август и зима.
Куин подкара джипа на юг през Суонтън и Сейнт Олбънс и стигна до Бърлингтън, след което се отдели от езерото Шамплейн, за да поеме по шосе 89 към столицата на щата — Монпелие. Тук той напусна главната магистрала и хвана шосе 2 нагоре през Ийст Монпелие. Като следваше долината на река Уинуски, премина последователно през Плейнфийлд и Маршфийлд, за да стигне до Уест Данвил.
Скованите от студ хълмове притиснаха долината от двете страни. Случайните возила, с които той се разминаваше по пътя, бяха като още едно уютно и безименно кътче топлина, където парното работеше с пълна сила, за да предпази крехкото човешко създание от студа, който иначе би го погубил за броени минути.
След Уест Данвъл пътят се стесни, а снегът, натрупан от двете му страни, стана по-висок. След ката премина през смълчаната община Данвил, Куин включи и четворното предаване на джипа за последния етап от пътуването си до Сейнт Джонсбъри.
С отворените си магазини и барове, пълни с топлина и светлина, градецът, разположен на река Пасумпсик, бе като оазис сред скованите от мраз планини. На Мейн Стрийт Куин намери едно бюро за квартири под наем и съобщи на агента молбата си. Зимата определено не бе най-натовареният сезон на служителя. Той прие молбата с крайна почуда.
— Вила? Да, разбира се, даваме вили под наем, но през лятото. В повечето случаи собствениците прекарват месец, месец и половина във вилите си, след това ги дават под наем до края на сезона. Но сега?
— Да, сега — каза Куин.
— Имате ли предпочитания за мястото? — попита агентът.
