— Двама господа ви чакат в офицерската столова, сър — каза той.
Двамата господа имаха служебни карти на низши чиновници от Министерството на отбраната, но всъщност работеха в една експериментална лаборатория, чиито открития бяха от строго секретно естество.
И двамата бяха облечени спретнато и носеха дипломатически куфарчета. Единият носеше очила с тънки телени рамки и бе завършил медицина, но отдавна бе престъпил Хипократовата клетва. Другият беше негов подчинен, бивш медицински лаборант.
— Донесохте ли онова, за което помолих? — попита ги Мънроу, без да губи време за встъпителни приказки.
Вместо отговор старшият от двамата отвори куфарчето си и извади плоска кутия, подобна на кутия за пури. Отвори я и показа на Мънроу съдържанието й.
— Най-много десет часа — каза той.
— Значи трябва да действаме бързо — отвърна му Мънроу.
Беше седем и трийсет. Утрото бе ясно и слънчево.
„Нимродът“ от Бреговата авиация продължаваше да кръжи на четири хиляди и петстотин метра над „Фрея“. Освен наблюдението на танкера в задълженията му влизаше и да следи огромното нефтено петно. То бавно се придвижваше по водната повърхност, но все още бе извън обсега на специалните кораби, готови да разпръскват емулгаторен препарат. Те спазваха исканата от терористите дистанция.
Отначало петното пое на североизток от танкера, към холандския бряг. Носеше го приливът със скорост от един възел. Но през нощта започна отливът и тласкано от лекия бриз, петното се върна обратно, подмина „Фрея“ и се спря на две мили южно от нея по посока на Белгия.
На натоварените с емулгатор пожарни кораби учените — специалисти по борба със замърсяването на околната среда, се молеха да не се появи силен вятър и морето да остане спокойно. При едно внезапно влошаване на времето петното би могло да се разкъса и да бъде отнесено към бреговете на Холандия, Белгия, Германия, Франция или Англия.
Метеоролозите в цяла Европа наблюдаваха с тревога приближаването на студен фронт откъм Датския пролив. Една буря, дори и краткотрайна, би причинила невероятни екологически щети. Учените се надяваха студеният фронт да не донесе нищо повече от мъгла.
Наближаваше осем часът. На борда на „Фрея“ обстановката ставаше все по-напрегната. Ендрю Дрейк, придружаван от двама автоматчици, за да не се опита капитанът отново да го нападне, позволи на Ларсен сам да си превърже ръката. С побеляло от болка лице норвежецът измъкна от разкъсаната плът на дланта си по-големите парчета стъкло и пластмаса, бинтова ръката си и я окачи на превръзка на врата си. Свобода го наблюдаваше от другия край на кабината. Раната на челото си бе покрил с парче анкерпласт.
— Трябва да призная, че сте смел човек, капитан Ларсен — каза той. — Но с постъпката си не променихте нищо. Аз все още съм в състояние да изпомпам в морето всичкия нефт. А ако започна да го правя, военните кораби ще открият огън по „Фрея“ й ще довършат разрухата. Ако германците още веднъж нарушат обещанията си, ще сторя точно това.
В седем и трийсет журналистите, които чакаха пред входа на „Моабит“, най-сетне бяха възнаградени за търпението си. Портата към „Клайн Моабит Щрасе“ се отвори и от нея се показа носът на бронираната кола. Фотографите защракаха от прозорците на апартаментите в отсрещната кооперация и кавалкадата от коли пое след бронирания фургон.
Радиорепортерите заговориха припряно в микрофоните и думите им зазвучаха в различни градове на Европа. Гласът на журналиста от Би Би Си проехтя в дневната капитанска каюта на „Фрея“, където Ендрю Дрейк седеше пред радиото.
— Потеглиха! — каза той със задоволство. — Време е да поставим последните условия за посрещането в Тел Авив.
Той тръгна към мостика. Двамата въоръжени с автомати терористи останаха да пазят капитана, който се бе свил на стола си и се бореше с изтощението и нетърпимата болка.
Бронираният фургон, предшестван от полицаи на мотоциклети с пуснати сирени, мина през четириметровата врата от стоманена мрежа на английската база в Гатов и бариерата се спусна зад него. Следващата го кола спря рязко със свирене на гумите. От прозорците й се развикаха разгневени журналисти. Зад нея се наредиха и останалите автомобили на представителите на пресата. Само след минута тълпа от ядосани репортери и фотографи, домогващи се да ги пуснат вътре, увисна на мрежата.
Базата в Гатов не е само военновъздушна. В нея е разположено и армейско поделение. Затова комендантът й е бригаден генерал от пехотата. Постовите на портала — гигантски невъзмутими военни полицаи с нискоспуснати над очите козирки, бяха негови подчинени.
— Пуснете ни вътре! — крещеше един побеснял фоторепортер от „Шпигел“. — Искаме да заснемем как отлитат затворниците.
— Успокой се, приятел! Аз само изпълнявам заповедите — кротко му отвърна старши сержант Фароу.
Журналистите се втурнаха към уличните телефони, за да се оплачат на главните си редактори. Те от своя страна се оплакаха на кмета на Западен Берлин, който прояви разбиране към проблема им и обеща веднага да се обади на коменданта на базата в Гатов. Когато телефонът най-сетне замлъкна, кметът се облегна удобно на стола си и запали пура.
Адам Мънроу влезе в хангара, където бе вкаран „Домини“. Придружаваше го подполковникът, който отговаряше за техническата поддръжка на самолетите.
— Всичко наред ли е? — попита той подофицера, провеждащ техническата проверка.
— Напълно, сър — отвърна му опитният механик.
— Не е така — възрази Мънроу. — Ако погледнете под обшивката на онзи двигател, ще се уверите, че електрическата инсталация е в неизправност и трябва да я ремонтирате.
Подофицерът зяпна смаян непознатия мъж, после премести поглед върху своя началник.
— Прави, какъвто ти казва, Баркър — каза подполковникът. — Налага се да отложим полета по технически причини. Германските власти трябва да повярват, че наистина има повреда. Отвори двигателя и се захващай за работа!
Подофицерът Баркър служеше в Кралските военновъздушни сили от тридесет години и добре знаеше, че заповедите на началниците трябва да се изпълняват дори и ако се диктуват от някакъв си скапан цивилен, който би трябвало да се засрами заради небръснатия си вид и смачканите си дрехи.
Директорът на затвора „Моабит“ Алойс Брукнер пристигна в базата, за да присъства лично при предаването на затворниците на англичаните и на отлитането им за Израел. Когато разбра, че самолетът не е готов, той много се притесни и пожела лично да се убеди в това.
Придружен от началника на военновъздушната част на базата, той отиде в хангара, където завари подофицера Баркър да се рови в единия мотор на „Домини“.
— Какво му има? — попита директорът.
Баркър вдигна глава.
— Късо съединение, сър — отвърна той на представителя на германските власти. — Установихме го при пробния звук на двигателите. Скоро ще го оправя.
— След десет минути, точно в осем часа, тези двама мъже трябва да излетят — каза му германецът. — Иначе в девет часа терористите ще изпомпат в морето сто хиляди тона нефт!
— Правя, каквото мога, сър. Ако не ми висите над главата, ще свърша по-скоро.
Командирът на военновъздушната част изведе хер Брукнер от хангара. Той също не можеше да си обясни получените от Лондон заповеди, но като добър военен ги изпълняваше.
— Хайде да отидем в офицерската столова и да пийнем по едно чайче — предложи той на госта си.
— Не ви ща чайчето — ядосано му отговори Брукнер. — Искам да осигуря излитането на този самолет! Освен това трябва да се обадя на кмета.
— Най-удобно е да проведете разговора си от офицерската столова. Между другото, понеже не можем да държим затворниците толкова дълго време във фургона, наредих да ги отведат в ареста.
