В осем без пет началникът на базата съобщи на кореспондента на Би Би Си за техническата неизправност на „Домини“. В централата на Би Би Си успяха да включат тази информация в новинарската си емисия в осем. На „Фрея“ също разбраха за повредата.
— Дано бързо я отстранят — каза Свобода със заплашителен тон.
Адам Мънроу и двамата господа с куфарчетата влязоха в сградата на ареста малко след осем. Вътре имаше четири килии. Мишкин беше в първата, Лазарев — в четвъртата. По-младият от двамата спътници на Мънроу остана от вътрешната страна на вратата на ареста и застана с гръб към нея.
— Ще проведем един последен разпит — обясни той на възмутения от поведението му сержант от военната полиция, който пазеше ареста. — Ние сме от разузнаването.
Сержантът вдигна рамене и се върна в дежурната стая.
Мънроу влезе в първата килия. Лев Мишкин седеше на ръба на нара и пушеше цигара. Бяха му казали, че заминава за Израел, но не знаеше точно какво става и беше доста нервен.
Мънроу го изгледа изпитателно. Той бе чакал тази среща почти със страх. Ако този човек не бе убил Юрий Иваненко заради някакви си смахнати идеи, неговата Валя сега щеше да си стяга куфарите за партийната конференция в Румъния. Пред очите на Мънроу отново изникна образа на любимата му жена, която излиза през стъклената врата и тръгва по московската улица и как мъжът с шлифера тръгва след нея.
— Аз съм лекар — каза той на руски. — Вашите приятели, които искат да бъдете пуснати на свобода, настояха да ви поддържаме в добро здравословно състояние, за да издържите дългото пътуване.
Мишкин стана и вдигна рамене равнодушно. Той не очакваше резкия удар, който Мънроу му нанесе с върха на пръстите на дясната си ръка по слънчевия сплит. Когато си пое дъх, украинецът с учудване забеляза, че под носа му има отворен флакон с нещо миризливо. Краката му омекнаха и Мънроу го прихвана, за да не падне, и го положи на нара.
— Ще действа най-много пет минути — каза служителят от Министерството на отбраната. — Трябва да побързаме.
Мънроу отвори дипломатическото куфарче и извади кутия, в която имаше спринцовка, памук и етер. Той вдигна спринцовката към лампата, изкара през иглата малко течност, за да не останат в нея никакви мехурчета въздух, и натри бицепса на затворника с натопеното в етер памуче.
Инжекцията отне не повече от три секунди, но щеше да въздейства на Лев Мишкин в продължение на два часа — период, който за голямо съжаление на Мънроу и на неговите колеги, медицината не бе в състояние да съкрати.
Двамата мъже затвориха вратата на килията и отидоха при Давид Лазарев, който не беше чул нищо и нервно крачеше напред-назад из тясното помещение. Две минути по-късно и той бе инжектиран.
Мъжът с очилата извади от външния си джоб плоската кутийка и я подаде на Мънроу.
— Аз бях дотук. Тази работа не ми влиза в служебните задължения — каза той и остави Мънроу насаме със затворниците.
Двамата украинци не разбраха, а и никога нямаше да разберат, какво са им инжектирали. Това беше смес от две наркотични вещества, наричани от англичаните „Петидин“ и „Хиасин“, а от американците, съответно — „Меперидин“ и „Скополамин“. В комбинация двата препарата имат невероятно въздействие.
Те карат пациента да изпълнява всякакви заповеди. Освен това временно объркват представата му за време по такъв начин, че когато той се събуди след два часа, има чувството, че просто за няколко секунди му се е замаяла главата. И най-сетне тези препарати причиняват загуба на паметта за периода на въздействието.
Мънроу се върна в килията на Мишкин. Помогна на младия мъж да седне на нара и да опре гръб в стената.
— Здрасти — каза му той.
— Здравей — отвърна му Мишкин.
Говореха на руски, но украинецът нямаше да си спомня за това.
Мънроу отвори плоската кутия и извади продълговата капсула-таблетка, разделена на две. После завинти едната част в другата.
— Глътни това хапче — каза той и му подаде чаша вода.
— Готово — отговори Мишкин и изпълни заповедта.
Мънроу извади от куфарчето си стенен часовник, нагласи стрелките му и го окачи над нара. Стрелките показваха осем часа, но не се движеха. Пет минути по-късно Мънроу извърши същото и в килията на другия терорист, прибра си нещата в куфарчето и излезе от ареста.
— Никой не трябва да влиза при тях, докато самолетът не бъде ремонтиран! — нареди той на сержанта, когато мина покрай дежурната. — Това е заповед на началника на базата!
Ендрю Дрейк за пръв път лично говори с холандския министър-председател Ян Грайлинг. По-късно английските езикови специалисти щяха да определят по записа на разговора, че терористът е израсъл някъде в района на Брадфорд, но тогава вече тази информация нямаше да бъде нужна никому.
— Чуйте изискванията ни за това, как трябва да пристигнат Мишкин и Лазарев в Израел — каза Дрейк. — Най-късно до един час след излитането на самолета от Берлин искам да получа уверение от премиера на Израел, че те ще бъдат спазени. В противен случай ще действаме така, сякаш приятелите ни изобщо не са били освободени. И така, първо: когато самолетът кацне, двамата трябва да бъдат отведени пеша покрай централната тераса на летище „Бен Гурион“. Второ: трябва да бъде осигурен свободен достъп на обществеността до въпросната тераса. Никакви проверки на самоличността на хората, пожелали да се качат на нея. Трето: ако подмените Мишкин и Лазарев с двойници-артисти, веднага ще разбера за измамата. Четвърто: три часа преди самолетът да кацне на летището, израелското радио трябва да обяви точния час на пристигането му и да съобщи, че всички, които желаят, ще бъдат допуснати на централната тераса за посрещачи на летището. Това съобщение трябва да бъде прочетено на иврит, на английски, на френски и на немски. Това е всичко.
— Господин Свобода — отвърна му Ян Грайлинг, — всичките ви изисквания незабавно ще бъдат предадени на израелското правителство. Сигурен съм, че то ще се съобрази с тях. Моля ви, не прекъсвайте връзката! Имам за вас важно съобщение от Западен Берлин.
— Говорете — каза Дрейк.
— Механиците от военновъздушната база в Гатов са открили сериозна повреда в електроинсталацията на самолета. Повярвайте ми, това не е номер! Работят с всички сили за отстраняване на повредата, но излитането вероятно ще бъда отложено с час-два.
— Ако това е някакъв номер, ще забравите, че някога сте имали плажове! — отсече Дрейк.
— Не ви лъжа! — отчаяно му отвърна Грайлинг. — Това е просто малшанс! Гарантирам ви, че скоро неизправността ще бъде отстранена.
Настъпи тишина. Дрейк обмисляше какво да прави.
— Искам четирима репортери: от „Гласа на Америка“, от Би Би Си, от „Дойче веле“ и от „ОРТФ“ да присъстват на излитането на самолета и да го предават на живо и на английски език.
По гласа на Ян Грайлинг пролича, че холандският премиер си е отдъхнал:
— Ще помоля командването на английската база да допусне тези четирима репортери на пистата.
— Отсрочвам изпомпването на нефта с три часа. Точно по обяд в дванайсет часа ще започна да изливам в морето сто хиляди тона нефт!
Чу се изщракване и радиостанцията заглъхна.
Министър-председателят Бениамин Голен седеше в кабинета си в Ерусалим. Беше неделя сутрин, обикновен работен ден за гражданите на Израел. Минаваше десет часа. Тук времето бе с два часа по- напред от западноевропейското.
Веднага след като холандският премиер приключи разговора си с „Фрея“, малкият отряд агенти на Мосад, които се бяха настанили в един ротердамски апартамент, предадоха исканията на терористите в Израел и по този начин изпревариха дипломатическите канали с повече от час.
