Личният съветник на израелския премиер по въпросите на сигурността му донесе съобщението от Ротердам и го остави на бюрото му. Голен бързо го прочете.
— Какво целят те? — попита той.
— Вземат мерки срещу евентуалното подменяне на затворниците — отвърна му съветникът. — Лесно биха могли да се намерят двама души, които да приличат на Мишкин и на Лазарев.
— А кой тук в Израел ще разпознае истинските Мишкин и Лазарев?
Съветникът по въпросите на сигурността вдигна рамене.
— Някой на терасата на летището — каза той. — Сигурно са изпратили техен съмишленик, който познава двамата украинци и когото Мишкин и Лазарев също познават.
— И какво ще стане, след като се уверят, че на свобода са пуснати истинските Мишкин и Лазарев?
— Вероятно на средствата за масова информация ще бъде предадено специално съобщение, по което терористите на борда на танкера да разберат, че всичко е наред.
— Значи един от тях е тук в Израел? Няма да позволя на тези бандити да правят каквото си искат в страната ми! — рече министър-председателят. — Склонихме да приемем Мишкин и Лазарев, а не цяла терористична група. Искам терасата да се постави под внимателно наблюдение. Ако нашите сили за сигурност забележат, че украинците правят знак на някого от зяпачите, искам той да бъде проследен и след като потвърди на приятелите си от „Фрея“, че всичко е наред — арестуван.
На борда на „Фрея“ минутите се нижеха мъчително бавно. На всеки четвърт час Ендрю Дрейк включваше портативния си транзистор и слушаше новините по „Гласът на Америка“ или по Би Би Си. Радиостанциите съобщаваха, че самолетът с двамата терористи още не е излетял. Механиците още поправяли повредения двигател на „Домини“.
Малко след девет часа четиримата репортери, посочени от Дрейк, бяха допуснати в базата и отведени от двама военни полицаи в офицерската столова, където им бе предложено кафе и сладки. Военните им предоставиха директни телефонни линии за връзка с кореспондентските бюра на четирите радиостанции в Берлин, откъдето репортажите щяха да бъдат излъчени пряко в ефир. Никой от четиримата журналисти не видя Адам Мънроу, който телефонираше в Лондон от кабинета на началника на базата.
За подветрения борд на кръстосвача „Арджил“ бяха привързани трите патрулни катера „Кътлъс“, „Сейбър“ и „Симитар“. На борда на „Кътлъс“ майор Фалън събра своите дванадесет командоса.
— Вероятно политиците ще освободят онези две копелета — каза той на подчинените си. — След час- два те ще отлетят за Израел. Би трябвало да пристигнат в Тел Авив за около четири часа и половина. Ако техните приятели удържат на думата си, довечера или най-късно през нощта те ще напуснат „Фрея“. Не знам накъде ще тръгнат, но вероятно ще се насочат към холандския бряг. Между него и танкера морето е чисто, там няма никакви кораби. Щом терористите се отдалечат на три мили от „Фрея“, тоест излязат извън обсега на захранван с батерии дистанционен детонатор, с какъвто биха могли да взривят експлозивите, сапьорите от Кралските военноморски сили ще се качат на борда на супертанкера и ще обезвредят заложените заряди. Но това вече не е наша работа. Ние ще заловим и ликвидираме онези гадове — терористите. Аз лично ще се заема със Свобода. Оставете го на мен, ясно ли е?
Командосите кимнаха. Някои от тях се ухилиха. Ловният инстинкт ги бе обладал. Те бяха обучени да действат и чакането вече ги изнервяше.
— Тяхната моторница е много по-бавна от нашите катери — продължи Фалън. — Ще имат преднина от осем мили, но предполагам, че ще ги хванем три-четири мили, преди да стигнат брега. „Нимрод“ ще предава от въздуха всяко тяхно движение на „Арджил“, а ние ще сме в постоянна връзка с кръстосвача. Когато ги наближим, ще запалим прожекторите и щом ги видим, ще ги унищожим. От Лондон заповядаха да не вземаме пленници. Не ме питайте защо шефовете искат да им затворят устите завинаги. Не знам. Просто ще си свършим работата.
На няколко мили оттам на капитан Майк Манинг също му се струваше, че времето тече мъчително бавно. И той чакаше с нетърпение да чуе по радиото, че моторът на самолета най-сетне е оправен. Докато седеше в каютата си в малките часове на сутринта и чакаше заповед да унищожи с оръдията си „Фрея“ и хората на борда й, той изведнъж бе чул по радиото за необяснимата промяна в позицията на американското правителство. Вашингтон вече не възразяваше двамата терористи да бъдат освободени. Капитан Манинг изпита чувство на облекчение, че страшната заповед бе отменена. „Дано всичко мине гладко — мислеше си той. — Дано тези двама украински евреи кацнат без проблеми на летище «Бен Гурион» и да не ми се наложи да изпепеля «Фрея»!“
В десет без петнадесет Мишкин и Лазарев излязоха от състоянието на наркотично опиянение. Почти в същия момент двата часовника, окачени от Адам Мънроу на стените на килиите им, тръгнаха.
Мишкин разтърси глава и потърка очите си. Чувствуваше се сънлив и леко му се виеше свят. Той отдаде състоянието си на недоспиването и на вълнението. Погледна стенния часовник. Той показваше осем часа и две минути. Спомни си, че когато заедно с Лазарев ги водеха към килиите, часовникът в дежурната сочеше осем. Протегна се, скочи от нара и се заразхожда из килията. Пет минути по-късно в другия край на коридора Лазарев направи същото.
Адам Мънроу влезе в хангара, където подофицерът Баркър човъркаше единия двигател на „Домини“.
— Как върви работата, господин Баркър? — попита го Мънроу.
Механикът се измъкна от търбуха на самолета и погледна ядосано цивилния.
— Докога трябва да разигравам тази комедия? Моторът си е съвсем наред.
Мънроу си погледна часовника.
— Сега е десет и половина. Точно след един час се обадете на началника си и му съобщете, че повредата е отстранена.
— Разбрано. Ще му звънна в единадесет и тридесет — отвърна му Баркър.
Давид Лазарев пак погледна към стенния часовник в килията си. Мислеше, че са минали най-много тридесет минути, а стрелките показваха девет. Много бързо бе изтекъл този час. Когато човек е изолиран в килия, усещането му за време се променя — такова обяснение си даде Лазарев. Все пак часовникът не можеше да лъже. И през ум не би му минало, че часовникът в килията му, както и този над главата на Мишкин, върви два пъти по-бързо, за да навакса липсващите в живота на двамата затворници сто минути. Точно в единадесет и половина часовниците в килиите щяха да се синхронизират с реалното време.
В единадесет часа холандският премиер Ян Грайлинг се обади на кмета на Западен Берлин по телефона.
— Какво, по дяволите, става при вас, хер бюргермайстер?
— Не знам — отвърна му изнервеният кмет. — Англичаните ме увериха, че скоро ще оправят проклетия си самолет. Не мога да проумея защо не използват граждански самолет от „Бритиш Еъруейз“? Казах им, че сме готови да заплатим разходите по един такъв чартър.
— След час онези психопати на „Фрея“ ще изпомпат в морето сто хиляди тона нефт! — рече Грайлинг. — Ако това стане, моето правителство ще обвини за случилото се англичаните.
— Напълно съм съгласен с вас — отговори му берлинчанинът. — Всичко така се обърка заради този самолет!
В единадесет и тридесет подофицерът Баркър затвори кожуха на двигателя и слезе по стълбичката. Отиде до вътрешния телефон и позвъни в офицерската столова. Обади му се началникът на базата.
— Самолетът е готов за излитане, сър — докладва механикът.
Началникът на Гатов се обърна към наобиколилите го мъже, сред които бяха четиримата радиорепортери и директорът на затвора „Моабит“.
— Повредата е отстранена — каза им той. — След петнадесет минути „Домини“ ще излети.
През прозорците на столовата присъстващите видяха как елегантният реактивен самолет се показва от
