Ако тръгнете с кола по „Кутузовски проспект“ на югоизток и в края му завиете надясно по „Рубльовское шосе“, след двайсетина километра ще стигнете до малкото село Успенское — центъра на виладжийския район на Москва. Сред вековните борови гори в околностите на Успенское са разположени селцата Усово и Жуковка, където се намират вилите на съветския елит. На другия бряг на Москва река, точно срещу Успенское, има плаж, който през лятото посещават недотам привилегированите, но все пак заможни (щом притежават коли) жители на столицата.
Западните дипломати също ходят на този плаж. Това е едно от малкото места, където те свободно могат да общуват с обикновените московчани. Дори КГБ охлабва обичайното си проследяване на дипломатите през горещите летни недели.
На единадесети юли 1982 година, в неделя, Адам Мънроу дойде на плажа заедно с група служители на посолството. Сред тях имаше женени двойки, ергени като него и млади неомъжени секретарки. Към три часа цялата компания остави плажните си кърпи и кошниците със сандвичи в сянката на дърветата и се втурна да се къпе в реката. Когато се върна, Мънроу вдигна от тревата свитата си на руло хавлиена кърпа, за да се избърше. От нея изпадна някакво листче.
Той го вдигна и видя, че това е малко картонче. От едната му страна бе напечатан на руски следният текст: „На три километра северно оттук в гората има полуразрушен параклис. Елате там след трийсет минути. Трябва да се срещнем. Моля. Важно е!“
Докато палеше усмихнат цигарата на една развеселена секретарка, която бе дотърчала при него да му поиска огънче, Мънроу обмисляше внимателно вероятностите. Кой може да е авторът на посланието? Дисидент, който иска да му предаде някакъв самиздат? Само това не! Религиозна група, която иска да получи политическо убежище в посолството? През 1976 г. американците си имаха доста неприятности при подобен случай. Ами ако бележката е капан, поставен от КГБ, с цел да бъде разкрит Мънроу като разузнавач? Всичко е възможно. Един обикновен служител на търговската секция на посолството никога не би приел покана, отправена по този начин от някой, който явно е следил от гората групата англичани и е издебнал подходящия момент, за да сложи картончето в кърпата. Но все пак почеркът не бе на КГБ. Съветското контраразузнаване би подставило на Мънроу човек със секретна информация в ръка и би нагласило срещата в града, за да може добре да фотографира предаването на информацията.
Мънроу набързо се облече. Още не бе решил какво да прави. Докато си слагаше обувките, стигна до извода, че ако това е капан, той просто се разхожда из гората и не е получавал никаква бележка. Секретарката, която явно хранеше някакви надежди спрямо него, бе доста разочарована, когато той тръгна към гората сам. След като измина стотина метра, Адам спря, извади запалката си, изгори картончето и разтри с ток пепелта из боровите иглички.
По слънцето се ориентира къде е север. След десет минути се изкачи на един хълм и забеляза на около два километра подобния на луковица покрив на параклиса. После пак навлезе в гората и се запъти към него.
Из Подмосковието са пръснати десетки такива параклисчета, които отдавна са занемарени и запустели. Параклисът, към който вървеше Мънроу, бе кацнал в центъра на малка поляна сред гората. Англичанинът се спря в края на полянката и огледа обстановката. Наоколо не се виждаше никой. Предпазливо тръгна към къщурката. Когато стигна на няколко метра от закованата врата, той видя човека, застанал в сянката на сводестия вход. Мънроу се спря и няколко минути двамата се гледаха.
Всъщност нямаше какво да си кажат. Затова той само произнесе името й:
— Валентина!
Тя излезе от сянката и му отговори:
— Адам!
„Оттогава минаха двайсет и една година — смая се той. — Тя сигурно е към четиридесетте!“
Валентина изглеждаше на не повече от трийсет. Чернокоса, висока, красива и тъжна.
Приседнаха на един от катурнатите надгробни камъни и тихо заговориха за миналото. Тя му разказа, че няколко месеца след раздялата им се върнала в Москва, където продължила да работи като стенографка в партийния апарат. На двайсет и три годишна възраст се омъжила за млад и перспективен армейски офицер. След седемгодишен брак им се родило дете и тримата били много щастливи. Кариерата на съпруга й вървяла добре, защото той имал влиятелен чичо, заемащ висок пост в Съветската армия.
Преди пет години мъжът й, издигнал се вече до чин полковник, загинал при катастрофа с хеликоптер, докато наблюдавал разположението на китайските войски покрай река Усури. За да се разсее от мъката си, Валентина отново започнала работа. Чичото на нейния съпруг й осигурил добра престижна служба съпътствана от всички привилегии на партийната върхушка: хубав апартамент, кола, специална доставка на хранителни продукти.
Преди две години след грижливо проучване тя била назначена в малката група избрани стенографи към секретариата на ЦК и Политбюро.
Мънроу пое дълбоко дъх. Това наистина беше много важна длъжност. На нея издигаха само най- доверени хора.
— Кой е чичото на починалия ти съпруг? — попита я той.
— Керенски — тихо му отвърна тя.
— Маршал Керенски?!
Валентина кимна. Мънроу бавно издиша. „Керенски — ултра ястребът!“ — помисли си той. Когато отново я погледна, очите й бяха влажни. Тя запримига, мъчейки се да сдържи сълзите си. Мънроу инстинктивно я прегърна и тя облегна глава на рамото му. Той усети мириса на косата й, това омайно ухание, което преди две десетилетия го бе докарало да потръпва от възбуда.
— Какво има? — попита я нежно.
— О, Адам, толкова съм нещастна!
— Защо, за Бога? Имаш всичко, което може да ти даде това общество.
Тя бавно поклати глава и се измъкна от прегръдката му. Избягваше да го гледа в очите. Погледът й се рееше някъде над дърветата.
— Адам, цял живот съм вярвала в социализма. От малка съм възпитана така. Дори когато бяхме любовници с теб, аз вярвах в правотата на комунистическите идеи. Западният свят имаше всичко, а ние изтърпяхме доста лишения, но аз продължавах да вярвам. Вярвах, че при комунизма светът ще стане по- добър, без експлоатация, без алчност и без война. Тази вяра бе по-важна за мен от нашата любов, от съпруга ми и дори от момчето ми, което вече е на десет години. Предаността ми към идеите на комунизма се равняваше единствено на моята обич към Русия.
Мънроу познаваше патриотизма на руснаците. Това силно чувство ги правеше способни да понасят сурови лишения. За родината си руснаците са готови да жертват всичко. Управниците от Кремъл се възползват от тази благородна черта на народа си и го манипулират, като го карат да им се подчинява безпрекословно в името на Русия.
— И какво се случи? — кротко я попита Мънроу.
— Те ме предадоха. Предадоха родината, народа и идеите ми!
— Кои „те“?
Валентина нервно закърши пръсти.
— Партийните шефове, Политбюро! — изсъска с омраза Валентина.
На два пъти през живота си Мънроу бе ставал свидетел на това как хора, разочаровани от обекта на своята силна вяра, превръщат страстната си любов във фанатична омраза.
— Аз ги обожавах, Адам. Уважавах ги. От две години съм съвсем близо до тях. Живея в тяхната сянка, наблюдавам ги, за всеки празник получавам от тях подаръци, слушам ги как говорят за обикновените хора, които презират… Те са покварени, Адам. Корумпирани и жестоки… Всичко, до което се докоснат, се превръща в пепел.
Мънроу прехвърли единия си крак през надгробния камък, обърна се с лице към нея и я прегърна. Валентина безмълвно се разплака.
— Не мога повече да живея така, Адам! Не мога! — прошепна тя, заровила лице в рамото му.
— Искаш ли да се опитам да те измъкна оттук, скъпа?
Той знаеше, че това би му струвало кариерата, но този път нямаше намерение да изпусне своята любима. Заслужаваше си да направи тази жертва. Беше готов да стори всичко за Валентина.
