Тя се отдръпна от него. Лицето й беше обляно в сълзи.
— Не мога да напусна Съветския съюз. Трябва да мисля за Саша.
Мънроу я притисна отново към себе си. Мозъкът му трескаво работеше.
— Как разбра, че съм в Москва? — предпазливо я запита той.
Тя не се учуди на въпроса му. Той й се стори съвсем логичен.
— Преди месец един колега от службата ме заведе на балет — започна да му обяснява Валентина, подсмърчайки. — Местата ни бяха в една ложа. През първото действие не бях сигурна, че това наистина си ти. Но когато дойде антракта и запалиха осветлението, се убедих, че виждам теб. Не можех да остана нито миг повече в театъра. Извиних се, че имам силно главоболие, и си тръгнах.
Валентина избърса очите си. Беше се поуспокоила.
— Адам, ти женен ли си? — попита го тя.
— Много години след като се върнах от Берлин се ожених, но бракът ни не вървеше и се разведохме.
Бившата му любовница се усмихна през сълзи.
— Доволна съм, че нямаш друга. Това сигурно звучи нелепо, нали?
Мънроу й върна усмивката.
— Не. Приятно ми е да го чуя. Ще мога ли да те виждам отсега нататък?
Усмивката й повяхна. Очите й станаха уплашени като на преследвано животно. Тя поклати глава отрицателно.
Буйната й черна коса се развя.
— Не много често, Адам. Имат ми доверие и са ме назначили на отговорна работа, но ако дойдеш в апартамента ми, това няма да остане незабелязано. Същото се отнася и за твоето жилище. Знаеш, че следят всички западни дипломати. В хотел не можем да отидем по същата причина.
— Валентина, ти устрои тази среща, ти прояви инициатива. Искаше да ме видиш само за да си припомним миналото ли? Не си доволна от живота си тук, мразиш хората, за които работиш… но пък заради Саша не можеш да избягаш. Какво искаш, тогава?
Тя се замисли. После заговори със съвсем спокоен глас:
— Адам, искам да се опитам да ги спра. Сега осъзнавам, че от доста време тази идея е зреела в мен, но когато те видях в Болшой театър, си спомних колко свободни бяхме в Берлин. После дълго мислих и реших… Адам, в посолството ви работи ли някой от разузнаването?
Мънроу се смая. Досега само на два пъти му се беше случвало да му се предлагат агенти. Един дипломат от съветското посолство в Мексико сити и един чех във Виена. Мотивите на дипломата бяха сходни с тези на Валентина: разочарование от системата, прераснало в омраза. Другият кандидат за агент беше обиден, че не са го повишили в службата му. С първия се работеше доста по-трудно.
— Навярно — бавно й отговори той.
Валентина зарови в своята чанта, която бе оставила до краката си върху килима от борови иглички. След като веднъж бе взела решение, явно искаше да доведе предателството си докрай. Извади от чантата дебел плик.
— Дай му това, Адам. Обещай ми, че няма да му кажеш откъде го имаш. Ужасно се страхувам. Не мога да се доверя никому, освен на теб.
— Обещавам — увери я той. — Но настоявам да те видя отново. Не искам пак да минеш през отвора в стената и да изчезнеш завинаги!
— Няма да направя това, но не ме търси в моя апартамент! Живея в специална кооперация за началници. На входа пази милиционер. Не се опитвай да ме търсиш по телефона. Разговорите се подслушват. Не желая да се срещам с никой друг от вашето посолство, дори той да е тукашният шеф на вашето разузнаване. Ще се виждам само с теб.
— Съгласен съм — отвърна й Мънроу. — Но кога ще се срещнем пак?
Тя се замисли за момент.
— Много трудно ще се измъкна. Грижите за Саша изцяло запълват свободното ми време. Но имам собствена кола и съм забелязала, че не ме следят. Утре заминавам за две седмици в командировка. Можем да се срещнем тук точно след четири седмици, пак в неделя.
Валентина си погледна часовника.
— Трябва да вървя, Адам. Дошла съм на гости на една дача, която се намира на няколко километра оттук. Сигурно домакините вече се чудят къде съм.
Той я целуна по устните. Те бяха сладки както едно време. Тя стана и тръгна през поляната. Когато стигна до дърветата, гласът на Мънроу я спря:
— Валентина, какво е това? — викна й той и вдигна плика.
Тя се обърна.
— Работата ми се състои в това, да правя машинописни преписи от магнетофонните записи на заседанията на Политбюро. По един екземпляр за всеки член на Политбюро. Подготвям и резюмета за кандидат-членовете. Това е копие от оригиналния запис на заседанието, състояло се на десети юни — каза Валентина и изчезна сред дърветата.
Мънроу седна на надгробния камък и заби поглед в плика.
— Господи! — възкликна той.
4.
Адам Мънроу се бе заключил в една стая в основната сграда на посолството на Великобритания на крайбрежната улица „Морис Торез“ и слушаше последните изречения от записа. Помещението бе обезпечено срещу всички форми на електронно подслушване.
— …извън стените на тази зала не трябва да излезе нито дума за случилото се. След една седмица пак ще се срещнем тук.
Гласът на Максим Рудин заглъхна. Лентата съска още известно време, преди да свърши. Мънроу изключи магнетофона. Отпусна гръб върху облегалката на стола и тихо подсвирна.
„Ако записът е достоверен, той е по-важен от всичко, което ни е съобщавал Пенковски преди двайсет години!“ — помисли си той.
Случаят с Олег Пенковски се разказваше като легенда на новопостъпилите в английските и американските разузнавателни служби. За хората от КГБ това бе един от най-болезнените спомени. Пенковски бил генерал-майор от ГРУ, който имал достъп до най-секретна информация. Разочарован от кремълските управници, той се самопредложил за агент първо на американците, а после на англичаните.
Американците го отблъснали, защото подозирали, че той е подставен от КГБ. Англичаните повярвали в искреността му и в продължение на две години и половина го „ползвали“, докато КГБ не го разкрило. Пенковски бил осъден и разстрелян. Той предоставил на английското разузнаване огромно количество безценна информация, но най-полезен бил по време на Карибската криза през октомври 1962 година. Тогава светът се възхити от това колко умело президентът Кенеди води преговорите с Хрушчов за неразполагането на съветски ракети в Куба. Но световната общественост не подозираше, че благодарение на Пенковски американският държавник предварително знаеше слабите места в позицията на съветския ръководител.
Когато кризата свърши и руснаците изтеглиха ракетите си от Куба, Хрушчов бе унижен, Кенеди се превърна в герой, а Пенковски станал обект на подозрения. През ноември го арестували. Година след това той бил мъртъв. По същото време Хрушчов бе свален от власт от колегите си от Политбюро. Уж заради погрешната си селскостопанска политика, а всъщност защото доста ги бе изплашил с авантюризма си. През същата зима на 1963 година убиха Кенеди. Това се случи точно тринайсет месеца след като излезе от Карибската криза като победител. И демократът, и деспотът, и шпионинът слязоха от сцената по едно и също време. Но дори Пенковски не бе успял да проникне в тайните на Политбюро.
Мънроу свали ролката от магнетофона и грижливо я опакова. Гласът на академик Яковлев естествено му бе непознат, а по-голямата част от записа обхващаше четенето на доклада. Но в развилата се след това дискусия участваха десет гласа, три от които Мънроу разпозна веднага. Басовото ръмжене на Рудин бе общоизвестно. Пискливият глас на Вишнаев звучеше на всеки партиен форум и английският разузнавач
