Иска да си вземеш двуседмична отпуска, за да можем междувременно да го обсъдим и да решим каква ще е търговската ни политика за в бъдеще. Имаш ли предвид някое конкретно място, където да прекараш отпуската си?
Мънроу нямаше нищо предвид, но веднага реши къде ще замине. Фърндейл не му предлагаше да си почине, а му заповядваше.
— Бих искал да отида в Шотландия. Отдавна мечтая да се поразходя по брега на Лохабер до Съдърленд.
— Красотите на Шотландия! През лятото там е прелестно! — възторгна се Фърндейл. — Аз не си падам много по физическите натоварвания, но съм сигурен, че ти добре ще си прекараш. Обаждай ми се от време на време. Да речем, през ден. Нали имаш домашния ми телефон?
Седмица след този телефонен разговор Мирослав Камински получи необходимите за пътуване документи от Червения кръст и пристигна в Англия. Той прекоси цяла Европа с влак. Билет му купи Дрейк, чиито средства вече бяха на привършване.
Дрейк запозна Камински с Крим и веднага му възложи първата задача.
— Учи английски! — каза му той. — Денонощно! Купил съм ти учебници и касетки. Междувременно ще се опитам да те снабдя с някакви нормални документи. Не можеш вечно да караш с тази хартия от Червения кръст. Дотогава не излизай от апартамента и учи!
За десет дена Адам Мънроу направи преход от Инвернес през Рос и Кромърти и стигна до планинската област Съдърленд. Пристигна в градчето Лохинвер и за шести път позвъни в дома на Бари Фърндейл.
— Добре, че се обади — рече Бари. — Връщай се в службата. Изпълнителният директор иска да поговори с теб!
Мънроу му обеща да вземе първия влак за Инвернес, а оттам да се качи на самолет за Лондон.
В покрайнините на Шефийлд, център на стоманодобивната промишленост в Северна Англия, господин Норман Пикеринг целуна жена си и дъщеря си за довиждане и пое към банковия клон, чийто управител бе.
След двайсет минути пред къщата спря малък микробус на фирма за електроуреди и от него слязоха двама мъже в бели престилки. Единият носеше голям кашон, а другият — тефтер, в който явно записваше адресите на клиентите. Госпожа Пикеринг отвори вратата и двамата влязоха.
Десет минути по-късно човекът с тефтера излезе и замина нанякъде с микробуса. Очевидно колегата му бе останал да инсталира новия електроуред.
След трийсет минути микробусът паркира на две преки от банката и шофьорът, който вече бе свалил бялата престилка и бе останал по сив елегантен костюм, влезе в нея. Вместо тефтер сега той носеше голямо дипломатическо куфарче. Мъжът подаде някакъв плик на едно от момичетата зад гишетата. Тя видя, че пликът е адресиран лично до господин Пикеринг и го отнесе на директора си. Бизнесменът търпеливо зачака.
Две минути по-късно директорът отвори вратата на кабинета си и огледа салона. Погледът му се спря върху бизнесмена.
— Господин Падингтън? — каза той с въпросителна интонация. — Заповядайте, влезте.
Ендрю Дрейк не обели нито дума, докато вратата не се затвори зад гърба му. После заговори със силен акцент като чужденец. Беше боядисал косата си в червеникав цвят. Очилата с тежки рамки донякъде променяха физиономията му.
— Бих искал да депозирам един чек, срещу който да открия сметка и веднага да изтегля пари в брой.
Пикеринг се учуди. Всяка от жените в салона за обслужване на клиенти би могла да свърши това.
— Става дума за голяма сума — поясни Дрейк.
После подаде чека на Пикеринг. Това беше свободен банков чек, какъвто можеше да се вземе непопълнен от всяко гише. Той бе издаден от лондонския клон на същата банка. В него бе вписана сумата от трийсет хиляди лири.
— Разбирам — каза Пикеринг.
С такива суми наистина се занимаваше директорът.
— Колко ще теглите?
— Двайсет хиляди в брой.
— Добре. Само ще се обадя в лондонския ни клон, за да потвърдят чека — рече Пикеринг и посегна към телефона.
— Мисля, че това няма да е необходимо — каза Дрейк и сложи на бюрото пред него сутрешния брой на „Таймс“. Пикеринг изгледа вестника с недоумение. Дрейк му подаде и една моментална снимка, направена с „Полароид“. На нея банковият директор разпозна жена си, с която се бе разделил преди час и половина. Тя седеше ококорена от страх на фотьойл пред камината в хола на собствената му къща и с една ръка притискаше към себе си детето. На коленете й бе сложен същият брой на вестник „Таймс“.
— Снимката е направена преди един час — каза Дрейк.
Пикеринг почувствува как стомахът му се свива. Фотографията не бе особено качествена, но на нея ясно личеше гърбът на някакъв мъж и рязаното дуло на ловджийска пушка, насочена срещу жената и детето.
— Ако задействате алармената инсталация, полицията ще дойде тук, а не в дома ви — тихо му рече Дрейк. — Преди полицаите да влязат в този кабинет, вие ще бъдете мъртъв. Ако до шейсет минути не съобщя по телефона, че съм взел парите, приятелят ми ще дръпне спусъка. Не мислете, че се шегуваме! Готови сме да умрем за нашата кауза. Ние сме от „Фракция Червената армия“.
Пикеринг преглътна на сухо. Копчето за повикване на полицията се намираше на двайсет сантиметра от коляното му. Той погледна още веднъж снимката и се отказа от мисълта да го натисне.
— Повикайте началника на салона — заповяда му Дрейк. — Наредете му да открие сметка, да я захрани с чека и да ми даде в брой двайсет хиляди от сумата. Кажете му, че сте се обадили в Лондон и че всичко е наред. Ако изрази учудване, му обяснете, че фирмата ми провежда мащабна рекламна кампания, в която ще се раздават много парични награди. Стегнете се и се дръжте естествено!
Началникът на салона наистина се учуди, но директорът изглеждаше съвсем спокоен, може би само малко подтиснат. Видът на бизнесмена в тъмния костюм също внушаваше доверие. На масичката пред двамата имаше по чаша от шерито на господин Пикеринг. Странно беше само това, че въпреки топлото време клиентът не си бе свалил ръкавиците. Тридесет минути по-късно началникът на салона донесе парите от хранилището, остави ги на бюрото на директора и излезе от кабинета.
Дрейк спокойно ги прибра в куфарчето си.
— Приятелят ми ще чака още тридесет минути — каза той на Пикеринг. — След двадесет и пет ще му се обадя. Той ще остави жената и детето ви непокътнати. Ако вдигнете аларма преди това, първо ще ги застреля, а чак след това ще мисли как да се оправя с полицията.
След като Дрейк си тръгна, Пикеринг половин час седя вцепенен на стола си. Всъщност Дрейк се обади на Крим от уличен телефон веднага щом напусна банката. Татаринът вдигна слушалката, усмихна се на завързаната жена, която лежеше на пода, и излезе от къщата. Качи се на един мотоциклет, паркиран малко по-надолу на същата улица, и отпраши към Лондон. Дрейк взе от микробуса една каска, с която да прикрие косата си, и се качи на друг мотор, оставен наблизо. Заряза микробуса, който бяха откраднали предния ден, и подкара също към столицата. Двамата изоставиха мотоциклетите си на две различни места в северните предградия на Лондон и стигнаха до апартамента на Дрейк с градския транспорт. Ендрю изми червената боя от косата си и строши очилата на парченца.
На следващата сутрин Мънроу хвана първия полет от Инвернес за Лондон. Стюардесите отсервираха пластмасовите таблички с остатъците от закуската и започнаха да раздават лондонски вестници. Мънроу беше седнал най-отзад и за това не успя да вземе „Таймс“, нито „Телеграф“. Наложи се да се задоволи със сутрешния брой на „Дейли Експрес“. Заглавието най-отгоре на първа страница гласеше: „Двама неидентифицирани обрали двайсет хиляди от банка в Шефийлд. Предполага се, че са германци от
