предната вечер бяха уведомили, че сега е най-сгодният момент да замине в САЩ и да обсъди с колегите си от Пентагона предстоящото съвместно англо-американско учение с тактически бомбардировачи, и един цивилен, облечен с поизтъркан шлифер.
Генералът се представи на странния си спътник и в отговор чу, че цивилният бил някой си господин Барет от външно министерство, който пътувал по работа до британското посолство във Вашингтон и шефовете му го качили на генералския самолет, за да спестят на данъкоплатците разноските по пътуването. Висшият офицер от авиацията така и не разбра, че всъщност той самият пътува за сметка на човека с шлифера.
По друго въздушно трасе, успоредно на това, по което летеше VC-10, към Ню Йорк се носеше голям „Боинг“ на Британските аеролинии. Сред тридесетте пътници, насядали в търбуха му, беше и Азамат Крим, тоест канадският гражданин Артър Криминс. В портфейла си носеше много пари. Беше тръгнал на пазар.
Десет часа по-късно самолетът VC-10 се приземи във военновъздушната база в Мериленд, на петнайсет километра югоизточно от Вашингтон. Когато двигателите му замлъкнаха, една кола на Пентагона спря до стълбичката и от нея слезе генерал-лейтенант от ВВС на САЩ. Двама от военната полиция в парадни униформи отдадоха чест на английския генерал. Тържественото посрещане отне пет минути и лимузината отпрати към Пентагона. Двете „снежинки“1 си отидоха и любопитните безделници от персонала на базата се върнаха с неохота към своите задължения. Церемонията бе приключила. Нямаше повече нищо интересно за зяпане.
Никой не обърна внимание на безличната кола, която десет минути по-късно паркира до самолета. Само просветените биха познали по специфичната антена, че това е кола на ЦРУ. Никой не забеляза невзрачния човечец, който секунди след това слезе по стълбичката и се качи в автомобила.
Предната вечер резидентът на ЦРУ в американското посолство в Лондон бе изпратил шифрована радиограма от Англия, в която съобщаваше за пристигането на госта. С колата бе пристигнал шефът на Западноевропейския отдел, който бе пряко подчинен на заместник-директора по оперативните въпроси. Избраха него да посрещне сър Найджъл, понеже двамата се познаваха добре от времето, когато американецът бе работил като резидент на ЦРУ в Лондон.
— Радвам се да те видя отново, Найджъл — рече той.
— Много мило от твоя страна, че ме посрещаш, Ланс — отвърна му сър Найджъл Ървин, макар да знаеше, че колегата му не е дошъл от любезност, а по заповед.
Двамата се разприказваха за Лондон, за семействата си и за времето. В разговора нямаше въпроси от сорта на: „Какво те води насам?“ Колата мина по околовръстния път, после по моста „Удроу Уилсън“ над река Потомак и пое на запад към Вирджиния.
В покрайнините на Александрия шофьорът сви и подкара по западното крайбрежие на реката. Минаха покрай Националното летище и край гробището „Арлингтън“. Сър Найджъл погледна надясно към очертанията на Вашингтон, където преди години бе работил като офицер за свръзка с ЦРУ, под прикритието на британски дипломат. Трудни времена бяха тогава. Тъкмо бе избухнал скандалът с Филби. Американците криеха от англичаните дори прогнозата за времето. При мисълта за това, какво носи в куфарчето си, сър Найджъл си позволи леко да се усмихне.
След около трийсет минути се отбиха от магистралата, минаха над нея и се насочиха към гората. Шефът на английското разузнаване видя табелата „ЦРУ. Влизането забранено“, покрай която бе минавал много пъти, и отново се запита, защо ли са я поставили. Който е дошъл дотук, знае къде отива. А външните хора така или иначе ще бъдат спрени.
На портала, изрязан в триметровата ограда, която опасваше Ленгли, Ланс показа пропуска си и продължиха напред през двора. Колата зави покрай чудовищно грозната зала за събрания, наричана „Иглу“, защото наистина прилича на ескимоска снежна къща.
Ленгли се състои от пет сгради. Една в средата, в чиито четири ъгли се опират останалите — нещо като кръста на свети Андрей. Иглуто бе долепено до крилото, което се намира най-близо до централния вход. Когато го заобиколиха, сър Найджъл мярна огромната врата, пред която на земята бе направена мозайка, изобразяваща герба на Съединените щати. Той знаеше, че оттук влизат само сенатори, конгресмени и други нежелани посетители.
Колата направи още един завой и влезе в един тунел, входът на който обикновено бе затворен със стоманена решетка. Тунелът ги отведе един етаж по-долу, където имаше подземен гараж за не повече от десет коли. Черният автомобил спря и шефът на Западноевропейския отдел предаде госта на своя началник Чарлс „Чип“ Алън, заместник-директора по оперативните въпроси. И той добре познаваше сър Найджъл.
В една от стените на подземния паркинг имаше вграден малък асансьор. На вратата му имаше охрана и двама въоръжени мъже. Чип Алън се разписа в една книга, че вкарва външен човек, и отвори вратата на асансьора с личната си магнитна карта. Асансьорът почти безшумно стигна до седмия етаж, където се намираше кабинетът на директора. След като отключи асансьора с друга подобна карта, заместник- директорът по оперативните въпроси го поведе към едно фоайе с три врати. Почука на средната и на прага ги посрещна самият Боб Бенсън, комуто се бяха обадили от портала, че гостът идва.
Бенсън покани сър Найджъл да седне пред камината от бежов мрамор. През зимата директорът на ЦРУ обичаше да слуша пращенето на горящите цепеници, но август не е от най-студените месеци във Вашингтон. Климатичната инсталация беше вклкючена докрай. Бенсън дръпна един параван от оризова хартия, с което отдели холната част на кабинета си от служебната, където бе разположено огромното му бюро. Поръча кафе и когато двамата останаха сами, най-сетне попита:
— Какво те води при нас, Найджъл?
Сър Найджъл отпи от чашката си и се облегна назад в креслото.
— Сдобихме се с нов източник — спокойно каза той.
После говори десетина минути. Чак тогава директорът на ЦРУ го прекъсна:
— Искаш да кажеш, че е в Политбюро? В самото Политбюро?!
— Има достъп до стенограмите от заседанията на Политбюро — отвърна му англичанинът.
— Имаш ли нещо против да повикам Чип Алън и Бен Кан?
— Напротив, Боб. И без друго ще им разкажеш всичко. Така поне няма да повтарям цялата история.
Боб Бенсън стана, отиде до един телефон, поставен на ниска масичка, и се обади на секретарката си. После се загледа през прозореца към ширналата се под него зелена гора.
— Господи! — прошепна той.
Сър Найджъл Ървин нямаше нищо против двамата му стари познати да изслушат неговия разказ.
Всички разузнавателни служби се състоят от две направления: оперативно, което всъщност се занимава с придобиването на информация, и информационно, което я натрупва, съпоставя, анализира и прави прогнози.
И двете направления трябва да действат добре. Ако информацията не струва, колкото и да я анализираш, все глупости излизат. Ако аналитиците са калпави, информацията отива на вятъра. А ръководителите на държавите искат да знаят какво правят и какво възнамеряват да правят другите страни, били те вражески или приятелски. С днешните технически възможности не е трудно да се наблюдават действия, които се извършват в момента, но нито една спътникова камера не може да каже какви са намеренията на хората. В това отношение обработената от добри аналитици агентурна информация е незаменима.
След директора на ЦРУ, който в повечето случаи е политическа фигура, в йерархията на американското разузнаване има двама души: заместник-директорът по оперативните въпроси и заместник-директорът по информационно-аналитичната част. Подчинените на първия инспирират авторите на шпионски романи. Работата на служителите в информационно-аналитичните отдели е бавна, методична, често дори скучна, но изключително важна.
Двамата заместник-директори трябва да си имат пълно доверие и да работят съвместно по всички въпроси. Бенсън имаше късмет със своите заместници. Чип Алън беше типичен рус англосаксонец. Като млад бе играл с голям успех във футболния отбор на университета си. Заместник-директорът по информацията Бен Кан беше евреин, бивш шампион по шах. Двамата си пасваха идеално. След пет минути Алън и Кан се
