многократно го бе чувал по телевизията. А джавкането на маршал Керенски огласяше Червения площад на всеки военен парад. Адам бе присъствал на първомайския.
Проблемът на Мънроу беше как да прикрие своя източник, когато отнесе лентата в Лондон, за да й направят гласов анализ. Знаеше, че ако признае за бележката и за тайната среща в гората, веднага ще възникне въпросът: „Защо е избрала теб, Мънроу? Познаваш ли я отнякъде?“
Невъзможно бе да избегне този въпрос, както и да не отговори на него. Единственият изход бе да си измисли друг източник, надежден и непроверяем.
Мънроу бе в Москва само от шест седмици, но познанията му по говорим руски дадоха резултат. Предната вечер той бе присъствал на прием в чешкото посолство. Докато си приказваше с един индийски дипломат, Адам чу двама руснаци да си говорят тихо зад гърба му. Единият от тях каза: „Обиден е. Щеше му се да стане секретар на ЦК.“
Мънроу проследи погледа на руснака и видя, че той е насочен към един човек, застанал в другия край на залата. По-късно англичанинът провери в списъка на поканените гости и установи, че това е Анатолий Кривой, дясната ръка на идеолога Вишнаев. „Защо ли е обиден?“ — запита се Мънроу и се разрови из архива си. Кривой бе работил в организационния отдел на Централния комитет. Скоро след избирането на Петров за секретар на ЦК по организационните въпроси той бе назначен в кабинета на Вишнаев. За какво ли е обиден? Напуснал вследствие на личен конфликт с Петров? Огорчен, че не са избрали него за секретар? Всичко това бе напълно възможно и представляваше интерес за един резидент на чуждо разузнаване.
„Вишнаев навярно му дава да прочете своите екземпляри от преписите на стенограмите на заседанията — каза си наум Мънроу. — Кривой може би има достъп дори до лентите с магнетофонните записи. Когато Валентина ми предаде лентата, той сигурно е бил в Москва. Поне шефът му беше тук. Видях го миналата седмица по телевизията при посрещането на източногерманския министър-председател.“
Мънроу мушна плика с ролката във вътрешния си джоб и преди да отиде при пълномощния министър, промърмори тихо:
— Извинявай, Анатолий, ти току-що стана предател!
— Налага се в четвъртък да придружа чувала до Лондон — каза той на старшия дипломат. — Имам неотложна работа в Англия.
Пълномощният министър не зададе никакви въпроси. Той знаеше каква е истинската работа на Мънроу и обеща да уреди заминаването му. „Чувалът“ с дипломатическата поща в повечето случаи всъщност представляваше няколко платнени торби, които пътуваха всеки четвъртък от Москва до Лондон. Винаги с полета на Британските авиолинии, а не с Аерофлот. Един от дипломатическите куриери на Нейно величество, които обикалят всички британски посолства по света, неизменно придружава до Москва запечатаните с държавния печат чували. Най-секретните материали се носят в специална касетка, прикрепена с белезници за лявата китка на куриера. При опит за насилствено отваряне или чрез натискане на копче съдържанието на касетката се самоунищожава вътре в нея. В чувалите се слага по-маловажната документация. По обратния път от Москва до Лондон някой от посолството винаги придружава куриера.
Всички дипломати се радват, когато им се падне да изпълнят това задължение, защото то им позволява безплатно да се разходят до Лондон, където да се видят с близките си, да напазаруват, да изгледат някой нов филм или да се повеселят в свястно нощно заведение. Затова съществуваше последователен график кой кога ще придружава пощата. Вторият секретар, комуто се падаше да пътува до Лондон този четвъртък, бе разочарован, но не каза нищо.
Два дена по-късно „Еърбъс-300В“ на Британските авиолинии излетя от летище „Шереметиево“ и пое курс към Лондон. Седналият до Мънроу куриер, дребен и пъргав майор в оставка, веднага се захвана със своето хоби: съставяне на кръстословици за някои от най-четените ежедневници.
— Човек трябва някак си да запълва времето през тези безкрайни самолетни пътувания — каза той на Мънроу. — Всеки куриер си има „полетно хоби“.
Мънроу промърмори нещо в отговор и погледна през илюминатора към отдалечаващата се Москва. Някъде долу, в една от окъпаните в слънчеви лъчи сгради, работеше неговата любима и предаваше хората, които я обкръжаваха. Тя бе съвсем сама сред враговете.
Картата на Норвегия прилича на голяма вкаменена ръка на праисторически човек, протегната от Арктика към Дания и към Великобритания. Всъщност тя наподобява дясна ръка, обърната надолу с дланта към океана. Късият й палец сочи право към проливите Скагерак и Категат. В извивката между него и показалеца е разположена столицата Осло.
На север предлактието стига до Тромсо и до Хамерфест — градове, намиращи се доста навътре в Задполярието. Тази дълга ръка е на места толкова тънка, че заема само шейсеткилометрова ивица между брега на Норвежко море и шведската граница. На релефна карта се вижда, че ръката сякаш е била ударена и сплескана с някакъв гигантски чук на боговете, вследствие на което се е натрошила на безброй дребни костици. Това е особено характерно за северозападния ръб на дланта.
Там брегът е начупен на хиляди малки частици. В процепите е нахлуло морето, създавайки ждрелца, заливчета, клисури и виещи се дефилета, където планинските скали се спускат отвесно към блестящата водна повърхност. Това са фиордите. Преди хиляда и петстотин години от тях са потеглили първите лодки на един древен народ, дал на света най-добрите моряци. Синовете му стигнали до бреговете на Гренландия и на Америка, завладели Ирландия и се заселили в Англия и в Нормандия. По-късно корабите им акостирали на бреговете на Испания, Мароко и дори на Исландия.
Наричали се викинги. И до ден-днешен техните потомци живеят и ловят риба из фиордите на Норвегия.
Един от тях бе Тор Ларсен, капитан далечно плаване. През този слънчев юнски следобед той минаваше покрай кралския дворец в шведската столица, на път от централния офис на фирмата, за която работеше, към хотела. Хората се отдръпваха от пътя му, защото фигурата му внушаваше респект. Ларсен беше висок метър и деветдесет, а раменете му бяха широки, колкото тротоарите в старинната част на Стокхолм. Той имаше яркосини очи и брада. Тъй като в момента не му бе поверен кораб, капитанът не носеше униформата си, но това не го дразнеше както обикновено, защото след посещението си в централата на „Нордиа лайн“ той имаше основание да предполага, че скоро ще се качи на капитанския мостик.
Ларсен тъкмо бе завършил курс за повишаване на квалификацията, на който го бе изпратила фирмата. Той бе опознал най-съвременната радарна техника и бе усвоил тънкостите на компютърната навигация, както и на управлението на супертанкери. Сушата вече му бе втръснала и той изгаряше от нетърпение пак да излезе в открито море. Оказа се, че личната секретарка на собственика, председателя и изпълнителния директор на „Нордиа лайн“ е повикала Ларсен в кантората, само за да му връчи покана за вечеря от шефа си. Капитанът бе поканен заедно с жена си, която в момента пътуваше със самолет от Норвегия за Стокхолм, тъй като корабоплавателната фирма предвидливо й бе изпратила билет предния ден. „Старецът е решил да се поизхвърли! — помисли си Ларсен. — Сигурно е замислил нещо.“
Качи се в наетата кола, която бе оставил на паркинга пред хотела, намиращ се на крайбрежната „Нибровикен“, и подкара към отдалеченото на трийсет и седем километра летище. Лиза Ларсен слезе от самолета, понесла в ръка само една чанта с най-необходимото. Съпругът й я посрещна, давайки израз на радостта си деликатно като санбернар: сграбчи я в прегръдките си, вдигна я и я завъртя. Жена му бе дребничка като момиче. Имаше искрящи кафяви очи и мека кестенява коса. Съдейки по стройната й фигура, човек никога не би познал, че е на трийсет и осем години. Ларсен я обожаваше.
Преди двайсет години, когато беше само един длъгнест двайсет и пет годишен втори помощник-капитан, той я срещна на улицата. Това се случи през един мразовит ден в Осло. Тя се подхлъзна на заледения тротоар. Ларсен я хвана, повдигна я с лекота и внимателно, сякаш държеше в ръцете си кукла, я изправи на крака. Лиза си бе нахлупила качулка, обточена по края с пухкава кожа, която почти изцяло закриваше дребничкото й червеноносо лице. Когато момичето му поблагодари, той успя да зърне само очите й, които надничаха изпод снега и кожата. Това бяха игривите очи на северна мишка. Оттогава мина много време, те се ожениха и заживяха щастливо, но Ларсен продължи да я нарича „моето северно мишленце“.
Докато я караше към центъра на Стокхолм, той я разпита за дома им в Алесунд и за това как са двете им деца. Малко по на юг в небето мина самолет на Британските аеролинии, който се движеше по въздушното трасе Москва — Лондон. Тор Ларсен не го забеляза нито пък полетът го интересуваше.
