Касълтаун.
— Ето, донесла съм ти нещо такова — каза Валентина и посочи чантата си, която бе преметнала през рамо. — От преди десет дена е. Има много технически термини, така че не разбрах точно за какво става дума, но е свързано с допустимото намаление на броя на подвижните установки с ракети СС-20.
Мънроу кимна.
Това са тактически ракети с ядрени бойни глави. Много са точни и са лесни за придвижване. Прикачени са върху верижни машини и са скрити под маскировъчни платнища в горите на Източна Европа.
Двадесет и четири часа по-късно материалът замина за Лондон.
Три дена преди края на месеца една възрастна жена вървеше по киевската улица „Свердлов“ към блока, в който се намираше апартаментът й. Имаше на разположение кола и шофьор, но тъй като бе израснала на село, тя пращеше от здраве и макар да минаваше седемдесетте, предпочиташе на по-къси разстояния да върви пеша. Старицата бе освободила шофьора до сутринта и към осем вечерта бе отишла на гости на своя приятелка, която живееше съвсем наблизо. Сега беше десет и тя бавно се връщаше към блока си.
Колата се появи така ненадейно, че бабичката не я забеляза. Изведнъж блеснаха фарове и изскърцаха гуми. Старицата се вцепени. Видя как я връхлита нещо, което в последния момент се отклони и я удари странично, а не фронтално. Калникът я блъсна в бедрото и тя падна в канавката.
Колата не спря, а продължи по посока на булевард „Крешчатник“. Старицата чу, че някакви минувачи се затичаха към нея, за да й помогнат.
Същата вечер Едуин Кембъл, ръководителят на американската делегация в Касълтаун, се прибра в резиденцията на посланика уморен и ядосан. Америка бе настанила своя представител в Дъблин в една много красива, модерно обзаведена вила. В нея имаше няколко апартамента за гости, а в най-хубавия от тях се бе разположил Едуин Кембъл. Той влезе във вилата, като мислеше единствено за гореща вана и за почивка.
Остави си палтото на закачалката, каза „Добър вечер“ на посланика и взе от куриера един дебел плик, който му отне жадувания сън. Но Едуин Кембъл не съжаляваше за пробудуваната нощ.
На следващия ден той зае мястото си на масата в „Дългата зала“ на Касълтаун и погледна равнодушно към професор Иван Соколов, който седеше срещу него.
Четиридесет и осем часа по-късно съветската делегация се съгласи да съкрати наполовина подвижните тактически ядрени ракети, разположени в Европа. Шест часа след това един етаж по-долу бе подписано споразумение за продажба на американски технологии за нефтодобивната промишленост по изключително ниски цени, на обща стойност двеста милиона долара.
Когато линейката я докара в „Октябрьская болница“, намираща се на улица „Карл Либкнехт“ № 39, старицата беше в безсъзнание. Отвори очи чак сутринта. Успя да обясни коя е и паникьосаните лекари бързо я преместиха в самостоятелна стая, която незабавно бе украсена с много цветя. Следобед най- добрият хирург ортопед в Киев оперира бедрото на старицата.
В Москва Иваненко вдигна телефона. Обаждаше му се неговият личен секретар.
— Ясно — каза шефът на КГБ. — Съобщи на местните власти, че тръгвам веднага. Какво? Кога ще излезе от упойката? Утре вечер? Добре, уреди заминаването ми!
Беше последната вечер на октомври. Духаше мразовит вятър. На улица „Роза Люксембург“, която минава зад болница „Октябрьская“, не се виждаха пешеходци. Две дълги черни лимузини бяха паркирани до задния вход на болницата. Иваненко бе решил да мине оттам, вместо да използва главния портал.
Малко по-надолу, на отсрещната страна на улицата, се строеше нова болнична сграда. Последните й, още недовършени етажи се подаваха над короните на дърветата, засадени в редица по тротоара. Двамата мъже, скрити зад замръзналите чували с цимент, потриваха ръце, за да не вкочанясат пръстите им, и не откъсваха погледи от лимузините, които бяха осветени само от слабата светлина на една крушка, мъждукаща над задния вход.
Мъжът, комуто бе писано да живее още седем секунди, слезе по стълбището, облечен в дълго палто с пухкава кожена яка. На ръцете си бе сложил дебели ръкавици, въпреки че трябваше да направи само няколко крачки до стоплената кола. В продължение на два часа той бе успокоявал майка си и й бе обещал, че хората му ще намерят престъпниците, както вече са намерили изоставената от тях кола.
Един от неговите подчинени изприпка напред и загаси лампата на входа. Чак когато всичко потъна в тъмнина, Иваненко пристъпи към вратата, която един от шестимата му телохранители вече бе отворил. Отвън пазеха други четирима. Шефът на КГБ излезе на тротоара. Трудно бе да го различиш сред няколкото сенки на хората от охраната му.
Той тръгна с бърза крачка към зила. Спря за секунда, докато му отворят задната врата, и умря. Куршумът мина през челото му, разтроши основата на тила му и се заби в рамото на един от телохранителите.
Плясъкът на куршума, излизащ от черепа, изстрелът и викът на полковник Евгений Кукушкин, шефа на охраната, се разнесоха в рамките на една секунда. Полковникът улови падащото тяло под мишниците и го натика в зила.
Още преди да е затворил вратата, той викна на уплашения шофьор:
— Карай! Карай!
Кукушкин сложи в скута си кървящата глава на своя шеф и трескаво заобмисля положението. Зилът полетя напред. В коя болница да откара Иваненко? Когато лимузината стигна до края на улицата, той светна лампичката на тавана й. През дългите години служба полковникът беше виждал много мъртъвци. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че шефът му не е за болница. Професионално обученият ум на Кукушкин реагира инстинктивно: „Никой не трябва да разбере!“ Немислимото се бе случило и сега най- важното бе инцидентът да бъде запазен в тайна. Трябваше да се уведомят само тези, които е нужно. Именно заради умението си да взема бързи и правилни решения Кукушкин се бе издигнал в службата. Той хвърли едно око на втората кола — чайката, с останалите телохранители, която караше след зила, и нареди на шофьора да спре в някоя тъмна уличка.
Кукушкин съблече окървавеното си палто, заповяда на телохранителите да пазят двете коли и тръгна пеша към близкото управление на милицията. Там се легитимира и поиска да го оставят сам в кабинета на началника. След петнайсетина минути успя да се свърже по специалния телефон с Кремъл.
— Трябва спешно да говоря с другаря генерален секретар! — каза той на телефонистката.
Жената знаеше, че този телефонен номер е известен само на неколцина и веднага го свърза с един от охраната на Рудин. Телохранителят закри с длан слушалката и се обади по вътрешен телефон на Рудин, който се съгласи да разговаря с Кукушкин.
— Да — изръмжа той. — Рудин е на телефона.
Полковник Кукушкин много пъти бе виждал генералния секретар отблизо, но никога не бе говорил лично с него. Въпреки това веднага позна гласа му. Преглътна, пое си дълбоко дъх и му разказа всичко.
Рудин го изслуша, зададе му два въпроса, излая няколко заповеди и затвори телефона. После се обърна към Василий Петров, който седеше до него и го гледаше с притеснение.
— Юрий Иваненко е мъртъв! — каза Рудин.
По гласа му личеше, че още не може да повярва на случилото се.
— Не е инфаркт. Застреляли са го. Някой току-що е убил председателя на КГБ! — продължи генералният секретар.
Зад прозореца часовникът на Спаската кула отби полунощ. Заспалият свят вървеше към война.
8.
Формално КГБ е подчинен на Министерския съвет, но всъщност той се управлява директно от Политбюро.
Ежедневната работа на КГБ, назначаването на всеки нов служител, издигането на кадри вътре в системата на сигурността — всичко това се надзирава от Политбюро посредством организационния отдел на
