— Вероятно. При това луди.
— Василий, такива ги приказвай на партийните събрания. Смахнатите стрелят наслуки и обикновено се стремят към саможертва. А тази акция е била планирана с месеци. Някой отдавна е замислил удара. Трябва да му затворим устата, преди да е проговорил. Независимо от това дали се намира в Съветския съюз или в чужбина. Върху кои групи потенциални извършители си насочил следствието?
— Върху украинците — каза Петров. — Отдавна сме проникнали във всички техни организации в Германия, Англия и Америка. Никой от тях не е чувал за подобен план. Убеден съм, че убийците са местни украинци. Използвали са майката на Иваненко за стръв. Кой би могъл да знае, че тя е майка на Юрий? Във всеки случай не някой от онези кресльовци, които размахват лозунги пред консулството ни в Ню Йорк. Това не е работа нито на кръчмарските националисти от Франкфурт, нито на лондонските драскачи на антисъветски памфлети. Съсредоточили сме вниманието си върху Киев. В момента разпитваме неколкостотин бивши лагеристи и политически затворници.
— Намери ги, Василий! Намери ги и им запуши устата! — рече Максим Рудин и смени темата, без да променя тона си: — Какво ново в Ирландия?
— Американците подновиха преговорите, но още не са отговорили на нашите предложения — отговори му Петров.
Рудин изсумтя.
— Този Матюс е голям глупак! Докъде мисли, че можем да отстъпваме?!
— И той трябва да се оправя с един куп сенатори, които мразят Съветския съюз, и най-вече с онази католикофашистка свиня Поклевски. Освен това няма как да знае колко сложно е положението ни в Политбюро.
Рудин изръмжа.
— Ако до Нова година не направи някакво позитивно предложение, нас с теб ще ни изритат от Политбюро още през първата седмица на януари…
Той отпи от коняка и изпъшка от удоволствие.
— Не трябва да пиете! — каза Петров. — Лекарите ви забраниха още преди пет години.
— Майната им! — отсече Рудин. — Всъщност точно за това те повиках. Бъди спокоен, знам със сигурност, че няма да умра от цироза.
— Радвам се да го чуя!
— Освен това на тридесети април ще си подам оставката и ще се пенсионирам. Учуден ли си?
Петров седеше вцепенен и безмълвен. Той два пъти бе виждал как падат вождовете. Хрушчов, който потъна в немилост, и Брежнев, който до края държеше властта в ръцете си. Петров и в двата случая бе близо до върха на пирамидата и бе чул гръмотевиците при смяната на тираните, но сега той самият бе престолонаследникът.
— Да — отвърна той.
— През април ще свикам пленум на ЦК и ще съобщя за решението си да се оттегля на тридесети април. На първомайската манифестация искам ти да си в средата на трибуната на мавзолея! През юни ще се състои поредният партиен конгрес. Искам ти да определиш новата политическа линия. Казах ти го още преди време.
Преди няколко седмици в присъствието на Иваненко Рудин бе споделил с Петров, че го е определил за свой заместник, но организационният секретар на ЦК не очакваше смяната да стане толкова скоро.
— Членовете на Централния комитет няма да подкрепят кандидатурата ти, ако не им осигуря пшеница. Ако преговорите в Касълтаун се провалят, Вишнаев ще спечели!
— Защо бързате да се оттеглите? — попита го Петров.
Рудин изпразни чашата си. От тъмнината изплува безмълвният Миша и наля коняк на господаря си.
— Вчера ми показаха последните изследвания, които си правих в Кунцево. Лекарите са вече напълно сигурни. Арменският коняк и цигарите не ми пречат на здравето. Болен съм от левкемия. Дават ми шест, най-много дванайсет месеца. Няма да доживея до следващата Коледа. Но ако избухне атомна война, ти също няма да доживееш дотогава. През идните три месеца трябва да получа американската пшеница и да залича случая с Иваненко. Времето напредва неумолимо. Свалили сме картите си на масата и нямаме повече козове.
На двадесет и осми декември Съединените щати официално предложиха на Съветския съюз да закупи от тях десет милиона тона фураж, извън условията на бъдещия договор, подготвян в Касълтаун.
В навечерието на Нова година един „Ту-134“ излетя от Лвовското летище към Минск. Когато самолетът се намираше над Припетските блата, през които минава границата между Украйна и Белорусия, един нервен млад мъж стана от мястото си и отиде при стюардесата, която стоеше на няколко седалки от стоманената врата на пилотската кабина и разговаряше с някакъв пътник.
Стюардесата се изправи и понечи да упъти младия мъж към другия край на самолета, където се намираха тоалетните, но той мина зад гърба й, сграбчи я през гърлото, извади пистолет и го заби в ребрата й. Тя изпищя. Пътниците последваха примера й. Настъпи невероятна олелия. Терористът повлече девойката заднешком към кабината на пилотите. До металната врата имаше устройство, подобно на домофон, по което стюардесата можеше да разговаря с екипажа. На пилотите бе забранено да отварят вратата в подобни ситуации.
От средата на салона се надигна друг мъж с пистолет в ръка. Той насочи оръжието си към терориста и стюардесата и каза:
— Аз съм от КГБ, предай се! Хвърли пистолета!
— Кажи им да отворят вратата! — кресна в отговор терористът.
— Хвърли оръжието! — повтори служителят от КГБ, охраняващ полета.
— Ако не отворят, ще убия момичето!
Стюардесата се оказа доста смела. Тя ритна с токче нападателя си, измъкна се от хватката му и побягна към кагебиста. Терористът се хвърли след нея и вече бе минал покрай няколко реда седалки, когато един от пътниците стана и стовари юмрук върху тила му. Терористът се просна по очи. Смелчагата светкавично му отне пистолета и го насочи към него. Падналият мъж се надигна, видя дулото пред лицето си, седна на пода и тихо зарида.
Служителят на КГБ, все още с насочен напред пистолет, мина покрай стюардесата и се приближи към другите двама мъже.
— Ти кой си? — попита той проявилия героизъм пътник.
Вместо отговор човекът извади от джоба си карта и я разтвори пред очите му.
Картата беше на служител на КГБ.
— Не си от Лвов. Не те познавам — каза охраняващият полета.
— От Тернопол съм — отговори му неговият колега. — Отивам да прекарам отпуската си при роднини в Минск и затова не си нося оръжието, но и юмрукът ми свърши работа.
Кагебистът от Лвов кимна:
— Благодаря ти, другарю. Дръж го на мушка!
После отиде до уредбата за връзка с пилотската кабина, бързо разказа какво се е случило и нареди на пилотите да уведомят летищните власти в Минск.
— Вече може ли да отворим вратата и да хвърлим едно око? — чу се от уредбата.
— Да — отговори служителят на КГБ. — Няма никаква опасност. Обезвредихме го.
Ключалката изщрака и в открилия се процеп се показа главата на борд-инженера, който изглеждаше уплашен, но в очите му се четеше любопитство.
Изведнъж кагебистът от Тернопол направи нещо много странно. Стовари пистолета си върху тила на своя колега и бързо пъхна крак в открехнатата врата, за да не може инженерът да я затръшне. После я блъсна с рамо и нахълта в кабината. Терористът стана от пода, взе пистолета на изпадналия в несвяст служител на КГБ и също влезе при пилотите. Вратата щракна зад гърба му и автоматично се заключи.
Две минути по-късно под дулата на пистолетите на Мишкин и Лазарев пилотите обърнаха самолета на запад към Варшава и Берлин. За по-далечен полет нямаше да стигне горивото. Капитан Руденко бе побелял от яд и ожесточено стискаше руля. До него вторият пилот Ватутин отговаряше на въпросите на
