разтревожения диспечер от минското летище.
Когато самолетът вече преминаваше в полското въздушно пространство, в Минск най-сетне разбраха, че той е в ръцете на терористи. Четири други самолета, които летяха наблизо и бяха включили радиостанциите си на същата честота, също узнаха за отвличането. В Москва научиха за случилото се едва когато похитеният „Ту-134“ прелиташе над Варшава. На стотина километра западно от Варшава от двете му страни се появиха шест изтребителя „Миг-23“, долетели от съветската военновъздушна база. Командирът на бойната формация припряно говореше в маската си.
В своя кабинет в Министерството на отбраната на улица „Фрунзе“ маршал Керенски вдигна звънящия телефон, който го свързваше пряко с щаба на ВВС.
— Къде? — изджавка той.
— В момента минава над Познан — отговориха му от щаба. — На триста километра и на петдесет минути полет от Берлин.
Маршалът се замисли. Това би могло да се превърне в скандал, за какъвто мечтаеше Вишнаев. По принцип беше съвсем ясно какво следва да се предприеме. Самолетът с всички пътници на борда трябва да бъде свален. После ще бъде съобщено, че един от терористите е стрелял вътре във фюзелажа и куршумът е попаднал в резервоарите с гориво. През последните десет години руснаците вече два пътя бяха прилагали тази схема.
Маршалът издаде заповед.
Пет минути по-късно тя бе предадена на командира на шестте „Мига“.
— Щом казвате, другарю полковник… — отговори той на командващия от базата.
Двадесет минути по-късно пътническият самолет мина линията Одер-Ниса и започна постепенно да се спуска към Берлин. Изтребителите направиха елегантен завой и поеха обратно.
— Трябва да съобщя на Берлин, че кацаме — каза капитан Руденко на Мишкин. — Ако случайно на пистата има друг самолет, може да се блъснем в него.
Мишкин се вторачи напред в килима от стоманеносиви зимни облаци. За пръв път се возеше на самолет, но думите на капитана му се сториха убедителни.
— Добре — рече той. — Обади се на летище „Темпелхоф“ и кажи, че кацаме. Но нито дума повече!
Капитан Руденко изигра последния си коз. Наведе се напред, нагласи честотната скала и каза:
— Летище „Темпелхоф“, Западен Берлин, чувате ли ме? Летище „Темпелхоф“, Западен Берлин, чувате ли ме? Тук е полет 351 на „Аерофлот“…
Пилотът говореше на английски, международния език на гражданската авиация. Мишкин и Лазарев не разбираха почти нищо. Предаванията на Радио „Свобода“ те бяха слушали на родния си украински. Мишкин заби дулото на пистолета си във врата на Руденко.
— Да не си посмял да ни изиграеш някой номер!
В кулата на източноберлинското летище „Шьонефелд“ двамата диспечери се спогледаха. Някой се обаждаше на тяхната честота, но търсеше „Темпелхоф“. Самолети на „Аерофлот“ не кацаха в Западен Берлин, да не говорим за това, че „Темпелхоф“ отдавна не бе гражданско летище, а американска военновъздушна база. Още преди десет години „Тегел“ бе станало международното гражданско летище на Западен Берлин.
По-съобразителният от източногерманците грабна микрофона.
— Тук е „Темпелхоф“. „Аерофлот“ 351, имате разрешение за кацане.
Капитан Руденко преглътна на сухо и спусна задкрилките и колесника. Самолетът се насочи към летището на столицата на комунистическа Източна Германия. Мина през слой от облаци на височина триста метра и пред погледите на летците и на терористите се откри осветената писта. На сто и петдесет метра височина Мишкин се осмели да погледне през страничния илюминатор. Той бе чел някъде, че летище „Темпелхоф“ се намира едва ли не в средата на шумния, осветен от рекламни надписи Западен Берлин. А това летище беше заобиколено от ливади.
— Това е номер! — викна той на Лазарев. — Тук е Източен Берлин!
После натисна дулото в тила на Руденко.
— Вдигни самолета! Недей да кацаш!
Украинският пилот стисна зъби и продължи да снишава машината. Мишкин се пресегна през рамото му и се опита да дръпне руля към себе си. Двата трясъка прозвучаха почти едновременно. По-късно Мишкин твърдеше, че пистолетът му гръмнал от удара на колесника в пистата. Вторият пилот Ватутин пък бе убеден, че Мишкин е стрелял преди приземяването.
Куршумът направи огромна дупка във врата на капитан Руденко и той моментално умря. Кабината се изпълни със синкав дим. Ватутин дърпаше руля към себе си с всичка сила и крещеше на борд-инженера да даде тяга. Реактивните двигатели изреваха по-силно дори от пътниците, колесникът се удари още два пъти в бетонната настилка и тежкият „Ту-134“ бавно вирна нос и започна да се издига. Ватутин се молеше да не се забие в предградията на Източен Берлин, но накрая самолетът набра височина, прелетя над берлинската стена и се сниши над „Темпелхоф“, като едва не забърса с едното си крило близките къщи.
Пребледнелият млад втори пилот тръшна самолета на пистата. Пистолетът на Лазарев през цялото време бе опрян в гърба му. Мишкин придържаше кървящото тяло на Руденко, за да не падне трупът върху таблото с приборите. След като измина три четвърти от пистата, самолетът най-сетне спря.
Старши сержант Лерой Коукър беше патриот. Той седеше сгушен в своя джип и бдеше за реда на военното летище. Беше спуснал опасаната с пухкава кожа качулка на униформената си канадка и с умиление си спомняше за горещината в Алабама. Но в момента не можеше да се скрие на топло, защото беше на пост, а Лерой Коукър се отнасяше отговорно към задълженията си.
Когато самолетът с ревящи двигатели и спуснати задкрилки се появи над къщите, сержантът успя само да каже:
— Какво, по дяволите…
Той никога не бе ходил в Русия, нито в която и да е друга страна от източния блок, но бе чел доста за комунистите. Не разбираше точно какво е Студената война, но знаеше, че ако мъже като него не бдят на своя пост, комунистите неизбежно ще нападнат цивилизацията. Лерой Коукър не беше тъп и знаеше какво означава Червената звезда, както и Сърпът и Чукът.
Когато самолетът спря, сержантът се прицели и с два изстрела на автоматичната си пушка проби гумите на предното му колело.
Три часа по-късно Мишкин и Лазарев се предадоха. Отначало двамата искаха да пуснат пасажерите, да задържат като заложници екипажа, да вземат на борда трима представители на западногерманските власти и да отлетят в Израел. Но германците не разполагаха с резервно предно колело за „Ту-134“, а руснаците естествено не биха помогнали на терористите. Когато началниците на американската военновъздушна база разбраха, че Мишкин и Лазарев са убили капитана, те отказаха да им предоставят някой от своите самолети. Спрелият насред пистата „Туполев“ бе обграден от снайперисти. Двамата евреи разбраха, че е невъзможно да стигнат със заложници до друг самолет. Снайперистите щяха да ги застрелят. След едночасов разговор с началника на американската база те слязоха с вдигнати ръце по стълбичката.
Същата вечер Мишкин и Лазарев бяха предадени на западногерманските власти, които ги хвърлиха в затвора, където двамата трябваше да дочакат съдебния процес.
9.
На втори януари съветският посланик във Вашингтон влезе в кабинета на Дейвид Лорънс. Руският дипломат бе сдържан, но ядосан.
Американският държавен секретар го бе приел по негова молба, или по-точно казано — по негово настояване.
С равен, монотонен глас посланикът прочете протестната нота и я остави на бюрото на министъра. Лорънс, който предполагаше какво ще съдържа нотата, вече бе приготвил отговора си. Позицията му бе подготвена от неговите правни съветници, трима от които стояха зад креслото му.
Държавният секретар каза на руснака, че Западен Берлин наистина не е суверенна територия, а град, окупиран от четирите държави-победителки. Но западните страни отдавна са се разбрали, че всички криминални престъпления, излизащи извън сферата на военната юриспруденция, са в обсега на
