започна да ги изучава. В три без десет сутринта навън беше студено, но ясно. Преполовената луна караше трепкащото море да святка. Стиг Лундквист и Том Келър пиеха кафе и си приказваха. Опитният моряк се беше втренчил в екраните по конзолата на мостика.
— Сър — обади се той, — приближава се една моторница. Том Келър стана и отиде до екрана, който сочеше морякът. Виждаха се рояк светлинки, някои застанали на едно място, други подвижни, но всички те бяха доста далеч от „Фрея“. Една слаба светлинка като че ли се приближаваше откъм югоизток.
— Вероятно някоя рибарска моторница иска да стигне до риболовната зона още по изгрев слънце — каза Келър.
Лундквист гледаше иззад гърба му. Той превключи радара на друг обхват.
— Твърде много се приближава до нас — каза той.
Хората от моторницата би трябвало да са наясно относно размерите на „Фрея“. Танкерът имаше котвени светлини на бака и на кърмата. Освен това палубата му беше осветена с прожектори, а надстройката приличаше на коледно дърво със светлините си от каютите. Вместо да отмине, моторницата започна да заобикаля кърмата на „Фрея“.
— Като че ли иска да застане до нас — каза Келър.
— Не ми се вярва да е швартовият екипаж — каза Лундквист. — Те надали ще пристигнат преди седем.
— Може да не им се спи и са решили да подранят — каза Келър.
— Слез до началото на трапа — каза Келър на моряка — и ми казвай какво виждаш. Сложи си шлемофон, когато стигнеш там, и поддържай връзка с мен.
Трапът се намира в средата на кораба. На големите плавателни съдове той е толкова тежък, че се налага стоманени въжета, задвижвани от електромотор, да го спускат от леера до морското равнище или да го качат успоредно на леера. На „Фрея“ дори при пълно натоварване леерът е на девет метра от морето, а трапът е изцяло вдигнат.
След няколко секунди двамата офицери видяха как морякът излезе от надстройката под тях и тръгна по палубата. Когато стигна до челото на трапа, стъпи на една малка платформа, която стърчеше над морето, и погледна надолу. След това извади шлемофон от водонепроницаемото шкафче и намести слушалките на главата си. На мостика Лундквист натисна едно копче и мощен лъч освети отдалечилия се доста по палубата моряк, който се беше надвесил над черното море. Моторницата се беше изгубила от радарния екран. Намираше се твърде близо, за да бъде наблюдавана.
— Какво виждаш? — попита Лундквист по микрофона.
Гласът на моряка се върна на мостика:
— Нищо, сър.
Междувременно моторницата беше заобиколила „Фрея“ изотзад и се намираше точно под кърмата й. По цялата кърма предпазният леер на първа палуба беше най-близо по морската повърхност, на около шест метра над водата. За двамата души, стъпили на покрива на моторницата това разстояние се намаляваше кажи-речи наполовина. В момента, когато моторницата минаваше под кърмовата греда, двамата мъже хвърлиха тривърхи абордажни куки, които държаха. Стеблата на куките бяха обвити с черна гума.
Всяка от куките, теглеща след себе си въже, се закачи за леера. Когато моторницата потегли, покривът на каютата се измъкна изпод краката им и те увиснаха на въжетата до глезените във водата. И двамата започнаха да се катерят бързо, набирайки се на ръце, без да се грижат за преметнатите зад гърбовете им автомати. След две секунди моторницата излезе на светло и се насочи към трапа на „Фрея“.
— Вече я виждам — каза морякът горе. — Прилича на рибарска моторница.
— Не спускай трапа, преди да разбереш кои са — нареди му Лундквист от мостика.
Далеч зад него и под него двамата нападатели прекрачваха леера. Всеки откачи абордажната си кука и я хвърли в морето. Куките потънаха, повличайки след себе си въжетата. С бързи скокове двамата мъже стигнаха до десния борд и се завтекоха право към стоманените стълби. Безшумно, защото подметките им бяха гумени, се заизкачваха нагоре.
Моторницата се спря под трапа, пет метра под издадената площадка. Вътре в каютата четирима души се бяха превили на две. Кормчията гледаше мълком моряка над главата си.
— Кои сте вие? — попита го морякът. — Представете се.
Не получи отговор. Долу в снопа лъчи от прожектора човекът с черна вълнена шапка само го гледаше.
— Не иска да отговори — каза морякът в своя микрофон.
— Дръж светлината върху тях — заповяда му Лундквист. — Идвам да хвърля един поглед.
Докато траеше тази размяна на реплики, вниманието и на Лундквист, и на Келър беше насочено към левия борд и далеч пред мостика. Откъм десния борд вратата, водеща от крилото на мостика към самия мостик внезапно се отвори и пропусна облак леден въздух. И двамата офицери бързо се обърнаха. Вратата се затвори. Срещу тях бяха застанали двама мъже с черни плетени шапки, черни пуловери с поло-яка, черни долнища от анцузи и обувки с дебели гумени подметки. Всеки от тях беше насочил автомат към офицерите.
— Заповядайте на вашия моряк да спусне трапа — каза единият от тях на английски. И двамата офицери се бяха опулили и не вярваха на очите си. Това беше невъзможно.
Въоръженият мъж вдигна автомата си и се прицели в Келър.
— Давам ви три секунди — каза той на Лундквист, — след това ще пръсна главата на колегата ви.
Почервенял от гняв, Лундквист се приближи до микрофона.
— Спусни трапа — каза той на моряка.
На мостика се върна отмалял глас:
— Но, сър…
— Всичко е наред, момко — каза Лундквист. — Прави, каквото ти казвам.
Морякът вдигна рамене и натисна копчето на малката конзола в челото на трапа. Чу се бръмчене на мотори и трапът бавно заслиза към морето. Две минути по-късно още четирима души, всичките облечени в черно, заблъскаха моряка по палубата към надстройката, докато петият връзваше моторницата. След още две минути и той се качи на мостика откъм левия борд. Очите на моряка се бяха разширили от страх. Когато се качи на мостика, той видя другите двама въоръжени, които пазеха офицерите.
— Какво, за Бога?… — попита морякът.
— Не се притеснявай — нареди му Лундквист. След това попита на английски единствения въоръжен, който бе говорил досега:
— Какво искате?
— Искаме да си поговорим с вашия капитан — каза мъжът изпод маската си. — Къде е той?
Вратата откъм кормилото, водеща към вътрешното стълбище, се отвори и Тор Ларсен влезе на мостика. Видя тримата си подчинени с ръце зад главите и седмината, облечени в черно терористи. Очите му, когато той погледна задалия въпроса човек, бяха сини и дружелюбни като пропукващ се айсберг.
— Аз съм Тор Ларсен, капитанът на „Фрея“ — бавно каза той, — а кои, по дяволите, сте вие?
— Няма значение кои сме — каза водачът на терористите. — Ние току-що превзехме вашия кораб. Ако офицерите и хората ви не правят, каквото им се каже, ще убием за назидание този моряк. Кое от двете предпочитате?
Ларсен се озърна. Три от автоматите бяха насочени право към осемнайсетгодишното моряче. То беше пребледняло като тебешир.
— Господин Лундквист — официално каза Ларсен, — правете, каквото ви кажат тези хора. — Погледна пак водача и попита: — Какво точно искате да направите с „Фрея“?
— Нищо особено — отговори му терористът без колебание. — Не желаем злото на никого от вас, но ако исканията ни не бъдат задоволени напълно, не ще се поколебаем да направим нужното, за да постигнем целта си.
— И тогава?
— Най-късно след трийсет часа западногерманското правителство трябва да освободи двама наши другари от един западно берлински затвор и да ги прехвърли на сигурно място. Ако не го стори, ще взривя вас, екипажа ви, кораба ви и един милион тона суров нефт ще се разлее по Северно море.
