На двайсет и шест мили по на изток изгряващото слънце караше да избледняват високите жълти пламъци, изригвани денонощно от нефтопреработвателните заводи на Европорт. През нощта от мостика на „Фрея“ можеха да се видят тези пламъци в тъмното небе над „Шеврон“, „Шел“, „Бритиш Петролиум“ и дори, далеч зад тях, студено-синкавото зарево на уличното осветление на Ротердам.
Нефтопреработвателните заводи и огромният лабиринт на Европорт, най-голямото приемателно нефтено пристанище на света, се намират на южния бряг на устието на Маас. На северния бряг е Хук ван Холанд с неговата фериботна гара и сградата на Мааската контролна служба, клекнала под своята въртяща се радарна антена.
Тук в 6,45 часа сутринта на 1 април дежурният Бернард Дийкстра се прозяваше и протягаше. След петнайсет минути той трябваше да си тръгне за вкъщи, където щеше да го чака напълно заслужена закуска. По-късно, след като се наспеше, щеше да се върне с колата си от своя дом в Гравензанде, за да види през свободното си време как новият свръхгигантски танкер минава през устието. Това щеше да е бележит ден.
Сякаш в отговор на мислите му високоговорителят пред него се съживи:
— Лоцманска служба Маас, лоцманска служба Маас, тук е „Фрея“.
Свръхтанкерът беше на двайсети канал, обичайния канал, по който се обаждаха идващите откъм морето танкери на Мааската контролна служба по радиотелефона. Дийкстра се пресегна напред и натисна едно копче.
— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Говорете.
— Лоцманска служба Маас, тук е „Фрея“. Говори капитан Тор Ларсен. Къде е моторницата с моя швартови екипаж?
Дийкстра погледна към един светещ екран вляво от командния пулт.
— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Тръгнали са от Хук преди повече от час. Ще стигнат до вас до двайсет минути.
Това, което последва, накара Дийкстра да подскочи от стола си.
— „Фрея“ до лоцманска служба Маас. Незабавно се свържете с моторницата и им кажете да се върнат в пристанището. Не можем да ги приемем на борда. Съобщете на лоцманите от Маас да не излитат, повтарям: да не излитат. Не можем да ги приемем на борда. Имаме критична ситуация. Повтарям: имаме критична ситуация.
Дийкстра затули високоговорителя с длан и кимна на дежурния си колега да включи магнетофона. Когато лентата се завъртя, Дийкстра отмести ръката си и каза старателно:
— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Разбирам, че не искате швартовият екипаж да ви приближава. Разбирам, че не искате лоцманите да излетят. Моля, потвърдете.
— Лоцманска служба Маас, тук е „Фрея“. Потвърждавам. Потвърждавам.
— „Фрея“, ако обичате, съобщете подробности за вашата критична ситуация.
За десетина секунди настъпи мълчание, сякаш на мостика на „Фрея“ далеч в морето се съвещаваха. След това гласът на Ларсен отново гръмна в контролното помещение:
— Лоцманска служба Маас, „Фрея“ е. Не мога да ви изложа естеството на критичната ситуация. Но при всеки опит от страна на когото и да било да приближи „Фрея“ ще загинат хора. Моля ви, стойте далеч от нас. Не правете никакви по-нататъшни опити да се свържете с „Фрея“ по радиото или по телефона. И накрая, „Фрея“ пак ще се свърже с вас точно в девет нула нула. Осигурете присъствието на началника на ротердамското пристанище в помещението на контролната служба. Това е всичко.
Гласът замлъкна и се чу щракване. Дийкстра направи опит да се свърже с танкера два-три пъти. След това погледна колегата си.
— Какво ли, по дяволите, може да значи това?
Дежурният Скипер вдигна рамене:
— Не ми хареса тонът му — каза той. — Гласът на капитан Ларсен ми прозвуча тревожно.
— Спомена за хора, които могат да загинат. Как да загинат? — попита Дийкстра. — Бунт ли е станал? Или някого го е хванал амокът?
— По-добре ще е да направим това, за което ни помоли той — каза Скипер.
— Прав си — каза Дийкстра. — Ти се обади на началника, а аз ще се свържа с моторницата и с двамата лоцмани в Скипхол.
Моторницата, която превозваше швартовата команда, пърпореше равномерно с десет възела по гладката повърхност към „Фрея“, оставаха й още три мили път. Разгаряше се прекрасна пролетна утрин, гореща за сезона. Дори от три мили разстояние грамадата на гигантския танкер се извисяваше застрашително и десетината холандци, които щяха да помагат при неговото акостиране, но никога не бяха го виждали, си изкривиха вратовете, докато го наближаваха.
Никой нищо не си помисли, когато телефонът за връзка с брега записука до кърмчията. Той вдигна слушалката и я доближи до ухото си. С едно движение той намали оборотите на двигателя и помоли да му повторят казаното. След като я остави, той рязко зави надясно и накара моторницата да опише полукръг.
— Връщаме се — каза той на хората, които го гледаха озадачено. — Станало е нещо. Капитан Ларсен още не е готов да ви приеме.
Зад тях „Фрея“ пак се отдалечи към хоризонта, защото те се насочиха обратно към Хук.
На летище Скипхол южно от Амстердам двамата устийни лоцмани крачеха към хеликоптера на пристанищната служба, който щеше да ги прехвърли до борда на танкера. Това беше част от ежедневието им — те винаги стигаха до чакащите танкери с винтокрилата птица.
Старшият лоцман, среброкос ветеран с двайсетгодишна служба в морето, с капитанска правоспособност и петнайсет години работа като мааски лоцман, носеше своята „кафява кутия“, инструмента, който щеше да му помогне да преведе кораба дори ако под кила му има само един метър вода. Тъй като от дъното на „Фрея“ до плитчините оставаха само шест метра, а вътрешният канал беше едва с петнайсет метра по-широк от самата „Фрея“, тази заран той щеше да му потрябва.
Когато те се гмурнаха под въртящите се остриета, летецът се показа и им направи някакъв знак с пръст.
— Май е станала някаква беля — провикна се той през бръмченето на мотора. — Ще трябва да почакаме. Изключвам двигателя.
Когато двигателят замлъкна, перките започнаха да се въртят по-бавно и по-бавно.
— Какво, по дяволите, значи всичко това? — попита вторият лоцман.
Летецът вдигна рамене:
— Недейте пита мен — каза той, — току-що го научих от контролна служба Маас. Корабът още не е готов да ви приеме.
Във внушителната си вила извън Влаардинген Дирк ван Гелдер, началникът на пристанището няколко минути преди осем закусваше, когато телефонът иззвъня.
Жена му вдигна слушалката.
— Теб търсят — каза тя и тръгна към кухнята, където къкреше кафето.
Ван Гелдер стана от масата захвърли вестника на едно кресло и затътри пантофите си към коридора.
— Ван Гелдер — каза той в телефонната слушалка.
Когато чу съобщението, настръхна, челото му се сбърчи.
— Какво значи, че могат да загинат? — попита той.
Последва нов поток от думи.
— Добре — каза Ван Гелдер, — стойте там, аз ще пристигна до петнайсет минути.
Той затръшна телефона, изрита пантофите си, обу си обувките и си облече сакото. Две минути по-късно беше пред вратата на гаража си. Когато се метна в мерцедеса си и го подкара на заден ход по постланата с речни камъчета алейка, той се мъчеше да отпъди кошмара, който си представяше.
— Мили Боже, само дано не е похищение. Моля ти се, само не похищение.
След като пренесоха високочестотния радиотелефон на мостика на „Фрея“, капитан Тор Ларсен направи под дулото на автомата една разходка по собствения си кораб. Огледа с фенерче предния баластен
