«Фрея». Огледах ги лично и мога да твърдя, че ако бъдат взривени, те ще пречупят «Фрея» на две, ще избият мигновено екипажа и ще изхвърлят един милион тона суров нефт на повърхността на Северно море.“
— О, Боже — каза един глас зад Ван Гелдер. Той махна нетърпеливо с ръка към обадилия се, за да го накара да млъкне.
— „Следват неотложните искания на хората, които завзеха «Фрея». Първо, цялото морско движение незабавно да бъде отклонено от площта, включена в дъгата от деветдесет градуса между «Фрея» и холандския бряг. Второ, никакъв кораб, надводен или подводен, не бива да се опитва да се доближи до «Фрея» от която и да било посока на по-малко от пет мили. Трето, никакъв самолет не бива да прелита над «Фрея» в една окръжност с радиус пет мили около нея и на височина по-малка от три хиляди метра. Това ясно ли е? Трябва да отговорите.“
— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Говори Дирк ван Гелдер. Да, това е ясно. Ще отклоня цялото надводно движение от площта, затворена в деветдесетградусовата дъга между „Фрея“ и холандския бряг и откъм морето на пет морски мили от „Фрея“ във всички останали посоки. Ще предупредя въздушните диспечери на летище Скипхол да прекратят всяко движение в площ с радиус пет мили около „Фрея“ и на височина под три хиляди метра. Край.
Настъпи пауза, а след това пак се чу гласът на Ларсен.
— Уведомен съм, че при всеки опит за нарушаване на тези заповеди ще последва незабавна санкция без допълнителни преговори. Или „Фрея“ незабавно ще изхвърли двайсет хиляди тона нефт, или един от моряците ми ще бъде… екзекутиран. Разбрахте ли това? Трябва да отговорите.
Дирк ван Гелдер погледна подчинените си.
— Исусе Христе, отклонете корабоплаването от тази площ, бързо! Свържете се със Скипхол и им кажете. Никакви пътнически полети, никакви частни самолети, никакви фотографски снимки от въздуха, нищо. Хайде, размърдайте се.
В микрофона той каза:
— Разбрано, капитан Ларсен. Има ли още нещо?
— Да — каза изнемощелият глас. — Няма да има по-нататъшна радиовръзка с „Фрея“ чак до дванайсет нула нула. Дотогава „Фрея“ няма да ви се обажда. Бих искал да разговарям пряко и лично с министър- председателя на Холандия и със западногерманския посланик. И двамата трябва да са там. Това е всичко.
Микрофонът замлъкна. На мостика на „Фрея“ Дрейк взе слушалката от ръката на Ларсен и я отметна настрана. След това подкани норвежеца да се върне в дневната си каюта. Когато седнаха в двата края на двуметровата маса, пуловерът му се надигна. Ларсен видя закачения на колана му смъртоносен осцилатор.
— Какво ще правим сега? — попита Ларсен.
— Ще чакаме — каза Дрейк. — Докато цяла Европа се побърка окончателно.
— Да знаете, че те ще ви убият — каза Ларсен. — Качили сте се на борда, но никога няма да слезете от него. Могат да направят, каквото им кажете, но след като го направят, ще ви причакват.
— Знам — каза Дрейк. — Но ще ви кажа, че не се замислям много за смъртта. Ще се бия за живота си, но ще умра, и ще убивам, преди да видя как убиват моето начинание.
— Толкова ли държите онези двама души в Германия да бъдат освободени?
— Да, толкова. Не мога на ви обясня защо, но дори ако се опитам, няма да ме разберете. От много години моята страна, моите сънародници са окупирани, изтезавани, хвърляни в затворите, избивани. И никой пет пари не дава за това. Сега аз заплашвам да убия един-единствен човек или да ударя Западна Европа по джоба и ще видите какво ще направят те. Това ще се възприеме като нещастие. Но за мен истинско нещастие е робството на моята страна.
— Каква всъщност е мечтата ви? — попита Ларсен.
— Свободна Украйна — простичко каза Дрейк. — Но това не може да се постигне, ако милиони хора не въстанат.
— В Съветския съюз?! — каза Ларсен. — Това е невъзможно. Това никога няма да стане.
— Ще стане — възрази му Дрейк. — Ще стане. Щом можа да стане в Източна Германия, в Унгария, в Чехословакия. Но преди това трябва да се разруши заблудата на тези милиони, че те никога не ще победят, че завоевателите им са непобедими. Стане ли това, шлюзовете ще се вдигнат.
— Никой никога няма да повярва в това — каза Ларсен.
— Не на Запад, така е. Но има едно странно нещо. Тук на Запад хората ще кажат, че криво си правя сметката. Но в Кремъл знаят, че съм прав.
— И за това… народно въстание сте готов да умрете, така ли? — попита Ларсен.
— Ако потрябва. Това е моята мечта. Обичам тази страна, този народ повече от себе си. Това е предимството ми. В радиус от сто мили около нас няма нито един човек, който обича нещо повече от живота си.
Един ден по-рано Тор Ларсен може би щеше да се съгласи с фанатика. Но в този едър, малко муден норвежец бе станало нещо, което го изненада. За пръв път през живота си той мразеше някого толкова, че беше готов да го убие. Един вътрешен глас му каза: „Не ме е грижа за вашата украинска мечта, господин Свобода. Вие няма да унищожите моя екипаж и кораба ми.“
Във Феликстоу на съфъкското крайбрежие един офицер от бреговата охрана се отдалечи от своя приемател и вдигна телефона.
— Дайте ми Министерството на околната среда в Лондон — каза той на телефонистката.
— Божичко, тия холандци здравата са загазили — каза помощникът му, който също бе чул разговора между „Фрея“ и контролна служба Маас.
— Не само холандците — каза старшият от бреговата охрана. — Погледни картата.
На стената имаше карта на цялата южна част на Северно море и на северния край на Ламанша. На нея се виждаше, че крайбрежието на Съфък е точно срещу устието на Маас. На нея офицерът от бреговата охрана бе отбелязал с маркер местоположението на „Фрея“. Тя се намираше точно по средата между двете крайбрежия.
— Ако корабът бъде хвърлен във въздуха, нашият бряг също ще бъде залян от две педи нефт, като се почне от Хъл и се стигне до Саутхемптън.
Само след няколко минути той вече разговаряше с един служител в Лондон, с един от хората от отдела в министерството, който се занимаваше специално със случаите на разливане на нефт. Това, което му каза, стана причина една чаша чай в Лондон да изстине напълно.
Дирк ван Гелдер можа да хване министър-председателя в резиденцията му, тъкмо когато той се канеше да потегли за службата си. Настойчивостта на началника на пристанището убеди младия помощник от канцеларията на Министерския съвет да подаде телефона на министър-председателя.
— Ян Грайлинг — каза той в слушалката. Колкото повече слушаше Ван Гелдер, толкова повече се издължаваше лицето му.
— Какви са тези хора? — попита той.
— Не знаем — каза Ван Гелдер. — Капитан Ларсен четеше предварително написано изявление. Беше му забранено да се отклонява от него и да му се задават въпроси.
— Щом върху него е бил упражнен натиск, може би не е имал друга възможност, освен да потвърди разполагането на експлозивите. Може би това е блъф — каза Грайлинг.
— Не смятам, че е така, господине — каза Ван Гелдер. — Ще ми позволите ли да ви донеса лентата със записа?
— Да, веднага с вашата кола — каза министър-председателят. — Направо в Министерския съвет.
Той остави слушалката и тръгна към лимузината си, мозъкът му работеше трескаво. Ако заплахата се окаже реална, тази ясна пролетна утрин е донесла най-тежката криза, откакто той възглавява кабинета. Щом колата се отдели от бордюра, следвана от неизбежния полицейски автомобил, той се отпусна назад и се опита да обмисли най-неотложните действия, които трябваше да предприеме. Едно незабавно заседание на Министерския съвет, разбира се. Журналистите няма да се бавят. Сигурно много уши са чули разговорите
