резервоар и видя големите пакети, завързани далеч долу, под ватерлинията.
От палубата зърна моторницата с такелажната команда на три мили от танкера, поела обратно към брега.
По-навътре в морето премина малък търговски кораб, отиващ на юг, и поздрави гиганта на котва с весело изсвирване. Не му бе отговорено.
Той бе видял единичния заряд в централния баластен резервоар и останалите заряди в задните баластни резервоари близо до надстройката. Нямаше нужда да гледа склада за бои. Знаеше къде се намира и можеше да си представи колко близо до него са заложени зарядите.
В осем и половина, докато Дирк ван Гелдер крачеше през сградата на контролна служба Маас, за да чуе магнетофонния запис, Тор Ларсен бе отведен обратно в каютата си. Бе забелязал един от терористите да стърчи с вдигната яка, защото му беше студено, на носа на „Фрея“ и да оглежда хоризонта пред кораба. Друг се беше покатерил на комина на повече от трийсет метра височина и имаше обзор към цялото море наоколо. Трети беше на мостика и наблюдаваше радарните екрани. Благодарение на собственото техническо оборудване на „Фрея“ той можеше да наблюдава една окръжност с радиус четиридесет и осем мили и голяма част от морето под нея.
От останалите четирима души двама, водачът им и още един, бяха с него, другите двама сигурно се намираха някъде под палубата.
Водачът на терористите го накара да седне на собствената си маса в собствената си каюта. Той потупваше закачения на колана му осцилатор.
— Капитане, моля ви, не ме принуждавайте да натисна това червено копче. И ви моля да не си мислите, че няма да го сторя, ако някой на този кораб реши да се прави на герой или ако исканията ми не бъдат задоволени. Сега, ако обичате, прочетете това.
Той подаде на капитана три листа голямоформатна хартия с машинописен текст на английски. Ларсен го прегледа набързо.
— В девет часа ще прочетете това послание по радиотелефона на началника на пристанище Ротердам. Нищо повече и нищо по-малко. Няма да преминавате на холандски или норвежки. Никакви допълнителни въпроси. Само посланието. Ясно ли е?
Ларсен кимна мрачно. Вратата се отвори и влезе един маскиран терорист. Той идваше от камбуза. Носеше една табла с пържени яйца, масло, конфитюр и кафе, които остави на масата между тях.
— Закуската — каза водачът на терористите. Направи жест към Ларсен. — Можете да си хапнете.
Ларсен поклати глава, но си наля кафе. Не беше спал цяла нощ, а предния ден бе станал от леглото в седем часа заранта. Двайсет и шест часа без сън и кой знае още колко оттук нататък. Трябваше да бъде бодър и прецени, че черното кафе ще му помогне. Направи си сметка, че и терористът, седнал на отсрещния край на масата, не е спал също толкова дълго.
Терористът даде знак на въоръжения човек да излезе. Когато вратата се затвори, те останаха сами, но през дългата маса Ларсен не можеше да се пресегне до терориста. Пистолетът лежеше на десетина сантиметра от дясната ръка на мъжа, осцилаторът беше на колана му.
— Не смятам, че ще се наложи да злоупотребяваме с гостоприемството ви повече от трийсет часа, най-много — четирийсет — каза маскираният. — Но ако ходя с маската през цялото това време, ще се задуша. Никога досега не сте ме виждали и няма да ме видите отново, когато се разделим вдруги ден.
С лявата си ръка мъжът смъкна плетената маска от главата си. Ларсен видя срещу себе си мъж на трийсет и няколко години, с кафяви очи и кестенява коса. Той озадачи Ларсен. Човекът говореше като англичанин, държеше се като такъв. Но англичанин не би тръгнал да похищава танкер. Може би е ирландец? От ИРА? Но той спомена за приятелите си, които били затворници в Германия. Или е арабин, може би? В затворите в Германия има палестински терористи. И разговаря с другарите си на някакъв странен език. Но той не звучеше като арабски, макар да съществуват различни диалекти на арабския, а Ларсен познаваше само араби от Залива. Може би все пак са ирландци?
— Как да ви наричам? — попита той човека, за когото никога нямаше да научи, че се казва Андрий Драч или Ендрю Дрейк.
Човекът се замисли за миг, както дъвчеше.
— Можете да ме наричате „Свобода“ — каза той след малко. — Това е разпространено име в моя език. Но то е и съществително. Означава „свобода“.
— Това не е на арабски — каза Ларсен.
Човекът се усмихна за пръв път.
— Разбира се, че не е. Ние не сме араби. Ние сме украински борци за свобода и се гордеем с това.
— И смятате ли, че властите ще пуснат другарите ви от затвора? — попита Ларсен.
— Ще им се наложи — доверително му каза Дрейк. — Нямат никаква друга алтернатива. Хайде, наближава девет.
— Лоцманска служба Маас, лоцманска служба Маас, тук е „Фрея“.
Баритонът на капитан Тор Ларсен отекна в главното контролно помещение на ниската сграда на самото връхче на Хук ван Холанд. В стаята с широки прозорци, гледащи към Северно море, чиито завеси в момента бяха спуснати, за да не избледняват радарните екрани от ясното сутрешно слънце, петима мъже седяха и чакаха.
Дийкстра и Скипер още не бяха си отишли и изобщо не си помислиха за закуската. Дирк ван Гелдер стоеше зад Дийкстра, готов да вземе нещата в свои ръце, щом му се обадят от „Фрея“. На другия пулт хората от дневната смяна се бяха нагърбили с останалото движение по устието, като пропускаха корабите да влизат и излизат и ги държаха надалеч от „Фрея“, чиято светлинка на радарните екрани беше на границата на видимостта, но все още по-голяма от всички останали. Старшият офицер на службата за морска сигурност също присъстваше.
Когато се чу повикването, Дийкстра се измъкна от креслото си пред микрофона и на мястото му седна Ван Гелдер. Той грабна стеблото на настолния микрофон, прочисти си гърлото и натисна „предавателното“ копче.
— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Говорете, моля.
Извън стените на сградата, която приличаше на скъсена летищна контролна кула, стъпила на пясъка, и други уши слушаха. По време на предишните предавания два други кораба бяха хванали част от разговора и през изтеклите деветдесет минути корабните радиооператори бяха си почесали езиците. Сега една дузина слушаха напрегнато.
На „Фрея“ Ларсен знаеше, че може да се превключи на шестнайсети канал, да се обади в Радио Скевенинген и да помоли за връзка с контролна служба Маас, та да не бъде подслушван, но любопитните скоро щяха да го намерят и на този канал. Затова си остана на канал Двайсет.
— „Фрея“ до лоцманска служба Маас, искам да говоря лично с началника на пристанището.
— Тук е лоцманска служба Маас. Говори Дирк ван Гелдер. Аз съм началник на пристанището.
— Тук е Тор Ларсен, капитанът на „Фрея“.
— Да, капитан Ларсен, познахме гласа ви. В какво се състои вашият проблем?
Отсреща на мостика на „Фрея“ Дрейк посочи с цевта на пистолета си написаното изявление в ръцете на Ларсен. Ларсен кимна, натисна „предавателното“ копче и зачете по телефона.
— Чета предварително подготвено изявление. Моля, не ме прекъсвайте и не ми задавайте въпроси: „В 3,00 тази сутрин «Фрея» беше завзета от въоръжени лица. Вече получих предостатъчно доказателства, за да повярвам, че тези хора не се шегуват и са готови да изпълнят заплахите си, ако исканията им не бъдат задоволени.“
В контролната кула върху пясъка някой изпъшка зад гърба на Ван Гелдер. Той затвори очи от яд. Години наред бе предупреждавал, че трябва да се вземат някакви мерки, за да се предпазят тези плаващи бомби от похитители. Не му обръщаха внимание и ето че сега това най-сетне се бе случило. Гласът от високоговорителя пак зазвуча, магнетофонната ролка се въртеше безстрастно.
— „Целият ми екипаж в момента е заключен в най-долната част на кораба, зад стоманени врати и не може да избяга. Така или иначе, засега не му е причинена никаква злина. Мен самия ме пазят с насочен автомат на собствения ми мостик.
През нощта експлозивни заряди са били разположени на стратегически места вътре в конструкцията на
