Германия, и трите като крайбрежни страни.
В девет европейски страни зазвъняха телефоните между министерства и отдели, от телефонни будки и редакции, в осигурителни дружества, корабни агенции и частни домове. За хората от правителството, банковото дело, корабоплаването, застрахователното дело, въоръжените сили и печата перспективата за един спокоен уикенд през тази петъчна сутрин се отдалечи в гладкото синьо море, където под горещото пролетно слънце една 1 000 000-тонна бомба наречена „Фрея“, лежеше безмълвна и неподвижна.
Хари Венерстрьом бе изминал половината път от Ротердам за Хук, когато му хрумна една идея. Лимузината му минаваше извън Скиедам по магистралата за Влаардинген, когато той се сети, че личният му реактивен самолет е на Скиедамското общинско летище. Вдигна телефона и потърси главната си секретарка. Тя още се опитваше да се отърве от журналистите, които не преставаха да се обаждат в апартамента му в „Хилтън“. Когато можа да се свърже с нея едва след третия опит, й нареди да предаде на неговия пилот цяла поредица от заповеди.
— И още нещо — каза той. — Искам името и служебния телефонен номер на шефа на полицията в Алесунд. Да, Алесунд в Норвегия. Щом ги научите, свържете се с него и му кажете да стои, където е, и да чака моето обаждане.
Разузнавателният отдел на „Лойд“ бе информиран малко след десет часа. Един английски търговски кораб се канел да влезе в устието на Маас на път за Ротердам тъкмо когато от „Фрея“ се обаждаха на контролна служба Маас. Радистът чул целия разговор, записал го дословно със стенографски знаци и го показал на капитана си. Само след няколко минути той го диктувал на корабния си агент в Ротердам, който го предал в главната кантора в Лондон. Кантората се свързала с Колчестър, Есекс и повторила новината на „Лойд“. Един от председателите на двайсет и петте отделни осигурителни фирми бил намерен и уведомен. Консорциумът, който бе събрал 170 000 000-та застраховка на кораба, трябваше да е голям. Същото важеше и за групата фирми, покрила застрахователната сума за единия милион тона нефт за Клинт Блейк в Тексас. Но независимо от размерите на „Фрея“ и на товара й най-големи бяха застраховките „Живот“ на екипажа и „Щети“ в случай на разливане на нефта. Ако „Фрея“ бъдеше взривена, те щяха да глътнат най-много пари.
Малко преди пладне председателят на „Лойд“ в кантората си високо над Сити надраска няколко цифри в бележника си.
— Става дума за един милиард долара загуби, ако се случи най-лошото — каза той на личния си помощник. — Кои, по дяволите, са тези хора?
Водачът на тези хора седеше в епицентъра на развихрящата се буря срещу брадатия норвежки капитан в дневната му каюта под дясното крило на мостика на „Фрея“. Завесите бяха дръпнати и слънцето напичаше. През прозорците се разкриваше панорамен изглед към безлюдната предна палуба, която се отдалечаваше на четвърт миля чак до острия нос.
Една миниатюрна прегърбена фигурка седеше близо до носа и гледаше трепкащото море. От двете страни на кораба синята вода беше гладка и спокойна, само лекият зефир набръчкваше повърхността й. От сутринта насам този бриз бе издухал невидимите облаци от отровен инертен газ, които излетяха от резервоарите, когато бяха отворени инспекционните люкове. Сега беше безопасно да се ходи по палубата, в противен случай човекът на носа нямаше да е там.
Температурата в каютата беше стабилна, климатичната инсталация намали централното отопление, когато слънцето започна да напича през двойните прозорци.
Тор Ларсен седеше там, където бе седял цяла сутрин, в единия край на голямата маса, срещу Ендрю Дрейк на другия.
След разговора им между двете обаждания по радиотелефона, в 9,00 и 10,00, те предимно бяха мълчали. Напрежението от очакването бе започнало да си казва думата. Всеки от тях знаеше, че отвъд морето и в двете посоки се извършват трескави приготовления: първо, за да се установи точно какво се е случило на борда на „Фрея“ нощес, и, второ, да се прецени дали може да се направи нещо по въпроса.
Ларсен знаеше, че никой нищо няма да предприеме до обедното предаване на исканията. В този смисъл екзалтираният млад мъж, който седеше насреща му, не беше глупав. Той бе предпочел да накара властите да си блъскат главата. С това, че принуди Ларсен да говори от негово име, ги бе лишил от всякаква нишка, с помощта на която да стигнат до самоличността или произхода му. Дори подбудите му бяха неизвестни извън каютата, в която седяха. И властите ще искат да научат нещо повече, да анализират магнетофонните записи на радиопредаванията, да установят говорните особености и националните корени на говорещия, преди да пристъпят към действие. Човекът, който се беше нарекъл Свобода, им отказваше тази информация и по този начин подкопаваше самоувереността на хората, които бе предизвикал да му се противопоставят.
Освен това бе предоставил на пресата предостатъчно време да научи за станалото, но не и условията му. Беше им позволил да пресмятат размера на катастрофата, ако „Фрея“ бъде взривена, така че тяхната възбуда, желанието им да оказват натиск на властите щяха да станат достатъчно големи, още преди той да е казал исканията си. Когато исканията бъдат съобщени, те ще изглеждат много умерени в сравнение с алтернативата, така че пресата ще започне да притиска властите, още преди те да са имали възможност да преценят исканията.
Ларсен, който знаеше какви ще са исканията, не виждаше как властите могат да ги отхвърлят. Алтернативата беше твърде страшна за всички. Ако Свобода просто бе отвлякъл някой политик, както хората на Баадер-Майнхов отвлякоха Ханс-Мартин Шлайер или Червените бригади — Алдо Моро, можеше да му бъде отказано освобождаването на неговите приятели. Но той бе предпочел да съсипе пет крайбрежия, едно море, трийсет души и един милиард долара в пари.
— Защо тези двама души са толкова важни за вас? — ненадейно попита Ларсен.
По-младият мъж го изгледа.
— Те са добри момчета — каза той.
— Не — каза Ларсен. — Спомням си, през януари четох, че те били двама евреи от Лвов, на които не им било разрешено да емигрират, затова отвлекли един руски пътнически самолет и го принудили да кацне в Западен Берлин. По какъв начин това ще доведе до вашето народно въстание?
— Нямайте грижа за това — отвърна му похитителят. — Стана дванайсет без пет. Да се връщаме на мостика.
На мостика нищо не се беше променило, освен че там имаше още един терорист, сгушен и заспал в ъгъла, стиснал автомата си здраво. Той беше маскиран също като оня, който дежуреше на радара и на монитора на хидролокатора. Свобода каза нещо на езика, за който Ларсен вече знаеше, че е украински. Човекът разтърси глава и му отговори на същия език. По заповед на Свобода маскираният насочи автомата си към Ларсен.
Свобода се движеше пред екраните и ги четеше. Около „Фрея“ имаше пръстен от безлюдно море с радиус поне пет мили на запад, на юг и на север. На изток морето беше чисто чак до холандския бряг. Той се измъкна през вратата към крилото на мостика, навири глава и се провикна нагоре. Ларсен чу, че човекът от комина му се обади в отговор.
Свобода се върна на мостика.
— Елате — каза той на капитана. — Вашите събеседници ви чакат. При най-малкия опит да ме измамите ще застрелям някой от вашите моряци, както ви обещах.
Ларсен взе слушалката на радиотелефона и я превключи на предаване.
— Контролна служба Маас, контролна служба Маас, тук е „Фрея“.
Макар че той не можеше да знае това, над петдесет различни служби чуха обаждането му. Петте главни разузнавания подслушваха, хванали двайсети канал от етера със съвършените си апаратури. Думите му бяха чути и препредадени незабавно на американската Агенция за национална сигурност, на британското, френското, германското и съветското разузнавания, както и на сходните служби в Холандия, Белгия и Швеция. Слушаха го корабни радисти, радиолюбители и журналисти.
От Хук ван Холанд се върна един глас:
— „Фрея“, тук е контролна служба Маас. Говорете, моля.
Тор Ларсен зачете от своя лист хартия:
— Тук е капитан Тор Ларсен. Искам да говоря лично с министър-председателя на Нидерландия.
