Един нов глас, говорещ на английски, се чу от Хук:
— Капитан Ларсен, тук е Ян Грайлинг. Аз съм министър-председателят на Кралство Нидерландия. Добре ли сте?
На „Фрея“ Свобода затисна с длан микрофончето на телефона.
— Никакви въпроси — каза той на Ларсен. — Само попитайте там ли е посланикът на Западна Германия и го накарайте да си каже името.
— Моля, не ми задавайте въпроси, господин министър-председателю. Забранено ми е да отговарям на тях. С вас ли е западногерманският посланик?
В контролна служба Маас микрофонът бе предаден на Конрад Фос.
— Тук е посланикът на Федерална република Германия — рече той. — Казвам се Конрад Фос.
На мостика на „Фрея“ Свобода кимна на Ларсен:
— Така е — каза той, — продължавайте с четенето.
Седмината мъже, събрани около командния пулт на контролна служба Маас слушаха безмълвно. Един министър-председател, един посланик, един психиатър, един радиоинженер за в случай, че нещо се повреди, Ван Гелдер от пристанищната управа и дежурният. Цялото останало корабоплаване беше прехвърлено на друг канал. Два магнетофона се въртяха безшумно. Звукът беше засилен, гласът на Тор Ларсен отекваше в стаята.
— Повтарям това, което ви казах в девет часа тази заран. „Фрея“ е в ръцете на партизани. Разположени са заряди, които ще я пречупят на две, ако бъдат възпламенени. Зарядите могат да бъдат взривени с натискането на едно копче. Повтарям, с натискането на едно копче. Не бива да се правят никакви опити за приближаване на кораба, за спускане на десант върху него или за атакуването му по какъвто и да било друг начин. В такъв случай детонаторният бутон ще бъде натиснат незабавно. Имам всички основания да вярвам, че хората, за които става дума, ще предпочетат да загинат, отколкото да се предадат.
Продължавам: ако бъде направен и най-малък опит за приближаване, било с кораб или с лек самолет, един от моряците ми ще бъде застрелян или ще бъдат изпомпани в морето двайсет хиляди тона нефт, или и двете.
Следват исканията на партизаните: „Затворените заради техните убеждения Давид Лазарев и Лев Мишкин, намиращи се понастоящем в затвора Тегел в Западен Берлин, трябва да бъдат освободени. Те трябва да бъдат прехвърлени със западногермански пътнически реактивен самолет от Западен Берлин в Израел. Предварително министър-председателят на Израел трябва да даде официална гаранция, че те няма да бъдат нито репатрирани в Съветския съюз, нито върнати в Западна Германия, нито хвърлени в израелски затвор.
Тяхното освобождаване трябва да стане утре заран. Израелската гаранция за безопасността и свободата им трябва да бъде дадена днес до полунощ. Неизпълнението на това искане ще стовари цялата отговорност за последиците върху Западна Германия и Израел. Това е всичко. Няма да има нови контакти, докато исканията не бъдат приети.“
Радиотелефонът щракна и замлъкна. В сградата на контролната служба настана тишина. Ян Грайлинг погледна Конрад Фос. Западногерманският посланик вдигна рамене:
— Трябва спешно да се свържа с Бон — каза той.
— Мога да ви кажа, че капитан Ларсен е притеснен — каза психиатърът.
— Много ви благодаря — каза Грайлинг. — И аз съм притеснен. Господа, това, което чухме току-що, ще бъде разгласено най-много до един час. Предлагам да се завърнем в службите си. Аз ще подготвя декларация за новините в един часа. Господин посланик, страхувам се, че натискът сега ще започне да се измества към Бон.
— Това е вярно — каза Фос. — Аз трябва да се прибера в посолството си час по-скоро.
— Тогава придружете ме до Хага — каза Грайлинг. — Аз имам полицейски ескорт, а освен това ще можем да си поговорим в колата.
Помощниците им взеха двата магнетофонни записа и групата потегли за Хага, на петнайсет минути нагоре по брега. Когато те си излязоха, Дирк ван Гелдер се качи на плоския покрив, където Хари Венерстрьом се канеше да проведе закуската с разрешение на Гелдер, а гостите щяха да се взират към морето, за да зърнат гиганта, сърбайки шампанско и похапвайки си сандвичи със сьомга.
„Сега може би той никога няма да пристигне“, помисли си Ван Гелдер, загледан в синята вода. Той също имаше капитанска правоспособност и беше капитан от холандския търговски флот, докато не му предложиха служба на брега с обещание за спокоен живот с жена му и децата му. Като моряк той си мислеше за екипажа на „Фрея“, заключен ниско под повърхността на морето и очакващ безпомощно да бъде спасен или избит. Но тъкмо защото беше само моряк, нямаше да води преговорите. Това вече беше извън неговия обсег. Нещата ще бъдат поети от обиграни хора, боравещи с политически, а не с човешки категории.
Помисли си за едрия норвежки шкипер, с когото никога не беше се срещал, но чиято снимка бе виждал, изправен в момента пред побъркани хора с автомати и динамит, и се питаше как ли би постъпил, ако това се беше случило на него. Той бе предупреждавал, че някой ден това може да се случи, че танкерите са прекалено беззащитни и извънредно опасни. Но парите говореха с по-ясен глас. По-убедителен беше аргументът, че ще трябват допълнителни средства за монтирането на необходимите устройства, за да заприличат танкерите на банките и погребите за боеприпаси, каквито всъщност донякъде бяха. Никой не го чуваше и нямаше да го чуе. Хората са загрижени за пътническите самолети, защото те могат да паднат върху жилищни сгради, но не и за танкерите, които са извън погледа им. Затова политиците не настояваха, а корабопритежателите не се съгласяваха. Сега един супертанкер може да бъде откраднат като детска порцеланова касичка, един капитан и двайсет и девет души екипаж рискуват да бъдат издавени във въртоп от вода и нефт.
Той загаси цигарата си с ток, разтри я в бетона на покрива и пак погледна към празния хоризонт.
— Копелета — каза той, — мръсни копелета. Защо не ме послушахте?!
12.
От 13,00 до 19,00
Ако реакцията на средствата за масово осведомяване на разговора от 9,00 беше оскъдна и несигурна поради съмнения в достоверността на тяхната информация, реакцията на предаването от 12,00 беше неистова.
От 12,00 нататък вече нямаше никакви съмнения относно това, какво се е случило с „Фрея“, нито какво е казал капитан Ларсен по радиотелефона на Мааската контролна служба. Твърде много хора бяха го чули.
Едрите заглавия, подходящи за обедните издания на вечерните вестници, подготвени за печат до 10,00 часа, изчезнаха. Публикуваното в печата в 12,30 беше по-остро по тона си и по-подробно. В края на изреченията вече нямаше въпросителни. Уводните статии бяха написани светкавично. На специалните кореспонденти по въпросите на корабоплаването и околната среда бе наредено да дадат преценките си незабавно, само за един час.
Програмите на радиото и телевизията бяха прекъсвани през цялото петъчно европейско обедно време, за да съобщят новините на слушателите и зрителите.
Точно в дванайсет и пет един човек с мотоциклетна каска, с огромни очила и омотано около долната част на лицето му шалче влезе спокойно в хола на „Флийт стрийт“ № 85, и остави плик, адресиран до шефа на отдел „Новини“ на Прес асоусиейшън. По-късно никой не можа да си спомни как е изглеждал човекът: във фоайето всеки ден влизаха десетки подобни разсилни.
Към дванайсет и петнайсет шефът на отдел „Новини“ вече разпечатваше плика. В него имаше препис от изявлението, прочетено от капитан Ларсен петнайсет минути преди това, макар че би трябвало да е написано доста по-рано. Шефът на отдел „Новини“ докладва за пратката на главния си редактор, който се обади в столичната полиция. Това не попречи текстът да тръгне по жиците, защото и ПА и братовчедите им от долния етаж, хората на Ройтер, веднага го разпространиха по цял свят.
След като излезе от „Флийт стрийт“, Мирослав Камински изхвърли каската, големите очила и шалчето в една кофа за боклук, взе такси до летище Хийтроу и се качи на самолета за Тел Авив, който щеше да излети в 14,15.
Към два часа натискът на пресата върху правителствата и на Холандия, и на Западна Германия започна
