— Трябва да разберете две неща, господин посланик. Едното е, че макар да не е изключено Мишкин и Лазарев да са евреи, държавата Израел няма нищо общо нито с първоначалното обвинение срещу тях, нито със сегашното искане за освобождаването им.
„Ако и самите терористи се окажат евреи, колко ли души ще повярват в това?“ — помисли си той.
— Второто е, че държавата Израел не е пряко засегната от тежкото положение на екипажа на „Фрея“, нито от възможните последици от разрушаването й. В случая ние не сме подложени на натиск или изнудване.
— Това е така, господин министър-председателю — каза германецът.
— Ако в края на краищата Израел се съгласи да приеме тези двама души, на всички трябва да им стане ясно, че е постъпил така по молба на федералното правителство.
— Аз отправям тази молба към вас сега от името на моето правителство.
Петнайсет минути по-късно формалностите бяха съгласувани. Западна Германия трябваше публично да заяви, че е отправила молбата към Израел по своя собствена инициатива. Веднага след това Израел щеше да заяви, че се е отнесъл благосклонно към молбата. По-нататък Западна Германия щеше да обяви, че е освободила затворниците в 8,00 часа на другата сутрин, по европейско време. Информациите щяха да се разменят между Бон и Ерусалим синхронизирано, с десетминутни интервали, смятано от началото на следващия час. Беше седем и трийсет в Израел, пет и трийсет в Европа.
По целия континент последните издания на следобедните вестници заляха улиците и бяха разграбени от над 300 000 000 души, които бяха следили драмата още от сутринта. Последните заглавия даваха подробности за убийството на неидентифицирания моряк и за арестуването на един извънщатен френски фотограф и един пилот на летище Льо Туке.
В новините по радиото бе съобщено, че западногерманският посланик в Израел е посетил министър- председателя Голен в дома му в събота и го е напуснал трийсет минути по-късно. Не се знаеше нищо за самата среща и се правеха какви ли не предположения. Телевизионните екипи снимаха всеки, който беше готов да застане пред камерите, и малцина отказваха да направят това. Тези малцина бяха хората, които знаеха какво всъщност става. Властите не разпространиха нито една снимка на трупа на моряка, направена от „Нимрод“.
Сутрешните вестници, чието отпечатване щеше да започне в полунощ, бяха запазили първите си страници за евентуалните декларации от Ерусалим или Бон или за нови предавания от „Фрея“. Научните статии на вътрешните страници за самата „Фрея“, за товара й, за последиците от разливането на нефта, предположенията за самоличността на терористите и редакционните статии, настояващи да бъдат освободени двамата въздушни пирати, заемаха доста от колоните във вестниците.
Топъл ароматен здрач изместваше великолепния пролетен ден, когато сър Джулиън Фланъри привършваше доклада си пред министър-председателката в нейния кабинет на Даунинг стрийт № 10. Той беше изчерпателен и сбит, същински шедьовър на документосъставителството.
— Редно е в такъв случай да осъзнаем, сър Джулиън — каза тя след кратка пауза, — че те наистина съществуват, че са завладели напълно „Фрея“ и се разпореждат на борда й, че са в състояние да я взривят и потопят, че никой не може да им попречи да го сторят и че финансовите, екологичните и човешките щети ще представляват катастрофа с ужасяващи размери.
— Това, госпожо, може да се окачестви като едно песимистично схващане, макар че според Комитета по преодоляване на кризата би било безумие да се възприеме един по-обнадеждаващ тон — каза главният секретар на Министерския съвет.
— Забелязани са само четирима: двамата наблюдатели и хората, които са ги сменили. Можем да предположим още един на мостика, един, който пази пленниците, и един водач. Това прави най-малко седем души. Възможно е те да са твърде малко, за да отблъснат въоръжен абордажен отряд, но не бива да правим такова предположение. Може да нямат динамит на борда или да имат твърде малко количество от него, или да са го разположили неправилно, но не бива да правим такова предположение. Тяхното възпламеняващо устройство може да се повреди, възможно е те да не разполагат с второ устройство, но не бива да правим такова предположение. Те може би не ще посмеят да убият още някой моряк, но не бива да правим такова предположение. Най-сетне, може би те не са готови да взривят „Фрея“ и да загинат заедно с нея, но не бива да правим такова предположение. Според вашия комитет погрешно е да се предполага нещо повече от възможното, което е ужасяващо.
Телефонът от личната й канцелария зазвъня и тя вдигна слушалката. Когато я остави, погледна сър Джулиън леко усмихната.
— Май катастрофата все пак ще ни се размине — каза тя. — Западногерманското правителство е заявило, че се е обърнало с молба към Израел. Израел е отговорил, че удовлетворява германската молба. Бон е отвърнал с декларацията, че ще освободи тези двама души утре сутрин.
Беше седем без двайсет.
Същите новини прозвучаха и от транзисторния радиоприемник в дневната каюта на капитан Тор Ларсен. За да го държи в пълна изолация, Дрейк още преди един час беше включил осветлението и спуснал завесите. Каютата беше добре осветена, отоплена, едва ли не уютна. Машинката за кафе бе изпразвана и напълвана пет пъти. Тя още къкреше. Двамата мъже — и морякът, и фанатикът — бяха брадясали и изнемощели. Но единият беше налегнат от мъка по загиналия си другар и вбесен, а другият ликуваше.
— Съгласиха се — каза Дрейк. — Знаех си, че така ще стане. Пазарлъците много се проточиха, последиците бяха твърде лоши.
Тор Ларсен би трябвало да се зарадва на новините за предстоящото избавление на кораба му. Но контролираният му гняв кипеше твърде бурно и не му позволяваше да се успокои.
— Още не се вижда краят на тази история — избоботи той.
— Ще се види. Много скоро. Ако моите приятели бъдат освободени в осем, ще пристигнат в Тел Авив към един след обед, най-късно към два. Като добавим още един час за установяване на тяхната самоличност и за съобщаване на новината по радиото, ще научим за това към три или четири часа утре следобед. Щом се стъмни, ще ви напуснем и ще ви оставим здрави и невредими.
— Освен Том Келър — отсече норвежецът.
— Съжалявам за него. Но беше необходимо да покажем решимостта си. Те не ми оставиха никаква алтернатива.
Искането на съветския посланик беше необикновено, дори нещо повече: то бе повторено натъртено и настойчиво. Макар че представят една уж революционна страна, съветските посланици обикновено много стриктно спазват дипломатическия протокол, създаден навремето от западните капиталистически страни.
Дейвид Лорънс още веднъж попита по телефона дали посланикът Константин Киров няма да разговаря с него, държавния секретар на Съединените щати. Киров му отговори, че неговото послание е адресирано лично до президента Матюс, че е извънредно спешно и че засяга проблеми, които генералният секретар Максим Рудин би желал да бъдат изложени пред президента Матюс.
Президентът се съгласи да даде аудиенция на Киров и дългата черна лимузина с емблема, изобразяваща сърп и чук, стигна до Белия дом, когато наближаваше обедното време.
В Европа беше седем без петнайсет, но във Вашингтон — едва два без петнайсет. Посланикът бе заведен право в Овалния кабинет, за да се срещне с президента, който беше озадачен, заинтригуван и любопитен. Формалностите бяха спазени, но никой от двамата не им обърна внимание.
— Господин президент — каза Киров, — натоварен бях лично от генералния секретар Максим Рудин да поискам тази спешна среща с вас. Натоварен съм да ви съобщя буквално личното му послание. То е: „В случай че въздушните пирати и убийци Лев Мишкин и Давид Лазарев бъдат освободени от затвора, преди да излежат заслужените си присъди, СССР няма да е в състояние да подпише Дъблинския договор по-другата седмица или когато и да било. Съветският съюз ще отхвърли договора завинаги.“
Президентът Матюс се загледа смаян в посланика. Заговори чак след няколко секунди:
— Искате да кажете, че Максим Рудин просто ще скъса договора?
