— Напълно — рече Грайлинг. — Кой ще е пратеникът?
— Един момент — каза Ларсен, затули слушалката и попита Дрейк: — Е, щом няма да сте вие, кого ще изпратите, господин Свобода?
Дрейк се усмихна.
— Вас — отвърна му той. — Само вие ще успеете да ги убедите, че не се шегувам и че ще изпълня заплахата си.
Нещо в слушалката на Грайлинг изпука и от нея се разнесе гласът на Ларсен:
— Казаха ми, че пратеникът ще съм аз.
После линията бе прекъсната.
Ян Грайлинг си погледна часовника.
— Един и четиридесет и пет — каза той. — Остават още седемдесет и пет минути. Намерете Конрад Фос и изпратете хеликоптер за него. Свържете ме с госпожа Карпентър.
Грайлинг тъкмо бе свършил разговора си с Лондон, когато неговата секретарка му съобщи, че по телефона го търси Хари Венерстрьом. Възрастният милионер още предната вечер се бе снабдил с необходимия приемател и подслушваше двадесети канал, по който се осъществяваше връзката между „Фрея“ и сушата.
— Разбрах, че ще отлетите с хеликоптер за „Арджил“ — каза той на премиера, без встъпителни думи. — Ще ви бъда много задължен, ако вземете и Лиза Ларсен.
— Не знам дали… — започна несигурно Грайлинг.
— Виж какво бе, човек! Ако нещо се случи, това може да е последната възможност тя да види мъжа си! — избухна шведът. — Терористите няма как да разберат, че Лиза ще е на борда на кръстосвача.
— До четиридесет минути трябва да я докарате тук — рече министър-председателя. — Излитаме в два и половина.
Всички разузнавателни служби и повечето масмедии също бяха настроили приемниците си на двадесети канал и разбраха за срещата. Телефонните линии между Ротердам и десетина европейски столици се пренатовариха. Агенцията за национална сигурност изпрати на президента Матюс буквален препис на разговора между терористите и холандския премиер. Един чиновник изприпка през моравата, разделяща сградата на правителството от резиденцията на министър-председателката на „Даунинг стрийт“ № 10, за да съобщи новината на госпожа Карпентър. Израелският посланик в Бон настоятелно помоли канцлера Буш да изясни при срещата с капитан Ларсен дали терористите на борда на „Фрея“ са евреи. Германският държавен глава обеща да го стори.
Следобедните издания подготвиха заглавията си за първа страница. Радиостанциите и телевизиите приготвиха встъпителната новина за надвечерните си информационни емисии. Журналистите засипаха с телефонни обаждания военните и военноморските министерства на четирите страни, за да получат уверения, че навреме ще разберат дали се е състояло съвещанието и как е протекло то.
В момента, в който Ян Грайлинг свърши разговора си с Тор Ларсен, самолетът на Адам Мънроу кацна на първа писта на лондонското летище „Хийтроу“.
Бари Фърндейл използва картата си от външното министерство, за да стигне с колата до стълбичката, по която пътниците слизаха от самолета. Той покани пребледнелия си подчинен да седне до него на задната седалка. Автомобилът, с който беше дошъл Фърндейл, беше по-специално оборудван, отколкото повечето коли на фирмата. Звуконепроницаемо стъкло отделяше пътниците от шофьора. Освен това те по всяко време можеха да се свързват с Центъра посредством защитен от подслушване радиотелефон.
Когато излязоха от тунела и се включиха във водещата към града магистрала М-4, Фърндейл наруши мълчанието:
— Проблеми ли възникнаха?
— Да, големи — отсече Мънроу. — Мисля, че „Славеят“ е разкрит. Въз всеки случай противникът го следи. Може би вече го е задържал.
— По дяволите, какъв лош късмет! — изрази съчувствието си Фърндейл. — Ужасно е да загубиш агент. И на мен ми се е случвало на два пъти. Единият загина по доста неприятен начин. Но такава ни е професията Адам. Това е част от „голямата игра“, както я наричаше Киплинг.
— Това, което хората от КГБ ще сторят на „Славея“, не е никаква игра — възрази Мънроу.
— Така е. Извинявай, думите ми бяха не на място.
След кратка пауза Фърндейл продължи.
— Разбра ли отговора на въпроса, който ни интересува? Защо Рудин така ревностно се противопоставя на освобождаването на Мишкин и Лазарев?
— Да, научих отговора на въпроса, поставен от госпожа Карпентър — отвърна му Мънроу.
— И какъв е той?
— След като тя се интересува, на нея ще отговоря. Дано отговорът я удовлетвори, след като за него бе пожертван един човешки живот!
— Това, което си замислил, не е много разумно, Адам — кротко започна да го разубеждава шефът му. — Не можеш току-така да нахълташ при министър-председателката. Дори Господарят иска среща при нея предварително.
— Тогава нека той ми уреди такава среща — рече Мънроу и посочи телефона.
— Е, добре, щом искаш — тихо каза Фърндейл.
Не му беше приятно да гледа как един талантлив разузнавач сам си проваля кариерата. Но явно търпението на Мънроу се бе изчерпало и той не можеше да бъде вразумен.
Фърндейл си припомни, че сър Найджъл му бе наредил да поддържа непрестанно връзка с него и изпълни желанието на директора: вдигна слушалката.
Десет минути по-късно госпожа Джоан Карпентър изслуша сър Найджъл, който й се бе обадил по специалния телефон.
— Значи вашият служител иска лично да ми предаде отговора, така ли? — попита тя. — Това не е ли малко необичайно, сър Найджъл?
— Твърде необичайно е, госпожо. Всъщност, досега не се е случвало подобно нещо. Нахалството на господин Мънроу е нечувано. Мисля, че ще се наложи той да напусне разузнаването. Но не съм в състояние да го принудя да ми каже какво е разбрал, без да използвам специални методи. Очевидно през последните девет месеца агентът му е станал близък приятел и Мънроу тежко понася неговото разкриване.
Джоан Карпентър помисли няколко секунди.
— Съжалявам, че причиних нещастие на толкова хора — рече тя най-сетне. — Бих искала да се извиня на вашия господин Мънроу за това, което го накарах да направи. Наредете на шофьора да го докара направо тук, при мен. Вие също елате.
После министър-председателката затвори телефона.
Сър Найджъл известно време гледа с недоумение безмълвната слушалка. „Тази жена не престава да ме учудва! — помисли си той. — Е, добре, момко, ще получиш тази аудиенция и славата, за която мечтаеш, но това ще ти е последното преживяване като разузнавач. В службата ми няма място за примадони!“
Докато слизаше по стълбището към колата си, на сър Найджъл му мина през ум, че колкото и да е интересна информацията на Мънроу, тя е вече без значение или в най-скоро време ще се обезцени. След седем часа майор Фалън ще се промъкне на борда на „Фрея“ с трима от своите хора и ще унищожи терористите. След което Мишкин и Лазарев ще си излежат мирно и кротко петнадесетгодишните присъди.
В дневната капитанска кабина Дрейк се наведе към Тор Ларсен и му каза:
— Навярно се чудите защо поисках тази среща. Знам, че щом стъпите на борда на „Арджил“, вие ще им кажете всичко, което ви е известно за нас. Колко души сме, как сме въоръжени, къде са разположени зарядите. А сега чуйте какво още трябва да им предадете, ако искате екипажът и корабът ви да оцелеят.
После терористът говори в продължение на десет минути. Тор Ларсен го изслуша с каменно лице, запаметявайки всички подробности. Когато Свобода свърши да говори, норвежецът му рече:
