стане за смях, никой не може да предвиди последствията. Същото важи и за имиджа на Кремъл пред страните от Третия свят. Двамата евреи наистина представляват бомба с часовников механизъм, която може да унищожи Рудин. Механизмът е включен с превземането на „Фрея“ и времето до експлозията изтича.
— Дори ако светът узнае за ултиматума на Рудин, генералният секретар ще бъде компрометиран — допълни сър Найджъл. — Хората ще разберат, че тук не става дума само за един мъртъв летец от „Аерофлот“.
— Господа, всичко това е много интересно, но не виждам как то ще ни помогне да решим проблема — обобщи госпожа Карпентър. — Президентът Матюс е изправен пред две възможности: да позволи на канцлера Буш да освободи Мишкин и Лазарев и по този начин да провали договора, или да остави двамата в затвора и да понесе отговорността за гибелта на „Фрея“, като с това си навлече омразата на десетина европейски правителства и на световната общественост. Той лично ме уведоми, че е опитал и трети вариант. Помолил е премиера на Израел Голен да върне двамата затворници обратно и Западна Германия след освобождаването на супертанкера и по този начин Максим Рудин да бъде удовлетворен. Бениамин Голен му отказал. Последната възможност беше нашите командоси да нападнат „Фрея“ и да обезвредят терористите на борда й. Оказа се, че това е невъзможно. Страхувам се, че американците в края на краищата ще направят това, което подозирам, че са замислили.
— И какво е то? — попита Мънроу.
— Да обстрелят „Фрея“ с оръдията на „Моурън“ и да я унищожат — рече сър Найджъл. — Нямаме доказателства, че намеренията им наистина са такива, но оръдията на техния боен кораб са насочени право към танкера.
— Мисля, че съществува друга възможност, която ще удовлетвори Максим Рудин — каза Мънроу.
— Моля ви, говорете — подкани го министър-председателката.
И Мънроу за пет минути й изложи предложението си. После в кабинета настъпи тишина.
— Намирам идеята ви за отвратителна — най-сетне рече госпожа Карпентър.
— Ако ми позволите да бъда откровен, госпожо, аз мисля същото за разкриването на моя агент пред руснаците — отвърна й студено Мънроу.
Фърндейл го изгледа строго.
— Разполагаме ли с необходимите средства, за да го извършим? — попита министър- председателката.
Сър Найджъл заоглежда съсредоточено ноктите на ръцете си.
— Мисля, че нашите специалисти биха могли да се справят с тази задача — тихо й отговори той.
Джоан Карпентър си пое дълбоко дъх.
— Слава Богу, че не аз, а президентът Матюс ще вземе окончателно решение по този въпрос. Предложението трябва да му бъде предадено лично. Господин Мънроу, вие готов ли сте да се заемете с осъществяването на идеята си?
Мънроу си помисли за Валентина и за мъжа с шлифер, който я чакаше на улицата.
— Напълно — каза той.
— Времето напредва — рече министър-председателката. — Трябва още тази вечер да сте във Вашингтон. Сър Найджъл, имате ли някакви предложения относно транспорта дотам?
— В пет часа има редовен полет на „Конкорд“ до Бостън — отговори той. — Президентът Матюс би могъл да го отклони до Вашингтон, стига да поиска.
Госпожа Карпентър си погледна часовника. Той показваше четири.
— Тръгвайте за летището, господин Мънроу — рече тя. — Аз ще помоля президента на Съединените щати да ви приеме. Ако се съгласи, ще имате възможност лично да му разясните вашето ужасяващо предложение.
Откакто капитан Ларсен бе влязъл в каютата на Престън, бяха изминали цели пет минути, а Лиза все още стискаше съпруга си в своята прегръдка. Той я бе попитал за децата, с които тя бе разговаряла преди два часа. Лиза го увери, че са добре и в момента за тях се грижат семейство Дал. После го попита:
— Тор, какво ще се случи?
— Не знам. Не мога да проумея защо германците не искат да освободят двамата евреи. Защо американците не им разрешават да го сторят? Разговарях с разни министър-председатели и посланици, но и те не ми казват защо.
— Ако затворниците не бъдат освободени, онзи терорист… ще изпълни ли заплахата си?
— Може би. Във всеки случай поне ще се опита. А ако направи това, аз ще се опитам да го спра. Длъжен съм да го сторя.
— Защо не искат да ти помогнат всички тези важни военни капитани, дето са се събрали тук?
— Не могат, снежна мишко. Никой не е в състояние да ми помогне. Трябва сам да се справя със Свобода.
— Нямам вяра на онзи американец — каза Лиза. — Когато се качих на борда на „Арджил“, забелязах, че той не смее да ме погледне в очите.
— И от мен се притесни. Получил е заповед да унищожи „Фрея“ с оръдията си.
Лиза се стресна и го погледна с широко отворени от страх очи.
— Как така?! — попита тя смаяна. — Не може просто да ви убие!
— Ако му се наложи, ще го стори. Не съм съвсем сигурен, че наистина са му заповядали точно това, но оръдията на кораба му сочат право към нас. Възможно е американците да са взели такова решение… По този начин би изгорял товарът, което от екологична гледна точка е по-добре. Освен това терористите няма да има с какво да заплашват.
Лиза се разтрепери, прегърна го силно и заплака.
— Мразя го! — промълви тя.
Тор Ларсен погали малката й глава с огромната си като лопата длан.
— Той не е виновен. Само изпълнява заповеди. Решенията се вземат от политиците.
— И тях ги мразя! Всичките!
Той се засмя и пак нежно я погали.
— Искам да те помоля за нещо, снежна мишчице.
— Ще направя всичко, което поискаш.
— Върни се у дома в Алесунд. Погрижи се за Курт и за Кристина и ме чакай. Обещавам ти, че ще се върна когато тук всичко свърши.
— Защо не се прибереш у дома още сега с мен?
— Знаеш, че не мога.
— Не се връщай на кораба — прошепна тя с умоляващ глас. Брадичката й трепереше. — Ще те убият!
— Там е моят екипаж и моят кораб. Трябва да се върна — нежно й отговори Ларсен и излезе от каютата.
В същото време колата, която караше Адам Мънроу към летището, излезе от „Даунинг стрийт“ и мина покрай тълпите туристи, които се надяваха в този кризисен момент да зърнат някоя известна личност. Автомобилът мина през площада пред парламента, зави по „Кромуел роуд“ и пое към магистралата, водеща към „Хийтроу“.
Пет минути по-късно двама матроси с развети от витлата на вертолета коси помогнаха на Тор Ларсен да нахлузи и пристегне специалната „сбруя“ от ремъци, с която завършваше провисналото от хеликоптера въже.
На няколко метра от „Уесекса“ стояха капитан Престън, шестима от неговите офицери и четиримата натовски капитани.
Хеликоптерът започна бавно да се издига.
— Господа офицери! — изкомандва Престън.
Единадесет ръце се вдигнаха към фуражките. Майк Манинг гледаше как брадатият норвежец се издига над него. Стори му се, че очите на Ларсен са вперени в него.
„Досеща се! — помисли си с ужас Манинг. — О, Господи, той знае!“
