Тор Ларсен влезе в своята дневна каюта с опрян в гърба си автомат. Свобода седеше на обичайното си място. Ларсен бе насочен от придружителя си към стол в другия край на масата.
— Повярваха ли ви? — попита Свобода.
— Да, повярваха ми — отговори му Тор Ларсен. — Вие се оказахте прав. Искаха, щом се стъмни, да изпратят водолази-командоси, които да нападнат „Фрея“. Но се отказаха от намерението си.
Дрейк изсумтя с презрение.
— Добре, че са се вразумили — каза той. — Иначе щях да натисна копчето, без да се колебая.
Десет минути преди пладне президентът Уилям Матюс затвори телефона. Той бе провел петнадесетминутен разговор с британската министър-председателка. Матюс погледна към тримата си съветници, които бяха слушали разговора по увеличителната уредба, свързана с апарата.
— Значи, англичаните няма да атакуват танкера — каза той. — Остава ни единствена възможност: да унищожим „Фрея“ с артилерийски обстрел. Нашият кораб готов ли е да изпълни заповедта?
— Да, оръдията му са насочени към целта — потвърди Поклевски.
— Освен ако този Мънроу не е измислил нещо по-добро — обади се Робърт Бенсън. — Ще го приемете ли, господин президент?
— Боб, готов съм да се срещна и с дявола, ако това ми помогне да се оправя с тази бъркотия!
— Сега поне сме сигурни в едно: че Максим Рудин има сериозно основание да поставя ултимативните си искания — каза Дейвид Лорънс. — Не са му останали никакви козове срещу Ефрем Вишнаев. Не мога да проумея как тези двамата са успели да застрелят Юрий Иваненко!
— Вероятно водачът на терористите от „Фрея“ им е помогнал — рече Бенсън. — Ох, как искам да ми падне в ръцете този Свобода!
— Само за убийства мислиш! — репликира го възмутено Лорънс.
— Грешиш! — отвърна му шефът на ЦРУ. — Не бих го убил, а бих го привлякъл да работи за мен. Той е умен, находчив и безскрупулен. Разиграва десет европейски правителства, както си иска.
Във Вашингтон беше пладне, а в Лондон — пет следобед. Конкордът прибра колесника си, който прилича на кокили, навири острия си нос към небето и полетя към залеза.
Обикновено свръхзвуковите граждански самолети преодоляват звуковата бариера над морето, за да не смущават населението на Англия със съпровождащия това увеличение на скоростта трясък. Но от „Даунинг стрийт“ бяха наредили на пилотите да пренебрегнат правилника. Веднага след излитането мощните двигатели „Олимпъс“ на сребърната птица изреваха и тласнаха самолета с пълна скорост към стратосферата.
Капитанът прецени, че вероятно ще пристигне във Вашингтон за около три часа, изпреварвайки слънцето с два. Някъде по средата на пътя, над Атлантическия океан, той съобщи на пътниците, че за съжаление се налага преди да се приземи в Бостън, конкордът да направи междинно кацане на международното летище „Дълес“ във Вашингтон. Пилотът прибягна до обичайното оправдание: „по технически причини“.
В Западна Европа вече беше седем вечерта, а в Москва — девет. След целодневно настояване Ефрем Вишнаев най-сетне бе приет от Рудин. Подобна среща в събота бе нещо необичайно.
Старият диктатор се съгласи да приеме партийния идеолог в заличката за заседания на Политбюро на третия етаж на сградата на Арсенала.
Вишнаев пристигна, придружен от маршал Керенски. Рудин също не бе сам. До него седяха Дмитрий Риков и Василий Петров.
— Виждам, че доста хора сме останали в Москва през този прекрасен съботен ден — отбеляза язвително Вишнаев.
Рудин вдигна рамене.
— Тъкмо вечерях с двамата си приятели, когато вие пожелахте спешно да се срещнем — отвърна му той. — Какво ви води в Кремъл в тази късен час?
В залата нямаше нито секретарки, нито помощници, нито хора от охраната. Петимата властници седяха сами и решаваха съдбините на Съветския съюз.
— Едно посегателство срещу устоите на нашата страна! — отсече Вишнаев.
Настъпи тягостна тишина.
— Кой е извършил подобно нещо? — попита Рудин.
Вишнаев се наведе към него през масата и му отвърна в лицето:
— Двете еврейчета от Лвов, които сега са в берлинския затвор — изсъска идеологът. — Двамата, за чието освобождаване настояват онези престъпници на борда на танкера.
— Наистина — започна предпазливо Рудин — убийството на капитан Руденко в самолета на „Аерофлот“ представлява сериозно…
— Не е ли вярно, че Мишкин и Лазарев са убили и Юрий Иваненко? — прекъсна го Вишнаев.
Максим Рудин едва се въздържа да не стрелне с поглед Василий Петров. Нещо се бе случило. Някой бе проговорил.
Петров само сви устни. Той ръководеше КГБ чрез генерал Абрасов и добре знаеше колко малък е кръгът от посветените в тайната. Само един от тях можеше да е проговорил: полковник Кукушкин. Той първо не бе успял да опази шефа си, а после — да ликвидира неговите убийци. Явно сега се опитваше да съхрани положението си в КГБ, а може би и живота си. Затова бе избързал да смени своя господар и да се довери на Вишнаев.
— Съществуват такива подозрения, но те не са потвърдени — отговори дипломатично Рудин.
— А аз имам сведения, че подозренията са потвърдени — отсече Вишнаев. — Доказано е, че двамата са убили нашия незабравим съратник Юрий Иваненко!
Рудин мислено се засмя на лицемерието на идеолога, който бе желал смъртта на Иваненко повече от всички.
— Каквото и да са извършили Мишкин и Лазарев, нали и без друго ще ги ликвидираме в „Моабит“.
— Изглежда, че западногерманското правителство ще ги освободи и ще ги изпрати в Израел — отбеляза Вишнаев. — Западните политици са мекушави и слаби. Те ще изпълнят исканията на терористите, завзели „Фрея“. А ако двамата затворници стигнат до Израел, те без съмнение ще проговорят. Всички знаем какви последствия би имало това!
— Добре, какво предлагате вие? — попита Рудин.
Вишнаев стана. Керенски последва примера му.
— Настоявам да се свика извънредно заседание на Политбюро утре в тази зала и в този час, в девет вечерта. Проблемът е от особена важност за страната и не търпи отлагане, другарю генерален секретар! Знаете, че по устав имам право да поискам такова заседание.
Побелялата глава на Рудин бавно кимна. Той изгледа Вишнаев изпод гъстите си вежди.
— Да, така е. Имате право — изръмжа той.
— Тогава ще се видим утре тук — каза идеологът и напусна залата.
Рудин се обърна към Петров.
— Кукушкин? — каза той с въпросителен тон.
— Най-вероятно е бил той. Няма значение кой е проговорил. Важното е, че Вишнаев вече знае.
— В състояние ли сме бързо да ликвидираме Мишкин и Лазарев в затвора „Моабит“?
Петров поклати глава.
— До утре вечер е невъзможно да организираме повторно такава акция. Няма ли начин да притиснем още Запада, да го принудим да не ги освобождава?
— Не — отсече Рудин. — Използвах цялото си влияние, за да притисна Матюс. Нямам с какво повече да го заплашвам и убеждавам. Оттук нататък всичко зависи от него и от онзи проклет германски канцлер Буш!
— Утре Вишнаев и хората му ще поискат Политбюро да изслуша Кукушкин. Ако дотогава Мишкин и Лазарев пристигнат в Израел… — обобщи Риков.
