В осем вечерта западноевропейско време Ендрю Дрейк накара Тор Ларсен да прочете по радиостанцията последния ултиматум на терористите.
След тринадесет часа, точно и девет на следващата сутрин, те ще изпомпат в морето сто хиляди тона нефт, ако дотогава Мишкин и Лазарев не са отлетели за Израел. Ако до осем вечерта двамата не са кацнали в Тел Авив, „Фрея“ ще бъде взривена.
— Търпението ми се изчерпа! — възкликна Дитер Буш, когато чу ултиматума десет минути по-късно. — Какво си въобразява този Матюс?! Никой не може да принуждава канцлера на Германия да продължава да участва в тази нелепа игра! Край!
В осем и двадесет същата вечер федералното правителство на Германия съобщи, че ще освободи Мишкин и Лазарев в осем нула нула на следващата сутрин.
В двадесет и тридесет на борда на американския военен кораб „Моурън“ се получи шифрована заповед. Тя гласеше: „Пригответе се за стрелба в седем нула нула сутринта!“
Капитан Манинг смачка листчето е разшифровката на текста и погледна през илюминатора към „Фрея“. Тя бе осветена като Коледна елха. Поклащаше се безпомощно на пет мили от „Моурън“ и чакаше един от двамата й палачи да я екзекутира.
Докато Тор Ларсен предаваше ултиматума по радиотелефона, конкордът, в чийто търбух се возеше Адам Мънроу, спусна задкрилките, мина над телената ограда на летище „Дълес“ и се насочи към пистата за кацане.
Притеснените пътници надничаха от кръглите илюминатори като риби в аквариум. Видяха, че самолетът не рулира към сградата на летището, а се отбива в една странична писта и спира, без да гаси двигателите си. Там го чакаше стълбичка и черна лимузина.
Един пътник без връхна дреха и без ръчен багаж тичешком слезе по стълбичката. Минута след това капитанът съобщи по радиоуредбата, че конкордът излита за Бостън.
Адам Мънроу се намести на задната седалка на лимузината, притиснат от двете страни от двама яки посрещачи, единият от които му взе паспорта.
Двамата служители от охраната на президента внимателно разгледаха документа, докато колата караше към другия край на летището, където чакаше хеликоптер с пуснат двигател.
Иначе телохранителите се държаха вежливо с Мънроу. Просто си вършеха работата. Преди да се качи във вертолета, Мънроу бе щателно претърсен, да не би да крие някакво оръжие. После моторната птица прелетя над Потомак и се насочи към Вашингтон и към огрените от следобедното слънце поляни зад Белия дом. Час и половина след кацането на летище „Дълес“, в три и половина вашингтонско време, хеликоптерът се приземи на стотина метра от прозорците на Овалния кабинет.
Двамата служители на охраната поведоха Мънроу през моравата към малката алея, разделяща голямата сива сграда на правителството — едно грозно викторианско съчетание от декоративни колони, арки и пищно украсени с релефни орнаменти прозорци — от малкото така наречено Западно крило, ниска постройка с няколко подземни етажа.
Телохранителите влязоха през една странична вратичка на Западното крило и показаха пропуските си на униформения полицай, който седеше зад малко бюрце. Мънроу бе смаян от строгия интериор, който контрастираше с известната на всички туристи, посетили Вашингтон, пищна фасада на Белия дом.
Полицаят се обади по вътрешния телефон и след малко отнякъде се появи секретарка. Тя поведе тримата по коридора, в края на който имаше тясно стълбище. Качиха се един етаж по-нагоре и фактически се оказа, че отново се намират на приземно равнище, тъй като теренът в тази част от парцела на президентската резиденция е стръмен. Озоваха се в неголямо фоайе, постлано с дебел килим. Спряха се пред една врата, където облечен в сив костюм служител повдигна вежда при вида на смачканите дрехи и наболата брада на англичанина.
— Очакват ви, господин Мънроу — каза той — Заповядайте!
Двамата телохранители останаха отвън със секретарката.
Мъжът със сивия костюм поведе Мънроу по дълъг коридор. Минаха покрай бюст на Линкълн и безмълвно се разминаха с двама правителствени чиновници. После се спряха пред облицована в бяло врата, където също стоеше на пост униформен полицай. Той разлисти паспорта на Мънроу, премести поглед от документа върху лицето на англичанина и, като че ли с неохота, натисна едно копче под бюрцето си. Чу се бръмчене и вратата се отвори. Костюмираният служител пропусна Мънроу да влезе. Той направи две крачки и се озова в Овалния кабинет. Зад гърба му вратата се затвори с щракване.
Четиримата мъже явно го очакваха. Погледите им бяха насочени към него. Мънроу позна президента Матюс, макар и той да не приличаше на лика си от предизборните плакати. Матюс имаше изтощен вид и изглеждаше с десет години по-стар. Нямаше и следа от лъчезарната му усмивка, очаровала толкова избиратели.
Робърт Бенсън стана и се приближи към госта.
— Аз съм Боб Бенсън — представи се той и поведе Мънроу към бюрото на президента.
Уилям Матюс се наведе напред и се ръкува с англичанина. После шефът на ЦРУ представи Мънроу на Дейвид Лорънс и Станислав Поклевски, които Адам бе виждал по телевизията.
— И така — рече президентът Матюс и изгледа с любопитство госта си, — значи вие сте човекът, който ръководи „Славея“.
— Ръководеше, господин президент — поправи го Мънроу. — Преди дванадесет часа агентът бе разкрит.
— Съжалявам за това — рече Матюс. — Но нали знаете какъв ултиматум ми постави Максим Рудин? Трябваше да разбера защо ме притиска толкова.
— Сега вече знаем отговора на този въпрос — намеси се Поклевски, — но това като че ли не промени нищо. Само доказа, че и Рудин е в затруднено положение като нас. И той е в безизходица. Наистина е удивително, че двамата евреи са успели да убият Иваненко, но от това не ни става по-леко…
— Господин Мънроу, мисля, че не е необходимо да ви обясняваме колко важно е подписването на Дъблинския договор и какво би се случило, ако Ефрем Вишнаев спечели битката за власт — каза Дейвид Лорънс. — Нали сте чели донесенията на „Славея“?
— Да, господин държавен секретар, чел съм ги в оригинал и знам какво е в залог — отвърна му Мънроу.
— В такъв случай ни посъветвайте как да се измъкнем от тази ситуация! — призова го президентът Матюс. — Вашата министър-председателка ме помоли да ви приема, понеже сте имал някакво предложение, което не бивало да се обсъжда по телефона. Нали затова сте тук?
— Да, Господин Президент.
В този миг иззвъня телефонът. Бенсън вдигна слушалката. След няколко секунди я постави на мястото й.
— Онзи терорист, който си е избрал псевдонима „Свобода“, току-що е съобщил, че утре сутрин в девет европейско, което е четири часът сутринта наше време, ще изпомпа в морето сто хиляди тона нефт. Дотогава остават по-малко от дванадесет часа — каза той.
— Какво е вашето предложение, господин Мънроу? — попита Матюс.
— Господин президент, привидно възможните варианти за действие са два. Единият е Мишкин и Лазарев да заминат за Израел, да проговорят и да унищожат Максим Рудин, което би довело до проваляне на Дъблинския договор. Другият е да останат в затвора и терористите да взривят „Фрея“.
Той не спомена за подозренията на англичаните относно задачата на „Моурън“, но Поклевски хвърли един поглед на Бенсън.
— Това ни е известно, господин Мънроу — рече президентът.
— Максим Рудин не се интересува какво ще стане с двамата евреи. Страх го е само да не разкажат на света за това, което са направили преди няколко месеца в Киев.
Уилям Матюс въздъхна.
— Знам, знам — каза той. — Опитах се да убедя министър-председателя на Израел Голен да не допуска до тях журналисти, докато терористите не освободят „Фрея“, и после да ги върне обратно на германците. Но той отказа. Така че и този вариант отпада. Ако сте дошли да ми предложите него, напразно сте били път, господин Мънроу.
