— Ще им предам думите ви, господин Свобода. Не защото искам да ви спася кожата, а понеже не желая да унищожите моите моряци и моя танкер.
Вътрешният телефон иззвъня. Дрейк го вдигна, слуша известно време, после погледна през илюминатора. От „Арджил“ бавно се приближаваше един хеликоптер „Уесекс“ с нарисувани на опашката си ярки отличителни знаци на Кралския британски флот.
Пет минути по-късно под зоркото око на камери, които предаваха картината в отдалечени на хиляди километри кабинети, Тор Ларсен, капитан на най-големия кораб в света, излезе от надстройката. Той беше настоял да облече черен панталон и тъмносиньо сако с четири златни ленти на маншетите на ръкавите. Издокаран в тази униформа и с фуражката, украсена с кокарда във формата на викингския шлем на „Нордия лайн“, предната вечер той трябваше да се появи на коктейла пред журналистите и останалите високопоставени гости.
Ларсен изправи широките си рамене и тръгна по дългата палуба към висящото от хеликоптера въже.
16.
От 15,00 до 21,00 часа
Няколко минути преди три следобед лимузината на сър Найджъл Ървин докара Бари Фърндейл и Адам Мънроу на „Даунинг стрийт“ № 10. Във фоайето пред кабинета на министър-председателката ги чакаше самият сър Найджъл. Той поздрави Мънроу сдържано, дори хладно:
— Мънроу, надявам се, че имате сериозна причина да поискате да докладвате лично на министър- председателката — каза той.
— Имам, сър Найджъл — отвърна му Мънроу.
Генералният директор на Сикрет Интелиджънс Сървис погледна изпитателно своя подчинен. Човекът изглеждаше изтощен и сигурно случилото се със „Славея“ го беше съсипало психически, но въпреки това той нямаше право да нарушава субординацията по такъв драстичен начин. Вратата на кабинета се отвори и сър Джулиън Фланъри им кимна:
— Заповядайте, господа!
Адам Мънроу никога не бе виждал министър-председателката на живо. Макар да не бе спала два дена, тя имаше свеж и деен вид. Премиерката първо се ръкува със сър Найджъл, а после — с Бари Фърндейл и Адам Мънроу, с които не се познаваше.
— Господин Мънроу — каза тя, — искрено съжалявам за това, че ви подложих на голяма опасност, а вашия агент — на риска да бъде разкрит. Наложи се да постъпя така, понеже президентът Матюс трябваше непременно да получи отговори на въпроси от жизненоважно значение за целия свят.
— Благодаря ви за проявената загриженост, госпожо — отговори й Мънроу.
Министър-председателката уведоми тримата си гости, че точно в този момент капитанът на „Фрея“ Тор Ларсен лети с хеликоптер към кръстосвача „Арджил“ и че за тази вечер е планирано командосите от Специалната военноморска служба да нападнат супертанкера и да обезвредят терористите и техния детонатор.
Когато Мънроу чу това, лицето му се изопна.
— Ако акцията завърши с успех — каза той, — двамата затворници ще си останат в затвора „Моабит“ и ще се окаже, че моят агент е бил разкрит напразно.
Министър-председателката бе достатъчно вежлива, за да се направи на притеснена и сконфузена.
— Мога само да повторя извиненията си, господин Мънроу — отвърна му тя. — Решихме да атакуваме „Фрея“ рано тази сутрин, осем часа след като Максим Рудин даде ултиматум на президента Матюс. По това време вие бяхте на среща със „Славея“ и нямаше как да ви предупредим.
Сър Джулиън влезе в кабинета и каза на министър-председателката:
— Имаме връзка с „Фрея“, госпожо.
Премиерката покани гостите си да седнат. В ъгъла на помещението бе монтиран високоговорител, чиито кабели водеха към съседната стая.
— Господа, съвещанието на борда на „Арджил“ започва. Предлагам първо да го изслушаме, а после господин Мънроу да ни обясни каква е причината за странния ултиматум, поставен от Максим Рудин.
Тор Ларсен стъпи на палубата на британския кръстосвач. Заглъхващият рев на перките на хеликоптера бе посрещнат от острия писък на боцмански свирки.
Капитанът на „Арджил“ отдаде чест и се ръкува с норвежеца.
— Ричард Престън — представи се той.
Ларсен също му козирува в отговор.
— Добре дошъл на борда на „Арджил“, капитане! — каза Престън.
— Благодаря ви — отговори му Ларсен.
— Заповядайте в каюткомпанията.
Двамата капитани слязоха в най-просторното помещение на кораба — офицерската каюткомпания. Там Престън представи госта си на останалите.
— Негово превъзходителство почитаемият Ян Грайлинг, министър-председател на Холандия. Мисля, че двамата сте разговаряли по телефона… Посланикът на Федерална република Германия, господин Конрад Фос… Капитаните Демулен от френския военен флот, Де Йонг от холандския, Хаселман от германския и Манинг от Военноморските сили на САЩ.
Майк Манинг протегна ръка и погледна брадатия норвежец в очите.
— Приятно ми е, капитане — каза той, като едва изговори думите.
Тор Ларсен задържа за секунда по-дълго погледа си върху него и продължи нататък.
— И най-накрая искам да ви представя майор Саймън Фалън от командосите на Кралската морска пехота — рече Престън.
Ларсен изгледа набития нисък военен и почувства твърдостта на дланта му. „Свобода излезе прав“ — помисли си той.
Всички се настаниха около дългата маса.
— Капитан Ларсен, длъжен съм да ви уведомя, че разговорът ни ще се записва и ще се предава директно по неподслушваем канал в кабинета на британската министър-председателка.
Ларсен кимна. Очите му все се стрелкаха към американеца. Погледите на останалите присъстващи бяха приковани в норвежеца. Само Манинг гледаше махагоновата маса.
— Преди да започнем, мога ли да ви предложа нещо за пиене или за ядене? — попита Престън.
— Само едно кафе, ако обичате. Силно и без захар.
Капитанът на „Арджил“ кимна на стюарда, който мигновено изчезна, за да изпълни поръчката.
— Разбрахме се аз да задавам въпросите от името на всички — продължи Престън. — Естествено всеки може да ме допълни, ако пропусна нещо важно. И така капитане, какво се случи вчера през нощта?
„Вчера ли беше? — запита се Ларсен. — Да, в петък в три сутринта. Сега е събота следобед. Оттогава са изтекли само тридесет и шест часа, а имам чувството, че е минала цяла седмица.“
Норвежецът разказа накратко за това колко лесно терористите са превзели „Фрея“ и как са заключили екипажа в склада за бои.
— Значи са седмина? — попита майорът от морската пехота. — Сигурен ли сте, че не са повече?
— Абсолютно — отвърна му Ларсен. — Седем души са.
— Знаете ли какви са? — попита Престън. — Евреи? Араби? „Червените бригади“?
Ларсен го изгледа с учудване. Беше забравил, че присъстващите още не знаят какви са терористите.
— Украинци са — отвърна той. — Украински националисти. Водачът им ми се представи под символичното име „Свобода“. Говорят помежду си на странен език, който навярно е украински. Във всеки случай е славянски.
— Тогава защо, по дяволите, искат да бъдат освободени двама руски евреи? — попита ядосано Ян Грайлинг.
— Не знам — отговори му Ларсен. — Водачът им твърди, че били негови приятели.
— Досега всички отчитахме само това, че Мишкин и Лазарев са евреи, които искат да отидат в
