— Доста добре. — И взе пистолета.
Виктор се върна и придружи двамата до стаята на Монклер. Когато отново се върна, Роден закопчаваше палтото си.
— Хайде, капрал, работа ни чака.
Машината на БА19 от Лондон се плъзна по пистата на виенското летище Швехат в сгъстяващия се здрач. Русият англичанин се бе излегнал в креслото си край прозореца в опашката на самолета, загледан в проблясващите под снижаващата се машина сигнални светлини. Винаги му доставяше удоволствие да ги наблюдава как се приближават стремглаво и създават впечатлението, че самолетът неминуемо ще докосне тревистата площ преди пистата. В последния миг слабо осветената трева, номерираните табели по края и самите светлини изчезваха, за да отстъпят място на излъскания черен бетон малко преди колесарите да докоснат земята. Англичанина обичаше точността.
Седналият до него млад французин от Френското туристическо представителство на Пикадили20 го погледна неспокойно. Откак му се обадиха по обяд по телефона, той не бе на себе си. Преди близо година, по време на отпуск в Париж, бе предложил услугите си на ОАС и оттогава бе изпълнявал простото нареждане да си седи на бюрото в Лондон. Задачата му бе незабавно и точно да изпълни всяка заповед, получена чрез писмо или телефонно обаждане на неговото истинско име, но започваща с обръщението „Драги Пиер“. И оттогава нищо, чак до днес, 15 юни.
Телефонистката каза, че го търсят лично от Виена, като добави „En Autriche“21, за да не помисли, че става дума за едноименния град във Франция. Учуден, прие разговора, за да чуе в слушалката „Драги ми Пиер“. Трябваха му няколко секунди, за да си спомни собствения псевдоним.
Оправда се в службата с пристъп на мигрена, за да отскочи след обедната почивка до един апартамент на Саут Одли Стрийт и да предаде съобщението на Англичанина, който му отвори. Последният с нищо не показа да е изненадан от искането да замине след три часа за Виена. Събра набързо някои вещи от първа необходимост в пътническа чанта и двамата се отправиха с такси към летище Хийтроу. След като французинът призна, че не се е сетил да плаща в брой и носи единствено паспорт и чековата си книжка, Англичанина извади спокойно пачка банкноти, колкото за два двупосочни билета.
От този момент насетне почти не размениха дума. Англичанина не попита защо отиват във Виена, с кого ще се срещнат и защо, което бе добре дошло за спътника му, тъй като и той не знаеше нищо. Указанията му гласяха просто да потвърди по телефона от лондонското летище пристигането им с полета на БА. Тогава получи нова заповед — щом пристигне на Швехат, да се обади на информацията. Всичко това го притесни, а пълният самоконтрол на Англичанина, вместо да го успокои, правеше нещата още по-непоносими.
В главната зала на летището съобщи името си на красивата австрийска информаторка. Тя прегледа подобната на пчелна пита информационна дъска и му подаде малко жълтеникаво листче. На него пишеше само: „Обадете се на 61 44 03. Търсете Шулц“. Младежът се насочи към разположената в дъното на залата редица телефони. Англичанина го потупа по рамото и му посочи автоматите с надпис „Wechsel“22.
— Ще трябват монети — каза на чист френски. — Дори австрийците не са толкова щедри.
Французинът се изчерви и тръгна да обмени пари, а Англичанина се разположи удобно в едно от тапицираните кресла и запали нова цигара с филтър. Придружителят му се върна много бързо, стиснал в ръка няколко австрийски банкноти и шепа монети. Отиде до телефоните, намери празна кабина и избра номера. Хер Шулц от другия край му даде лаконични и точни указания.
Това отне само няколко секунди, след което връзката прекъсна.
Младият французин се върна при русия, който го погледна въпросително.
— On y va?23 — попита той.
— On y va.
Французинът смачка листчето с телефонния номер и го хвърли на пода. Англичанина го вдигна, разгъна го и приближи пламъка от запалката си. Хартията пламна, а пепелта бе стъпкана от елегантния велурен ботуш. Излязоха мълчешком и махнаха на едно такси.
Централната част на града бе залята от светлини и задръстена от автомобили, така че до пансион „Клайст“ стигнаха едва след четиридесет минути.
— Тук се разделяме. Наредено ми бе да ви докарам, но да продължа с таксито. Вие отидете право в стая 64. Там ви очакват.
Англичанина кимна и излезе от колата. Шофьорът се извърна въпросително към другия. Той каза: „Карайте“, и таксито се загуби надолу по улицата. Англичанина погледна старинните готически букви на уличната табела, после правоъгълния, римски шрифт над входа на пансиона. Накрая хвърли недопушената си цигара и влезе.
Дежурният администратор беше с гръб към вратата, но тя проскърца. Без дори да прави опит да приближи гишето, гостът се насочи право към стълбите. Чиновникът понечи да попита какво желае господинът, но последният му хвърли небрежен поглед, кимна като към лакей и произнесе уверено:
— Guten Abend.24
— Guten Abend, mein Herr25 — отвърна администраторът по инерция и преди още да го изрече, русият бе изкачил стълбите по две стъпала наведнъж, без при това да създава впечатлението, че бърза.
Горе спря и огледа единствения коридор. В дъното се виждаше стая 68. Той преброи назад до вратата, която би следвало да носи номер 64, макар цифрите да не се виждаха.
От номер 64 го деляха двадесетина стъпки. Отдясно личаха още две врати, а отляво малка ниша бе отчасти прикрита с червена кадифена завеса, провесена от евтин бронзов прът.
Посетителят огледа предпазливо нишата. Изпод завесата, която не достигаше пода с десетина сантиметра, се подаваше върхът на черна обувка. Англичанина се извърна и слезе обратно във фоайето. Този път администраторът бе подготвен. Най-малкото успя да отвори уста.
— Свържете ме със стая шестдесет и четири, моля — нареди Англичанина.
Чиновникът го погледна за миг и веднага се подчини. След няколко секунди се върна от малката централа, вдигна слушалката на поставения върху гишето телефон и му я подаде.
— Ако до петнадесет секунди горилата ви не е напуснала нишата, аз си тръгвам — заяви русият и остави слушалката. После отново изкачи стълбите.
Горе видя как се отваря вратата на стая 64. Показа се подполковник Роден. Погледна към Англичанина и тихо повика: „Виктор!“ Гигантът поляк се показа и взе да мести поглед от единия към другия. Роден каза:
— Всичко е наред. Ние го очакваме.
Ковалски се намръщи. Англичанина се запъти към стаята.
Роден го покани вътре. Беше подредена като канцелария на вербовъчна комисия. Масата играеше ролята на бюро и бе отрупана с документи. Зад нея бе единственият стол с облегалка. Монклер и Касон седяха на два подобни стола, донесени от съседни помещения и поставени встрани. И двамата бяха вперили любопитни погледи в посетителя. Пред бюрото нямаше стол. Англичанина се огледа, избра си едно от двете кресла и го извърна към масата. Когато Роден свърши с Виктор и затвори вратата, Англичанина вече седеше удобно, загледан в Касон и Монклер. Роден зае мястото си зад бюрото. В продължение на няколко мига той разглеждаше Лондончанина. Видяното не го разочарова, а той разбираше от хора. Посетителят беше висок около метър и осемдесет, тридесет и няколко годишен на вид, със стройна, спортна фигура. Изглеждаше във форма. Загорялото му лице имаше правилни, но с нищо незапомнящи се черти, а ръцете бяха спокойно отпуснати върху страничните облегалки на креслото. Роден реши, че е човек, който умее да се владее. Очите на госта обаче смущаваха домакина. Той бе виждал кротки влажни очи на слабаци, тежки непроницаеми погледи на психопати и наблюдателни очи на военни. Очите на Англичанина бяха широко отворени и гледаха открито и откровено. С изключение на ирисите, които бяха така изпъстрени със сиво, че изглеждаха опушени като белезникава мъгла в зимна утрин. На Роден му трябваха няколко секунди да осъзнае, че всъщност бяха напълно лишени от изражение. Каквито и мисли да течаха зад димната завеса, през нея нищо не проникваше и Роден усети как започва да го гложди червейчето на тревогата. Като всички хора, подчинени на строги правила и определен ред, той не обичаше онова, което не може да се предскаже
