славата на Френската армия, приютил гробницата на Наполеон. Най-голям интерес прояви към западната страна на огромния площад, при улица Фабер. Прекара цяла една сутрин в кафенето на ъгъла, образуван от улицата и мъничкия триъгълен площад Сантяго де Чили. Прецени, че един стрелец би могъл да държи под прицел градините пред „Инвалидите“, входа към вътрешния двор, по-голямата част от площада и две-три улици от седмия или осмия етаж на издигащата се над главата му сграда с номер 146 на улица Грьонел, там, където тя пресича под прав ъгъл Фабер. Добро място за последно убежище, но не и за извършване на убийство. Първо, разстоянието от горните прозорци до чакълестата алея, по която щяха да минават колите от Площада на Инвалидите до основата на стълбището между двата танка, бе по-голямо от двеста метра. Второ, видимостта от прозорците на номер 146 беше донякъде ограничена от гъстите корони на липите на площад Сантяго. От тях гълъбите ръсеха белезникавите си дарове върху раменете на безропотната статуя на Вобан42. Чакала въздъхна със съжаление и плати изпитата „Vittel Menthe“43, преди да си тръгне.
Един цял ден отдели на двора на катедралата „Нотр Дам“. Лабиринтите на Ил дьо ла Сите изобилстваха с безброй задни стълбища, задънени улички и покрити алеи, ала разстоянието от входа на катедралата до паркираните край стълбите коли бе само няколко метра, а пък покривите на сградите край площад Парви бяха твърде отдалечени, за разлика от съвсем близките на съседния площад Шарлеман, което ги правеше твърде удобни за охраната, ако пожелае да ги напълни със свои хора.
Накрая посети площада в южния край на улица Рен. Там отиде на 28 юли. Наречен първоначално площад Рен, той бе преименуван на площад 18 юни 1940 в деня, когато голистите поеха властта в кметството. Погледът на Чакала се плъзна по лъскавата нова табела с названието на площада върху стената на сградата и се закова там. Спомни си нещо, прочетено миналия месец. Осемнадесети юни 1940 г., денят, в който самотният, но горд лондонски изгнаник бе поел микрофона, за да внуши на французите, че може да са загубили една битка, но не и войната.
Имаше нещо в този площад, изпълнен със спомените на парижани от военното поколение, с приклекналата грамада на гара Монпарнас в южния му край, което накара наемника да спре. Той внимателно огледа просторния паваж, кръстосан от водовъртежа на изсипалото се по булевард Монпарнас движение, в което се включваха потоците автомобили от улица Одеса и улица Рен. Огледа високите тесни фасади от двете страни на Рен, които се извисяваха над площада. После бавно пое по края на площада към южната му страна и надникна между железните пръти на оградата в двора на гарата. Там гъмжеше от леки коли и таксита, оставящи или вземащи десетки хиляди пътуващи всекидневно граждани — това бе една от главните гари на Париж. До зимата тя щеше да се превърне в смълчана коруба, потънала в спомени за събития, човешки и исторически, станали някога в опушената сянка на стоманената грамада. Гарата бе осъдена на разрушаване.44
Чакала загърби оградата и се вгледа в уличния поток по Рен. Обърнат бе с лице към площад 18 юни 1940, убеден, че именно тук в уречения ден ще се появи за последен път президентът на Франция. Останалите обекти, проучени през изминалата седмица, бяха само възможности. Това тук, той бе уверен, гарантираше сигурност. След късо време гара Монпарнас нямаше да я има. Колоните, свидетели на толкова събития, щяха да отидат за огради на къщите в предградията, а върху площадката отпред, помнеща унижението на Берлин и възраждането на Париж, щеше да се издигне просто поредната чиновническа закусвалня. Само че преди да стане това, той, мъжът с кепето и двете златни звезди, щеше да дойде още веднъж. А разстоянието от горния етаж на ъгловата ограда от западната страна на улица Рен до средата на предната площадка бе около сто и тридесет метра.
Чакала обгърна с поглед на специалист картината пред себе си. И двете ъглови къщи на улица Рен, там, където тя се вливаше в площада, очевидно предоставяха добри възможности. Следващите три сгради също можеха да се използуват при намален огневи ъгъл. Оттам нататък ъгълът ставаше твърде остър. Възможности предоставяха и трите къщи срещу булевард Монпарнас, който минаваше право през площада в посока изток — запад. По-нагоре ъглите отново ставаха прекалено остри, а разстоянията твърде големи. Освен сградата на самата гара нямаше други постройки, от които да се вижда площадката и които да не са прекалено отдалечени от нея. Гарата обаче не влизаше в сметката, тъй като прозорците на канцелариите в горния етаж бездруго щяха да са обкичени с хора от охраната. Чакала реши да проучи най-напред трите ъглови къщи от западната страна на Рен. Той се насочи бавно към кафене „Duchesse Anne“, разположено на отсрещния, източен ъгъл.
Седна на терасата на няколко крачки от ръмжащия поток автомобили, поръча си кафе и се загледа в отсрещните сгради. Остана там три часа. След това се премести за обяд в Hansi Brasseie Alsacienne и разгледа фасадите от източната страна. Целият следобед мина в бавно изучаване отблизо на набелязаните като възможности къщи и на техните главни входове.
Най-сетне отиде и при постройките срещу самия булевард Монпарнас, но те се оказаха служебни, по- нови и прекалено оживени.
На следващия ден отново беше там — разхождаше се пред сградите, пресичаше платното, за да седне на разположена под дърветата улична пейка, въртеше вестник в ръце, загледан към горните етажи. Пет- шестетажни каменни фасади, завършващи с парапети, наклонени навътре скатове от черни керемиди, покриващи таванските апартаменти, прорязани от прозорците на мансардите. Някога там са се помещавали квартирите на прислугата, а днес това бяха домове на бедни пенсионери. Покривите, а може би и самите мансарди щяха да са под наблюдение през набелязания ден. Може би дори щеше да има наблюдатели, скрити между комините, вперили поглед през бинокли към отсрещните прозорци и покриви. Предпоследният етаж обаче би бил на подходяща височина, ако застане достатъчно навътре в мрака на помещението, за да не бъде видян от улицата. Един отворен прозорец в летния зной на Париж би изглеждал напълно естествено.
Обаче колкото по-навътре би застанал, толкова по-остър щеше да е стрелковият ъгъл, надолу и встрани към площадката пред гарата. Затова Чакала отхвърли и третите поредни сгради от двете страни на улица Рен. Ъгълът би бил твърде тесен. Оставаше да избира между четири постройки. Тъй като предвиждаше да стреля към средата на следобеда, когато слънцето вече слиза на запад, но все още е достатъчно високо, за да плъзне лъчи над покрива на гарата и към прозорците на издигащите се откъм източната страна постройки, той се спря в крайна сметка на двете къщи от западната страна. За да се убеди в правилността на сметките си, Чакала изчака до четири часа следобед на 29 юли. Прозорците на последния етаж от западната страна бяха, едва-едва огрети от слънцето, докато тези от изток оставаха ярко осветени.
На следващия ден забеляза портиерката. Това бе третият ден, в който или седеше на терасата пред кафенето, или на пейката върху тротоара, разположена на няколко крачки от входовете на двете жилищни сгради, събудили интереса му. Портиерката плетеше, седнала току зад гърба му, а помежду им бе тротоарът със забързаните пешеходци. Веднъж от близкото кафене излезе келнер, който отиде при нея да си побъбри. Нарече я „мадам Берт“. Приятна за окото сцена. Топъл ден и ярко слънце високо в южната част на небето, чиито лъчи минаваха над покрива на гарата и проникваха няколко стъпки вътре в мрака на входа.
Портиерката бе приятна баба и от поздрава „Bonjour, Monsieur“45, който пропяваше към излизащите или влизащи в сградата, както и от приветливото „Bonjour, Madame Berthe“46, което всеки път получаваше в отговор, седналият на двадесет крачки наблюдател заключи, че хората я обичат. Добросърдечно същество, изпълнено със състрадание към онеправданите в този свят. Защото малко след два часа, когато се появи някаква котка, бабката я нарече „моя мъничка Мини“, потъна в недрата на тъмното си убежище в задната част на партера и веднага се появи отново с купичка прясно мляко.
Малко след четири събра плетивото си, пъхна го в един от обемистите джобове на престилката и затътри обути в чехли крака към разположената по-долу пекарна. Чакала бавно се надигна от пейката и влезе в сградата. Предпочете стълбището пред асансьора и тихо затича нагоре.
Стълбите кръжаха около асансьорната шахта и при всяка обиколка задната стена опираше в малка площадка. През етаж от тези площадки се излизаше на желязна метална противопожарна стълба. На шестия, последен етаж, ако не се броят мансардите, той отвори задната врата към противопожарната стълба и погледна надолу. Стълбата водеше към вътрешен двор, където излизаха задните входове на сградите, образуващи ъгъла на площада отзад. В отдалечения край на двора празното пространство се пресичаше от водещ на север покрит пасаж.
Чакала затвори безшумно вратата, спусна резето и изкачи последния полуетаж до жилищната
