Същата сутрин ръководителят на Оперативния отдел на SDECE седеше зад бюрото си и проучваше два листа хартия. Бяха копия от редовни доклади, изготвени от агенти на други отдели. Всеки лист започваше със списък на шефовете — адресати. Срещу неговото име се виждаше малка „лястовичка“. И двата доклада бяха пристигнали тази сутрин и при нормални обстоятелства полковник Ролан би ги прегледал, попил съдържанието им, съхранил някъде из бездънната си памет и след това прибрал под различните индекси на архива. Една дума обаче се повтаряше и в двата документа и това възбуди любопитството му.
Първият доклад бе междуресорен меморандум от R3 (Западна Европа), съдържащ резюме на послание, изпратено от постоянното им бюро в Рим. Ставаше дума за доклад, съгласно който Роден, Монклер и Касон продължаваха да се крият в своя най-горен етаж, все така пазени от осмината телохранители. Не бяха напускали сградата, откакто се бяха установили там на 18 юни. От Париж за Рим бяха заминали още служители, за да държат хотела под денонощно наблюдение. Инструкциите от Париж оставаха непроменени; никакви конкретни действия, само поддържане на наблюдението. Тримата в хотела бяха установили още преди три седмици система за връзка с външния свят (виж доклад на същия отдел от 30 юни) и тя се поддържаше. Функциите на куриер все така изпълняваше Виктор Ковалски. Край на съобщението.
Полковник Ролан отвори жълтеникавата папка, лежаща вдясно от бюрото до срязаната гилза от 105- милиметров снаряд, която изпълняваше ролята на обемист пепелник и дори в тоя ранен час бе до средата пълна с угарки от „Disque Bleue“38. Погледът му се плъзна по доклада от 30 юни, докато попадна на онова, което търсеше.
Всеки ден, пишеше там, един от пазачите излиза от хотела и отива в Централната римска поща. Там била наета клетка за пратки „до поискване“ на името на някой си Поатие. Оасовците не бяха наели заключваща се кутия, явно от страх да не бъде отваряна. Цялата поща за върховните ръководители на организацията бе на името на Поатие и се държеше от дежурния на служба „До поискване“. Един опит да се подкупи служителят, за да предава пощата на агент на отдела, се бе провалил. Човекът бе съобщил за случилото се на своите началници и бе заменен с по-старши чиновник. Възможно бе пощата да е проверява от италианската полиция, но R3 бе инструктиран да не търси сътрудничество с италианците. Макар че опитът да се подкупи служителят се бе провалил, беше ясно, че трябва по някакъв начин да се действа. Всеки ден пощата се предаваше на пазача, някой си Виктор Ковалски, бивш капрал от командваната някога от Роден рота в Индокитай. Ковалски, изглежда, имаше фалшиви документи на името на Поатие или пък разполагаше с пълномощно за пред пощата. Когато имаше писма за пускане, изчакваше в централната зала до кутията и пет минути преди изпразването й пускаше пликовете. След това изчакваше съдържанието на кутията да бъде прибрано и отнесено във вътрешността на сградата за сортиране. Евентуалният опит за намеса в процеса на събиране или изпращане на посланията би включил известна доза насилие, а то бе изрично забранено от Париж. Понякога Ковалски провеждаше международни разговори, чрез поръчка на съответното гише, но и тук опитите да се установи избраният номер или да се подслуша разговорът продължаваха да са безуспешни. Край на съобщението.
Полковник Ролан затвори папката и взе втория доклад. Беше от Следствената полиция в Мец, в който се съобщаваше за разпита на някакъв човек след рутинна проверка в един бар. В последвалото сбиване човекът едва не убил двама полицаи. По-късно в участъка чрез пръстовите отпечатъци било установено, че е дезертьор от Чуждестранния легион на име Ласло Ковач, от унгарски произход, избягал от Будапеща след събитията от 1956 година. Ковач, поясняваше една бележка, написана от PI в Париж, бе прочут оасовски главорез, издирван от дълго време заради ролята му в поредица убийства в района на Бон и Константин в Алжир през 1961 година. В споменатия период е действал заедно с друг наемник на ОАС, все още намиращ се на свобода бивш служащ от Чуждестранния легион — Виктор Ковалски. Край на съобщението.
Ролан вече цял час мислеше за връзката между двамата. Накрая натисна копчето пред себе си и разпореди на обадилия се с „Oui, mon Colonel?“39 глас:
— Искам личното досие на Виктор Ковалски. Веднага.
След десет минути досието бе донесено от архива и той го изучава цял час. Няколко пъти препрочете един от параграфите. Докато други парижани, с по-малко напрегнати професии, бързаха долу по тротоара за обяд, полковник Ролан свика малко съвещание, в което взеха участие, освен него самия, личният му секретар, специалист графолог от документационната служба три етажа по-долу и двама мъжаги от собствената му Преторианска гвардия.
— Господа — заяви полковникът, — с неохотната, но неизбежна помощ на човек, който в момента отсъства, ще съставим, напишем и изпратим едно писмо.
5.
Влакът на Чакала пристигна на Северната гара в Париж малко преди обяд. Той взе такси до един малък, но уютен хотел на улица Сюрен недалеч от Площада на Мадлената. Макар да не бе от класата на „Hotel d’Angleterre“ в Копенхаген или „Амиго“ в Брюксел, Англичанина си имаше причини да търси по-скромно място за престоя си в Париж. От една страна, пребиваването му там щеше да е по-продължително, а от друга, вероятността да налети случайно на някой бегъл познат от Лондон, който знаеше истинското му име, бе по- голяма в Париж в края на юли, отколкото в Копенхаген или Брюксел. Сигурен бе, че на улицата самоличността му ще е подобаващо прикрита от извитите тъмни очила, които обикновено носеше и които изглеждаха съвсем на място в ярката светлина на булевардите. Опасност представляваше възможността да бъде видян из коридорите или във фоайето на хотела. Последното, което би желал да му се случи на този етап, бе радостният възглас: „Я виж кого срещам тук“, а после да чуе истинското си име, и то пред администратора, който го знае като г-н Дуган.
Не че около престоя му в Париж имаше нещо, което да привлече внимание. Живееше кротко, като си поръчваше закуска от кроасани и кафе в стаята. От отсрещния деликатесен магазин си купи бурканче английски конфитюр от портокалови кори, с който замести сладкото от касис върху сутрешния поднос и настоя пред персонала да включват всяка сутрин бурканчето в закуската вместо касиса.
Беше спокоен и вежлив с персонала, произнасяше само по няколко думи на френски с обичайното ужасяващо английско произношение и се усмихваше възпитано, когато се обръщаха към него. На загрижените въпроси на управителя отвръщаше убедително, че се чувствува превъзходно, и благодареше.
— Monsieur Duggan — обърна се един ден собственичката на хотела към администратора — est extremement gentil. Un vrai gentlemen40 — Не срещна противоречие.
Вън от хотела дните му минаваха в обичайните занимания на туриста. Още първия ден купи карта на Париж и като правеше справки с едно тефтерче, отбеляза върху нея забележителностите, които най-много искаше да види. Посещаваше ги с особен плам, запечатваше в съзнанието си архитектурните достойнства на едни обекти или историческото значение на други.
Три дни броди около Триумфалната арка, изучаваше внимателно от терасата на Cafe de l’Elysee паметника и покривите на високите сгради около площад Етоал. Ако някой го беше следил през тези дни (но никой не го направи), щеше да остане удивен, че дори архитектурата на блестящия г-н Осман може да спечели един тъй предан почитател. Положително на никой наблюдател не би му хрумнало, че докато тихият и елегантен англичанин толкова часове разбърква кафето си и гледа сградите, съзнанието му е изпълнено от огневи ъгли, разстояния от горните етажи до Вечния огън, мъждукащ под Арката, както и шансовете човек да се измъкне незабелязан по противопожарната стълба отзад и да се слее с празничната тълпа.
След три дни напусна Етоал и посети в Монвалериен Костницата на мъчениците от Съпротивата. Там пристигна с букет цветя и екскурзоводът, трогнат от жеста на Англичанина към съратниците му от Съпротивата, му осигури една изтощително подробна обиколка на Светинята, придружена от непрекъснат коментар. Той едва ли забеляза, че погледът на посетителя се стрелка от входа на Костницата към високите стени на затвора, които пречеха на видимостта от покривите на съседните сгради към вътрешността на двора. След два часа си отиде с едно вежливо „благодаря“, придружено от щедър, но не разточителен pourboire41.
Чакала посети и Площада на Инвалидите, в чиято южна част доминираше „Hotel des Invalides“ — храм на
