Дуган“. Сетне прибра в джоба и листчето, и шофьорската книжка.
— Добре. Може да стане. Но трябва да имам добра ваша портретна снимка, както сте сега. Профил и анфас. За това трябва време. И пари. Ще се наложат допълнителни разходи… може би ще трябва да проведа съвместно операция във Франция с един колега, специалист джебчия, за да се сдобием с образец от втория документ. Разбира се, първо ще поразпитам из Брюксел, но може да се наложи да прибегнем до втория вариант…
— Колко? — прекъсна го Англичанина.
— Двадесет хиляди белгийски франка.
Чакала се замисли за миг.
— Около сто и петдесет лири стерлинги. Добре. Ще ви платя сто лири аванс, останалите накрая.
Белгиецът се надигна.
— Ами тогава да направим снимките. Аз имам собствено студио.
Взеха такси до сутеренния апартамент, отдалечен почти на два километра. Вътре имаше порутено и мърляво фотографско ателие, което според закачалката на вратата табела трябваше да е търговско предприятие, специализирано в експресно изготвяне на паспортни снимки. Витрината бе закичена с неизбежните атрибути, които обикновеният минувач би приел за върхови постижения от артистичното минало на собственика — два грозни ретуширани портрета на глуповато ухилени моми, сватбена снимка, достатъчно отблъскваща, за да нанесе удар под кръста на самата идея за брака, и две бебета. Белгиецът слезе по стъпалата към входа, отключи и покани госта си вътре.
Фотосеансът отне два часа, при което белгиецът демонстрира умение с камерата, което авторът на произведенията на витрината в никакъв случай не можеше да притежава. Отключи голям сандък в ъгъла, където имаше колекция скъпи фотоапарати, светкавици, куп принадлежности за дегизиране, включително бои, перуки, огромно разнообразие от очила и кутия с театрални гримове.
Към средата на фотосеанса на белгиеца му хрумна вариант, който правеше излишно търсенето на модел за снимките. След като изучи внимателно резултата от половинчасовите си усилия да гримира Чакала, той внезапно бръкна в сандъка и измъкна една перука.
— Какво ще кажете за това?
Перуката бе в стоманеносив цвят и с прическа en brosse36.
— Смятате ли, че собствената ви коса, подстригана и боядисана по този начин, ще изглежда така?
Чакала пое перуката и я огледа.
— Да опитаме и да видим как ще изглежда на снимка.
И работата стана. Половин час след като направи шест снимки на клиента, белгиецът излезе от тъмната стаичка с няколко копия в ръка. Пръсна ги върху масата. Оттам гледаше умореното лице на възрастен мъж. Кожата бе пепелявосива, а под очите личаха сенки на болка или изтощение. Мъжът нямаше нито брада, нито мустаци, но сивата коса създаваше впечатлението, че кара поне петдесетте.
— Мисля, че става — промълви най-подир белгиецът.
— Проблемът е там — отвърна Чакала, — че трябваше половин час да ме обработвате с гримове, за да се постигне този резултат. А и перуката. Самичък не бих могъл да постигна този ефект. А и светлината тук е изкуствена, докато аз ще трябва да показвам тия документи на открито.
— Нищо подобно — парира удара фалшификаторът. — Важното е не вие да сте пълно копие на снимката, а тя да прилича до голяма степен на вас. Такъв е механизмът, по който работи съзнанието на човек, който проверява документи. Той най-напред поглежда лицето, истинското лице, и едва след това иска документа. После съзира снимката. Но вече е запечатал в съзнанието си образа на човека отсреща. И това се отразява върху преценката. Той търси белези на сходство, а не обратното.
После има и друго — тази снимка е двадесет и пет на двадесет сантиметра, а в личната карта ще бъде три на четири. Трето, твърде точната прилика трябва да се избягва. Щом като картата е издадена преди години, няма начин човекът да не се е променил. На тази снимка сте с разкопчана раирана риза. Ако сте без тази конкретна риза или изобщо не сте с подобна риза, а с вратовръзка, шалче или пък пуловер с поло яка ефектът ще е коренно различен.
И накрая — нищо от онова, което извърших с външния ви вид, не може лесно да се повтори. Най- важното, разбира се, си остава косата. Тя трябва да се подстриже en brosse и да се боядиса сива, преди да се показва снимката, може би дори по-побеляла, отколкото е на снимката. За да се подсили впечатлението за старост и немощ трябва да сте и леко брадясал. След това се обръснете с наточен бръснач, но несръчно, порежете се на едно-две места — възрастните мъже често го правят. Що се отнася до цвета на кожата, той е от голямо значение. За да буди жалост, трябва да бъде сивкав, да оставя впечатление за умора, да е восъчно болнав. Можете ли да си набавите няколко парченца кордит37?
Чакала бе изслушал фалшификатора с възхита, макар нищо да не промени изражението на лицето му. За втори път през този ден имаше възможност да общува с професионалист, който познаваше изтънко работата си. Отбеляза си, че трябва да се отблагодари по подобаващ начин на Луис. След като свърши работата, разбира се.
— Мога — рече предпазливо.
— Две-три парченца кордит, сдъвкани и погълнати, предизвикват след половин час гадене, което е неприятно, но не и фатално. Кожата на лицето става бледосивкава и започва да се поти. Някога използвахме този трик в казармата за освобождаване от учения и походи.
— Благодаря. А що се отнася до другото, ще можете ли да приготвите документите своевременно?
— От техническа гледна точка, несъмнено. Единственият проблем е да се намери оригинал от втория френски документ. Може би ще се наложи да побързам. Но ако дойдете в първите дни на август, мисля, че ще съм готов с всичко. Вие… ъъъ… споменахте за предплата с оглед покриване на разходите…
Чакала бръкна във вътрешния си джоб и извади пачка банкноти от по двадесет лири, които подаде на белгиеца.
— Как да се свържа с вас? — попита.
— По същия начин както тази вечер.
— Твърде е рисковано. Моя човек може да го няма или пък да не е в града. Тогава няма как да ви открия.
Белгиецът се замисли.
— В такъв случай ще чакам между шест и седем в бара, където се срещнахме днес, първите три дни на август. Ако не се явите, ще смятам сделката за анулирана.
Англичанина бе свалил перуката и триеше лицето си с кърпа, натопена в спирт за разгримиране. Мълчаливо върза вратовръзката и си облече сакото. Когато свърши, се извърна към белгиеца.
— Има някои неща, които трябва да изясня — каза тихо. Дружелюбността бе изчезнала от гласа му, а очите му бяха белезникави като мъглата над Ламанша. — Когато сте готов, ще ме чакате в бара както е уговорката. Ще ми предадете новата книжка и страницата, откъсната от старата. Също и негативите, и всички копия от сега направените снимки. Ще забравите имената на Дуган и на първоначалния собственик на тази книжка. Името за двата френски документа, които ще изготвите, можете да подберете сам, стига да е обикновено френско име. След като ми предадете документите, ще забравите и това име. Никому никога няма да споменавате за нашата работа. В случай че нарушите кое да е от тези условия, ще умрете. Разбрано ли е?
Белгиецът гледаше известно време безмълвен. През изминалите три часа бе стигнал до извода, че Англичанина е най-обикновен клиент, който желае да кара кола във Великобритания и поради свои си съображения да се маскира като мъж на средна възраст във Франция. Контрабандист, който може би прекарва наркотици или диаманти от усамотен бретонски рибарски пристан за Англия. Ала все пак приятен мъж. Сега рязко промени мнението си.
— Разбрано, Monsieur.
Миг по-късно Англичанина изчезна в нощта. След няколко преки взе такси за хотел „Амиго“, където пристигна в полунощ. Поръча си в стаята студено пиле и бутилка мозелско, изкъпа се старателно, за да отстрани и последните остатъци от грима, и си легна.
На следващата сутрин плати сметката в хотела и взе експреса за Париж.
Беше 22 юли.
