седемте си основни части, патроните, заглушителят, прицелът, пушката и трите елемента на сгъваемата рамка на приклада могат да се извадят и сглобят наново като най-обикновена карабина. Окей?
Дребният белгиец продължи да гледа скицата. После се надигна бавно и протегна ръка.
— Господине — промълви с уважение, — това е гениално хрумване. Неоткриваемо. И при това тъй просто. Ще бъде направено.
Англичанина не показа нито удовлетворение, нито недоволство.
— Добре — рече. — А сега сроковете. Оръжието ще ми е необходимо след около две седмици. Ще стане ли?
— Да. Мога да се сдобия с пушката за три дни. Една седмица стига за модификациите. Купуването на оптическия прицел не представлява трудност. Избора можете да предоставите на мен. Знам какво ще е нужно за разстояние от сто и тридесет метра, каквото предвиждате. Най-добре ще е сам, по собствен вкус да калибрирате оптиката. Да се изработи заглушителят, да се преработят патроните и да се изготвят контейнерите… мда, бих могъл да се справя в определения срок, ако се напъна. Все пак по-добре ще е да пристигнете ден-два по-рано, за да има време да обсъдим възникнали в последния момент въпроси. Можете ли да дойдете след дванадесет дни?
— Да, по всяко време между седмия до четиринадесетия ден, считано от днес. Но четиринадесетият ден е окончателен. До четвърти август трябва да съм се върнал в Лондон.
— На четвърти ще имате оръжието в завършен вид, ако бъдете тук на първи август за окончателно уточняване.
— Добре. А сега за разходите и хонорара ви. Имате ли представа на каква сума ще възлязат?
Белгиецът се замисли.
— За работа от това естество, за машините и приспособленията и за собствения си труд трябва да поискам хиляда английски лири. Признавам, че това надхвърля таксата за обикновена карабина. Но тук не става дума за това, а за произведение на изкуството. Мисля, че съм единственият в Европа, който може да я направи както трябва на нужното високо равнище. И аз като вас, господине, съм най-добрият в своя занаят. А най-доброто струва скъпо. Към тази сума следва да се прибавят разноските по покупката на оръжието, патроните, прицела и материалите. Да кажем… още двеста лири.
— Готово — каза Англичанина, без да се пазари.
Бръкна отново във вътрешния си джоб и извади пачка банкноти от по пет лири. Бяха скрепени двадесет по двадесет. Отдели пет снопчета и ги даде на Оръжейника.
— За да докажа сериозните си намерения — продължи спокойно, — смятам да ви оставя петстотин лири предплата и за покриване на разходите. Остатъка от седемстотин ще донеса, когато се върна след единадесет дни. Така съгласен ли сте?
— Господине — отбеляза белгиецът, като прибра ловко парите, — удоволствие е човек да има работа с професионалист, който е и джентълмен.
— Още нещо — продължи гостът, сякаш не го бяха прекъсвали. — Повече няма да се обаждате на Луис, нито ще разпитвате него или когото и да било друг за мен и истинската ми самоличност. Нито пък ще се интересувате за кого и срещу кого работя. Ако сторите нещо подобно, положително ще науча за любопитството ви. В такъв случай ще умрете. Ако при завръщането ми полицията е уведомена или усетя опит за капан, ще умрете. Ясно ли е?
Г-н Гоосенс се огорчи. Както стоеше в преддверието, той вдигна очи към Англичанина и усети студената змия на страха в стомаха си. Познаваше мнозина от главорезите на белгийския престъпен свят, които идваха при него за някакво по-необичайно оръжие или просто за краден чипонос „Колт Специал“. Бяха сурови мъже. Обаче у посетителя, дошъл от другия бряг на Ламанша, възнамеряващ да убие някаква важна и добре охранявана личност, имаше нещо хладно и неумолимо. Жертвата му нямаше да е шеф на друга банда, а голям човек, може би политик. Домакинът понечи да се възмути или да протестира, но бързо промени намеренията си.
— Господине — каза той, — нищо не искам да знам за вас. Оръжието, което ще получите, няма да има сериен номер. За мен е по-важно онова, което ще сторите, да не насочи търсенето насам, отколкото да науча за вас нещо повече от онова, което вече знам. Желая ви приятен ден.
Чакала излезе под яркото слънце и след две пресечки хвана такси за центъра и хотел „Амиго“.
Допускаше, че за да купува оръжие, Гоосенс вероятно разполага и с фалшификатор, но предпочете да намери собствен. Отново му помогна Луис, старият познат от времето в Катанга. Не че беше кой знае колко трудно. Брюксел поддържаше стара традиция в производството на фалшиви лични документи и много чужденци оценяваха липсата на пречки в тази насока. В началото на шестдесетте години Брюксел бе и изходна точка за наемните войници — преди времето когато френски, южноафрикански и британски наемници заляха Конго. След като бизнесът в Катанга приключи, из баровете в квартала на червените фенери, се размотаваха над триста безработни „военни съветници“ от бившия режим на Чомбе, много от които разполагаха с по няколко комплекта лични документи.
С посредничеството на Луис Чакала срещна своя човек в един бар на Рю Ньов. Представи се и двамата се уединиха в едно ъглово сепаре. Чакала извади шофьорската си книжка, издадена преди две години от Лондонската община на негово име. Беше валидна още няколко месеца.
— Това — каза той на белгиеца — принадлежеше на един човек, който е вече покойник. Тъй като ми е забранено да карам кола във Великобритания, трябва ми нова първа страница със собственото ми име.
И постави пред фалшификатора паспорта с името Дуган. Човекът погледна най-напред паспорта, забеляза, че е нов, видя, че е издаден само преди три дни, и хвърли лукав поглед към Англичанина.
— Така… — промълви той и разгърна малката червена шофьорска книжка. След малко вдигна поглед. — Нищо сложно, Monsieur, британските чиновници са джентълмени. Изглежда, и през ум не им минава, че един официален документ може да бъде подправен, та не вземат кой знае какви предпазни мерки. Тази хартийка… — той чукна с пръст малкото листче, залепено върху първата страница, върху което бяха отбелязани номерът на разрешителното и имената на приносителя — може да се изготви с помощта на детски печатарски комплект. Водният знак е лесен. Няма проблеми. Това ли е всичко?
— Не, трябват ми още два документа.
— Аха. Ако позволите, стори ми се странно, че търсите среща с мен по такъв незначителен повод. И в Лондон би трябвало да има хора, способни да се справят с такава задача за няколко часа. Какви са другите документи?
Чакала ги описа най-подробно. Очите на белгиеца се присвиха замислено. Извади пакет „Bastos“35, предложи на Англичанина, който отказа, и запали.
— Това вече не е лесно. Френската лична карта как да е. Лесно се намират и върху тях може да се работи. Сам разбирате, за да се постигне най-добрият резултат, трябва да е оригинал. Обаче другият… Мисля, че дори не съм виждал такъв. Крайно необичайна поръчка.
Млъкна, докато Чакала поръча на минаващия край тях келнер да напълни отново чашите. Когато онзи се отдалечи, белгиецът продължи:
— И после, снимката. Няма да е лесно. Казвате, че трябва да има разлики по отношение възрастта, ръста и цвета на косите. Повечето от желаещите да получат фалшив документ настояват да се постави собствената им снимка, но да се попълнят неверни лични данни. Обаче изработването на нова снимка, без прилика със сегашния ви образ, усложнява задачата.
Отпи половината бира, като не спираше да наблюдава англичанина.
— За да се постигне това, ще трябва да се намери мъж приблизително на възрастта на собственика на откраднатите документи, който да прилича на вас поне що се отнася до формата на главата и чертите на лицето, след което да се скъси косата му до исканата от вас дължина. След това снимката трябва да се постави върху документите. Оттук нататък ваша ще е задачата да се дегизирате по такъв начин, че да приличате на въпросния мъж, а не обратното. Следите ли мисълта ми?
— Да — отвърна Чакала.
— За всичко това е нужно време. Колко още ще останете в Брюксел?
— Малко. Скоро трябва да замина, но ще се върна на първи август. Тогава мога да остана три дни. На четвъртия трябва пак да се върна в Лондон.
Белгиецът помисли още малко, вперил поглед във фотографията върху паспорта пред себе си. Накрая го затвори и го върна на Англичанина, като записа на извадено от джоба листче „Александър Джеймс Куентин
