площадка. Тук по-скромни стълби водеха нагоре към мансардите. Две от вратите на площадката принадлежаха на апартаментите, гледащи към вътрешния двор, а други две водеха към жилища с изглед към улицата. Чувството му за ориентация подсказваше, че и двата предни апартамента имат прозорци към улица Рен или бяха полуобърнати към площада и площадката пред гарата в другия му край. Именно тях беше наблюдавал толкова дълго от улицата.
Едната от табелките, закрепена до бутончетата на звънците на двата фасадни апартамента, гласеше „Госпожица Беранже“. На другата пишеше „Г-н и г-жа Шарсие“. Чакала се ослуша, но откъм жилището не долиташе и звук. Разгледа ключалките. И двете бяха монтирани навътре в дебелите и яки дървени части. Езичетата вероятно бяха от дебелата стомана, така почитана от държащите на сигурността си французи, и положително се превъртаха по два пъти. Разбра, че ще му трябват ключове, от които мадам Берт положително държеше дубликати някъде в малката си портиерна.
След няколко минути Чакала вече тичаше надолу по стълбите. Бе останал в сградата не повече от пет минути. Портиерката се бе върнала. Очертанията й се мярнаха за миг през матираното стъкло на вратата, но миг по-късно, той зави покрай него и вече излизаше през сводестата врата.
Тръгна наляво по улица Рен, мина край две други жилищни сгради, сетне край пощенски клон. Стигна до тясна пресечка — улица Литр. Зави по нея и продължи покрай стената на пощата. Там, където тя свършваше, започваше тесен покрит пешеходен проход. Чакала спря да запали цигара и докато пламъчето пърхаше в шепата му, хвърли кос поглед към прохода. През него се стигаше до задния вход на пощата, използван навярно от нощната смяна телефонисти. В дъното на тунела се виждаше осветен от слънцето двор. В сенчестия му край можеха да се различат най-ниските стъпала от противопожарната стълба на сградата, от която току-що излезе. Той пое дълбоко дим и отмина. Пътят за отстъпление бе вече ясен.
В края на улица Литр Чакала отново зави наляво по Вожирар и така се върна на булевард Монпарнас. Тъкмо бе застанал на ъгъла и се оглеждаше за такси, когато на кръстовището се появи моторизиран полицай, подпря машината си на стойката, застана в средата на пресечката и започна да спира движението. Като свиреше пронизително, той съумя да спре всички превозни средства по улица Вожирар и тези по булеварда откъм гарата. Колите, пристигащи откъм Дюрок, бяха насочвани с величествено махване към дясната половина на платното. Едва успя да спре всички, когато откъм Дюрок се дочу далечният вой на сирени. Застанал на ъгъла, откъдето виждаше целия булевард, Чакала видя как на около петстотин метра една автомобилна колона се изля на Дюрок откъм Булеварда на Инвалидите и потегли натам.
В челото на колоната се движеха двама моторизирани полицаи в кожени облекла, с блеснали на слънцето бели шлемове и пуснати сирени. След тях се виждаха една зад друга акулоподобните муцуни на два ситроена DS 19 S. Полицаят, застанал пред Чакала, стоеше скован като стълб, с лява ръка, замръзнала по посока от кръстовището към Авеню дьо Мен, а дясната напреки през гърдите с обърната надолу длан — това означаваше, че колоната има предимство.
Наклонени надясно, двамата мотоциклетисти завиха по Авеню дьо Мен, следвани от лимузините. Зад шофьора и телохранителя на задната седалка в първата кола седеше с изправена стойка висок мъж в пепелявосив костюм. Преди колоната да отмине, Чакала мярна за миг отметнатата назад глава и нос, който не можеше да се сбърка с ничий друг. Когато следващия път видя лицето ти, мислено му каза Чакала, то ще е през призмата на оптическия мерник. После взе такси и се прибра в хотела.
Малко по-надолу, недалеч от изхода на станция Дюрок на метрото, откъдето току-що бе излязъл, друг един човек наблюдаваше отминаващия президент с интерес, по-засилен от обичайния. Жената се бе приготвила да прекоси улицата, когато един полицай й направи знак да остане на мястото си. След миг автомобилната колона се бе източила от Булеварда на Инвалидите към булевард Монпарнас. Тя също съзря характерния профил на задната седалка в първата кола, при което в погледа й проблесна люта омраза. Колите бяха вече отминали, а тя продължаваше да се взира подире им, докато забеляза, че полицаят я разглежда от глава до пети. Жената побърза да пресече улицата.
Жаклин Дюма бе на двадесет и шест години и бе дарена с голяма красота, която знаеше как да поднася възможно най-ефектно, тъй като работеше като фризьор-козметик в един скъп салон зад Шанз-Елизе. Следобед на 30 юли тя бързаше към малката си квартира на площад Бретьой, за да се приготви за срещата си вечерта. Знаеше, че след няколко часа ще бъде гола в обятията на омразния си любовник, и държеше да изглежда блестящо.
Допреди няколко години най-важното в живота й бе да се среща с момчета. Произхождаше от добро, сплотено семейство — с баща, уважаван банков чиновник, и добра майка — типична домакиня от френската средна класа. Докато Жаклин завършваше фризьорските си курсове, Жан-Клод отбиваше военната си служба. Семейството живееше в отдалеченото предградие Везине, не в най-добрата му част, но все пак в хубава къща.
Телеграмата от Министерството на въоръжените сили пристигна един ден на закуска към края на 1959 година. В нея се казваше, че министърът бил помолен да съобщи с безкрайно съжаление на мосю и мадам Арман Дюма за смъртта на сина им Жан-Клод, редник в Първа колониална десантна дивизия, загинал в Алжир. Личните му вещи щели да бъдат изпратени на опечаленото семейство възможно най-бързо.
Известно време светът на Жаклин бе напълно разбит. Нищо като че ли нямаше вече смисъл — нито кротката сигурност на семейството във Везине, нито бърборенето на другите момичета в салона, нито чарът на Ив Монтан, нито рокът — последният лудешки танц, внесен от Америка. Единственото, което се въртеше в съзнанието й с натрапчивостта на повредена плоча, бе мисълта, че мъничкият Жан-Клод, обичното братче, тъй уязвимо и кротко, ненавиждащо войната и насилието, искащо единствено да го оставят насаме с книгите му, едва пораснало дете, което тя обичаше да глези, бе застреляно в сражение край някой забравен от Бога алжирски оазис. Започна да мрази. Виновни бяха арабите — тия гадни, мръсни, страхливи подлеци, те бяха сторили това.
После се появи Франсоа. Изтърси се пред къщата в една зимна утрин, когато родителите й бяха отишли да посетят някакви роднини. Беше декември, снегът покриваше улицата, сковал градинската пътека. Всички изглеждаха бледи и изпити, а Франсоа бе загорял и в отлична форма. Попита дали може да говори с мадмоазел Жаклин. Тя отвърна: „C’est moi-meme“47, и попита какво желае господинът. Той отвърна, че е командвал ротата, в която загинал редник Жан-Клод Дюма, и носи писмо. Тя го покани да влезе.
Писмото бе написано няколко седмици преди Жан-Клод да загине — обясни гостът, и той го носил във вътрешния си джоб, докато изпълнявал бойна задача — да бъде издирена сред голите хълмове банда феллахи, изклали семейството на френски заселник. Не могли да открият партизаните, но се натъкнали на поделение от ALN — отлично обучени войни на Алжирското национално движение FLN. В последвалото ожесточено сражение в сумрака на зората един куршум пробил дробовете на Жан-Клод. Преди да умре, той предал писмото на ротния си командир.
Жаклин го чете и плака. В него нямаше нищо за последните седмици, просто словоизлияния по повод казармения живот в Константин, бойното обучение и дисциплината. Останалото научи от Франсоа: шестте километра отстъпление през шубраците, гонени по петите от превъзхождащите ги по численост бойци на ALN, многобройните призиви по радиото за подкрепа по въздуха и появата към осем часа на бомбардировач-изтребителите с воя на двигателите и грохота на техните ракети. И как брат й, пожелал доброволно да бъде зачислен в един от най-тежките полкове, за да докаже, че е мъж, си бе отишъл като такъв, кашлящ кръв по коленете на един капрал, на завет до някаква скала.
Франсоа бе много мил с нея. Корав като земята в колониалната провинция, където четирите години война бяха изковали от него професионален войник, той обаче бе безкрайно мил към сестрата на човек от своята рота. Всичко това й хареса и тя прие поканата за вечеря в Париж. Пък и се опасяваше, че родителите й могат да се върнат и ги заварят. Не искаше да чуят как е загинал Жан-Клод, понеже през изтеклите два месеца те бяха съумели да замразят болката в себе си и да карат някак си както по-рано. По време на вечерята тя закле лейтенанта да мълчи и той прие.
У самата нея обаче любопитството нарасна неимоверно: искаше да научи за войната в Алжир, какво всъщност ставаше там, защо се водеше, какви цели преследваха политиците. През януари генерал Дьо Гол се бе изкачил от премиерския на президентския пост, пренесен в Елисейския дворец върху вълната на патриотичното въодушевление като човек, който ще сложи край на войната, като същевременно запази Алжир френски. Франсоа бе първият, когото чу да нарича обожавания от баща й мъж предател на
