себе си. Човекът остана в безсъзнание цели десет часа. Години след това произнасяше зле думите — така лошо му бе разбита долната челюст.
Жюли хареса огромния легионер, който стана за няколко месеца нейн „покровител“ и я изпращаше след работа до паянтовата й мансарда на Vieux Port56. В отношенията им, главно от нейна страна, имаше много сладострастие, но не и любов, особено след като научи, че е бременна. Каза, че детето е негово, и той повярва може би защото му се искаше да е така. Каза му още, че не иска това дете и че познава някаква старица, която щяла да й помогне да се отърве от него. Ковалски я напляска и й каза, че ако го стори, ще я убие. След три месеца трябваше да замине за Алжир. Междувременно се бе запознал с друг поляк, бивш легионер — Йозеф Гжибовски, известен с прозвището „Жожо Поляка“. Той бе инвалид от Индокитайската кампания и живееше с една жизнерадостна вдовица, която буташе количка със сандвичи напред-назад по пероните на Централната гара. След сватбата си през 1953 година заработиха заедно, като Жожо куцукаше след жена си, прибираше парите и връщаше рестото, а тя раздаваше сандвичите. През вечерите, когато не бе на работа, Жожо навестяваше баровете, пълни с легионери от околните казарми, за да си припомня миналите времена. Повечето бяха младоци, вербувани след неговото време в Туран, Индокитай, но една вечер се натъкна на Ковалски.
Той се обърна за съвет именно към Жожо. Жожо го подкрепи. И двамата някога бяха католици.
— Иска да махне бебето — оплака се Виктор.
— Salope57 — обяви Жожо.
— Крава — съгласи се Ковалски. Пиха още, загледани унило в огледалото зад бара.
— Не е честно към малкия — продължи Виктор.
— Не е — додаде Жожо.
— Никога не съм имал дете — заключи Виктор след кратък размисъл.
— Нито пък аз, макар да съм женен и така нататък — отвърна Жожо.
Някъде в малките часове, много пияни, те съгласуваха своя план и пиха за успеха му, със сериозността на усмъртените от алкохол. На сутринта Жожо си спомни за поетото обещание, но не можа да измисли по какъв начин да съобщи новината на мадам. Това му отне три дни. Намекна предпазливо един-два пъти, докато накрая изплю камъчето, както двамата си бяха в леглото. За негово учудване мадам бе възхитена. И така, работата стана.
Когато му дойде времето, Виктор замина за Алжир, отново при майор Роден, който сега командваше батальон в една нова война. В Марсилия Жожо и жена му държаха под око бременната Жюли посредством смесица от заплахи и увещания. Когато Виктор напусна Марсилия, тя бе вече в четвъртия месец — твърде късно за аборт, както каза Жожо на започналия отскоро да се навърта застрашително наоколо сутеньор със счупена челюст. Последният не гореше от желание да се забърква с легионери, дори да са стари куцокраки ветерани, така че само напсува мръснишки някогашния си приходоизточник и тръгна да си търси препитанието при друга.
В края на 1955 година Жюли даде живот на синеоко и златокосо момиченце. С нейно съгласие документите по осиновяването бяха надлежно попълнени от Жожо и съпругата му. Всичко мина добре. Жюли се върна към стария си начин на живот, а съпрузите се сдобиха с дъщеря, която нарекоха Силви. Съобщиха на Виктор с писмо и изтегнат във войнишкото си легло, той изпита странно задоволство. Обаче никому не каза. Не си спомняше нещо да не му е било отнето в живота, щом станеше достояние и на други.
Така или иначе, след три години, преди една продължителна бойна операция из хълмовете на Алжир, военният свещеник го попита дали не иска да състави завещание. Такава мисъл не му бе минавала през ума. От една страна, никога не бе притежавал нещо, тъй като изхарчваше цялата си заплата по барове и бардаци из големите градове по време на редките си отпуски, а от друга — той самият принадлежеше на Легиона. Свещеникът го увери, че при сегашните условия едно завещание с нищо не накърнява интересите на Легиона, така че със значителна помощ той състави документ, в който приписа цялото си имущество на дъщерята на някой си Йозеф Гжибовски, понастоящем жител на Марсилия. В крайна сметка копие от документа попадна в личното му досие в архивите на Министерството на въоръжените сили в Париж. Когато името Ковалски започна да се споменава във връзка с тероризма в Бон и Константин през 1961 година, досието, заедно с тези на редица други, бе изровено и предоставено на вниманието на Оперативното управление на полковник Ролан в Порт де Лила. Гжибовски бе посетен и цялата история излезе наяве. Само че Ковалски не знаеше за това.
Дъщеря си видя само два пъти — веднъж през 1957 година, когато след нараняване в бедрото бе изпратен за възстановяване в Марсилия, и втория път през 1960-а, когато придружаваше пристигналия да се яви като свидетел пред военния съд подполковник Роден. Първия път момиченцето бе на две, а втория — на четири години и половина. Ковалски пристигна, натоварен с подаръци за Жожо и съпругата му и с играчки за Силви. Разбираха се отлично — малкото дете и приличащият на мечка чичо Виктор. Но за това не каза никому, нито дори на Роден.
А ето че сега бе болна от нещо, дето започваше с „левке“, и Ковалски бе много угрижен през цялата сутрин. След обяда се качи горе да приковат с верига към китката му стоманеното куфарче за пощата. Роден очакваше важно писмо от Франция със сведение за общата сума, събрана при поредицата обири, осъществени от главорезите на Касон през изтеклия месец. Ето защо Ковалски трябваше този ден да отиде повторно до пощата за следобедните пратки.
— Какво е това „левке“? — внезапно промълви капралът.
Роден, който тъкмо заключваше веригата към китката, погледна изненадан нагоре.
— Не съм и чувал за такъв.
— То е заболяване на кръвта — поясни Ковалски.
Касон, който четеше илюстровано списание в другия край на стаята, се изсмя:
— Искаш да кажеш левкемия.
— Да, господине.
— Рак — отвърна Касон. — Рак на кръвта.
Ковалски погледна Роден — той не се доверяваше на цивилни.
— Това лекуват ли го докторите, господин полковник?
— Не, Ковалски, това заболяване е смъртоносно. Няма лек. Защо?
— Нищо — промърмори Ковалски, — просто четох за него.
После излезе. Дори ако Роден бе изненадан, че телохранителят му, за когото се знаеше, че не чете нищо по-сложно от дневния режим, е попаднал на подобна дума, той с нищо не се издаде и скоро случката бе изтрита от съзнанието му. Още повече, че със следобедната поща дойде писмо, от което стана ясно, че общите авоари на ОАС в швейцарските банки надвишаваха вече сумата от двеста и петдесет хиляди долара. Доволен, Роден седна да пише указания до банкерите, които трябваше да преведат сумите по сметката на наетия от него убиец. Не се тревожеше за остатъка, който трябваше да доплати. След смъртта на Дьо Гол индустриалците и банкерите от крайната десница, подкрепяли ОАС в по-успешните й времена, щяха да бързат да набавят другите, двеста и петдесет хиляди. Същите тези мъже, които само преди няколко седмици отговаряха на исканията му за нови средства с неискрените извинения, че „отсъствието на успехи и инициативност от страна на патриотичните сили през последните месеци“ намалявало шансовете им да си възвърнат досегашните вложения, щяха да драскат за честта да окажат подкрепа на войниците, които щяха да застанат начело на новородена Франция.
Изготвянето на банковите ордери приключи с настъпването на мрака, но когато видя инструкциите до швейцарските банкери да прехвърлят обещаното на Чакала, Касон се противопостави. Той изтъкна, че те тримата бяха поели преди всичко задължението да предоставят на Англичанина връзка в Париж, която да го снабдява постоянно с точна и актуална информация относно движението на френския президент, както и за евентуалните последни промени в системата му за сигурност. Всичко това може би, дори непременно щеше да се окаже от жизненоважно значение за наемника. Да го уведомят на този етап за паричните преводи, подчерта Касон, би означавало да му се даде преждевременно сигнал за действие. Естествено, човекът имаше право сам да избере момента на удара, но няколко дни забавяне нямаше да променят нещата. Твърде съществена разлика щеше да има обаче между евентуалния успех и поредния, очевидно последен, провал и тук въпросът за осведомеността придобиваше огромно значение.
Той, Касон, бе получил същата сутрин известие по пощата, според което главният му представител в Париж бе успял да вкара свой агент в непосредствена близост до човек от антуража на Дьо Гол. Нужни бяха
