себе си влоговите документи на клиента и ги проучваше.
— He, mein Herr — пропука гласът му в брюкселската телефонна кабина. — Тук имаме вашето нареждане да ви уведомяваме с бърза въздушна поща при всяко ново плащане, но за посочения от вас период такива не е имало.
— Само питам, хер Майер, тъй като отсъствах от Лондон за две седмици и може нещо да е дошло през това време.
— Не, не е. Като се получи, веднага ще ви уведомим.
Залят от благопожеланията на хер Майер, Чакала остави слушалката, плати и си отиде.
С фалшификатора се срещна в бара на улица Ньов същата вечер малко след шест. Човекът вече го чакаше и Англичанина, забелязал едно все още незаето ъглово сепаре, му кимна да отидат там. Белгиецът се присъедини към него малко след като седна и запали цигара.
— Готово ли е? — попита Англичанина.
— Да. При това отлично свършена работа, нищо, че аз го казвам.
Чакала протегна ръка.
— Покажете.
Белгиецът запали една от своите цигари „Бастос“ и поклати глава.
— Моля да ме разберете, мосю, това е прекалено оживено място. Освен това за проверката е нужна силна светлина, особено за френските документи. В ателието са.
Чакала го изгледа хладно и кимна.
— Добре, да идем да ги разгледаме на спокойствие.
Излязоха от бара и взеха такси до ъгъла на улицата, където се намираше ателието. Все още бе топла слънчева привечер и както винаги Англичанина носеше огънатите около очите му тъмни очила, които прикриваха до голяма степен горната част на лицето и го предпазваха от разпознаване. Уличката обаче бе тясна и в нея не проникваше слънчев лъч. Някакъв старец се зададе насреща, но той бе сгърбен от артрит и се протътри край тях с наведена глава.
Фалшификаторът слезе пръв по стълбите и отключи. В ателието бе така тъмно, сякаш отвън бе вече нощ. Няколко снопчета бледа светлина се прокрадваха между отвратителните фотоси, закрепени откъм вътрешната страна на витрината до вратата, така че Англичанина можа да различи очертанията на стола и масата в канцеларията. Фалшификаторът го въведе през двете кадифени завеси в ателието и запали главното осветление.
Измъкна от вътрешния си джоб тънък кафяв плик и изтърси съдържанието му върху кръгла махагонова масичка край стената, която се използваше при изготвяне на портретни снимки. После вдигна масичката и я пренесе до средата на помещението под централната лампа. Двете извити осветителни тела над миниатюрния подиум в дъното на ателието оставаха загасени.
— Моля, мосю.
Той се усмихна широко и посочи трите карти върху масата. Англичанина взе първата и я вдигна към светлината. Беше шофьорската му книжка със залепен върху първата страница етикет. Тя уведомяваше читателя, че „г-н Александър Джеймс Куентин Дуган от Лондон се упълномощава с настоящето да управлява моторни превозни средства от категория 1а, 1в1 2, 3, 11, 12 и 13 само за времето от 10 декември 1960 до 9 декември 1963 включително“. Отгоре бе номерът на разрешителното (измислен, разбира се) и думите „Лондонски общински съвет“ и „Закон за движението по пътищата, 1960“. После: СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ПРАВОУПРАВЛЕНИЕ и „Таксата от 15 шилинга — събрана“. Доколкото Чакала можеше да прецени, това бе превъзходен фалшификат, във всеки случай щеше да му свърши добра работа.
Вторият документ беше просто една френска лична карта на името на Андре Мартен, петдесет и три годишен, роден в Колмар и жител на Париж. Собствената му снимка го състаряваше с двадесет години, косата стоманеносива, подстригана en brosse, той самият надничаше неуверено от ъгълчето на омазаната и оръфана карта — документ на трудов човек.
Третият документ го интересуваше най-много. Снимката там бе малко различна от тази на личната карта, понеже датите на издаване се разминаваха с няколко месеца — те не биха съвпадали напълно, ако документите бяха истински. Документът имаше друга негова снимка, направена почти две седмици по-рано, но ризата изглеждаше по-тъмна, а около лицето му личеше нещо като набола брада. Ефектът бе постигнат чрез изкусно ретуширане, създаващо впечатлението, че това са две отделни снимки на един и същи човек, направени по различно време и с различни дрехи. И в двата случая фалшификаторското майсторство бе на изключително равнище. Чакала вдигна глава и прибра картите в джоба си.
— Много добре — каза той. — Точно каквото исках. Поздравявам ви. Остават петдесет лири за доплащане, струва ми се.
— Така е, мосю. Мерси.
Фалшификаторът чакаше парите. Англичанина извади пачка от десет петфунтови банкноти и му я подаде.
Преди да я пусне обаче, той попита:
— Май имаше още нещо?
Белгиецът направи неуспешен опит да симулира неразбиране:
— Мосю?
— Истинската първа страница от шофьорската книжка, за която казах, че си я искам обратно.
Вече нямаше съмнение, че фалшификаторът разиграва театър. Той повдигна вежди с преувеличена изненада, сякаш едва сега се сеща за това, пусна пачката и се извърна. Направи няколко крачки напред- назад с наведена глава и ръце отзад, като потънал в дълбок размисъл. После се обърна към Чакала:
— Защо не си поприказваме за това парченце хартия, мосю?
— Да?
Тонът на Чакала не издаваше нищо. Равен и безизразен, ако не се брои слабата въпросителна нотка. Лицето също не показваше нищо, а очите бяха като покрити с пелена — втренчени в собствения си цвят.
— Всъщност, мосю, оригиналната страница с вашето истинско име, ако не се лъжа, не е тук. О, моля ви… — Той направи превзет жест, сякаш за да неутрализира тревогата, която Англичанина впрочем не бе проявил. — Тя е на много сигурно място. В личния ми банков сейф, който никой освен мен не може да отвори. Виждате ли, мосю, човек с опасен занаят като моя трябва да взема някои предпазни мерки — приемете го, ако щете, като своеобразна застраховка.
— Какво имате предвид?
— Ами, драги ми господине, надявах се, че бихте преговаряли относно евентуалното прехвърляне на собствеността върху тази хартийка срещу известна сума, надвишаваща донякъде сто и петдесетте лири, споменати в тази стая.
Англичанина въздъхна нечуто, сякаш озадачен от способността на човека да усложнява ненужно собственото си битие. С нищо друго не показа, че предложението на белгиеца го е заинтригувало.
— Какво ще кажете? — попита с престорена стеснителност фалшификаторът. Играеше ролята си така, сякаш я бе репетирал в подробности — заобиколен подход, уж тънки намеци. Всичко това напомняше на Чакала за долнопробен криминален филм.
— Не сте първият изнудвач, когото срещам — каза той. Не като обвинение, а просто произнесена с равен глас констатация. Белгиецът бе скандализиран.
— Но моля ви, мосю! Изнудване? Аз? Това, което предлагам, няма нищо общо, тъй като изнудването е повтарящ се процес. Предлагам ви просто една сделка срещу известна сума. В края на краищата аз държа в сейфа си оригинала на шофьорската книжка, проявените плаки, всички негативи от снимките, които ви направих, както и, боя се… — той изрази с гримаса колко го е страх — една друга снимка, успях да я щракна, докато стояхте под лампата без грим. Сигурен съм, че ако тези документи попаднат в ръцете на британските или френските власти, биха ви създали известни неудобства. Вие очевидно сте човек, свикнал да плаща, за да избягва неудобствата в живота…
— Колко?
— Хиляда лири, мосю…
Англичанина обмисляше предложението, като леко поклащаше глава, сякаш то предизвиква у него слаб, чисто научен интерес.
