— Добре — каза. — Много добре. Поздравявам ви. Превъзходно изделие.
Г-н Гоосенс разцъфна.
— Остава само да се настрои прицелът и да се стреля няколко пъти за тренинг. Имате ли муниции?
Белгиецът бръкна в чекмеджето на бюрото и извади опаковка със сто патрона. Тя бе разпечатана и шест от патроните липсваха.
— Тези са за тренировка — поясни оръжейникът. — Извадил съм шест, за да ги направя експлодиращи.
Чакала изсипа няколко патрона в шепата си и ги разгледа. Изглеждаха безкрайно малки за задачата, която един от тях трябваше да изпълни, но гостът забеляза, че са най-дългите от този калибър, с най-силен заряд, което осигуряваше на куршума повишена начална скорост, а оттук — по-голяма точност и пробивна мощ. Бяха островърхи, а повечето ловни куршуми са пресечени и докато ловните куршуми се правят само от олово, тези имаха медно-никелово покритие. Бяха за състезателна стрелба и имаха калибъра на ловното оръжие, което допреди малко бе в ръцете му.
— Къде са истинските? — попита.
Г-н Гоосенс отново отиде до бюрото и извади пакетче от мека хартия.
— Обикновено ги държа на много сигурно място, разбира се — поясни той, — но след като бях известен за идването ви, донесох ги тук.
Разви пакетчето и изсипа съдържанието му върху бялата попивателна хартия. На пръв поглед патроните приличаха на ония, които Англичанина връщаше от шепата си в картонената кутийка. Взе един патрон от попивателната и внимателно го разгледа.
Медно-никеловото покритие бе внимателно свалено от самия връх, така че отдолу се виждаше оловото. Острието бе леко запилено и по дължината на куршума бе пробит тесен отвор, дълбок около шест милиметра. В него бе сложена живачна капчица, а самият отвор бе залят с друга капка от стопено олово. След изстиването й първоначалната форма на върха бе точно възпроизведена с помощта на пиличка и шкурка.
Тези куршуми бяха познати на Чакала, макар никога да не бе имал случай да ги използува. Твърде сложни за масова употреба, освен ако се произвеждаха фабрични, забранени от Женевската конвенция, по-опасни от обикновените „дум-дум“. Експлодиращият куршум се взривяваше като малка граната при съприкосновение с човешкото тяло. При изстрела живачната капка се притискаше поради инерцията към дъното на своята кухина, тъй както рязкото подаване на газ притиска пътника към облегалката на колата. Щом куршумът се натъкнеше на плът, хрущял или кост, капката отново попадаше под въздействието на инерцията.
В резултат живакът се устремяваше рязко напред към запушения връх на куршума. Последният се разцепваше под напора и оловото се разперваше като пръсти на разтваряща се ръка или като листчетата на отворен цвят. В този си вид оловният снаряд минаваше през нервни връзки и плът, разкъсвайки, нарязвайки, смазвайки, оставяйки частици от себе си върху една повърхност с размерите на чинийка от чаен сервиз. При попадение в главата такъв куршум не излиза от нея, а унищожава всичко в черепа и пръсва костната черупка чрез страшното налягане, образувано в нея.
Наемникът внимателно върна куршума върху меката хартия. Дребничкият хрисим човечец до него, който бе конструирал това нещо, гледаше изпитателно.
— Изглежда ми в ред. Вие явно сте майстор, господин Гоосенс. В какво се състои тогава проблемът?
— Става дума за другото, мосю. Тръбите. Оказаха се по-трудни за изработка, отколкото си мислех. Най- напред ползвах алуминиеви, както вие предложихте. Но моля да ме разберете — аз първо се сдобих с оръжието и го преработих. Поради тази причина с останалото се заех едва преди няколко дни. Надявах се, че всичко там ще се окаже сравнително просто, предвид квалификацията ми и машините, с които разполагам в работилницата.
Но за да мога да осигуря минимален диаметър на тръбите, купих доста тънък метал. Оказа се твърде тънък. След като го минах с машината за резба, така че частите да могат да се завиват една в друга, те станаха тънки като цигарена хартия. Огъваха се и при най-малко натоварване. За да осигуря в най-широката част диаметъра, необходим да се побере патронникът на карабината, ако бях употребил по-дебелостенни тръби, трябваше да изработя нещо, което просто нямаше да изглежда естествено. Така че се спрях на неръждаемата стомана.
Това бе единствената възможност. Тя изглежда точно като алуминия, но е малко по-тежка. Тъй като е по-яка, стените може да са по-тънки. Ще поеме резбата и пак ще остане достатъчно здрава, за да не се огъва. Естествено, този метал е по-труден за работа и трябва време. Започнах вчера…
— Добре. Казаното звучи логично. Въпросът е, че тези неща ми трябват, при това превъзходно изработени. Кога?
Белгиецът сви рамене:
— Трудно е да се каже. Разполагам с основните материали, само дано не възникне някакъв нов проблем. В което се съмнявам. Убеден съм, че съм преодолял последните технически затруднения. Пет-шест дни. Най-много седмица.
Англичанина с нищо не показа досадата си. Докато изучаваше впусналия се в обяснения домакин, лицето му остана безизразно. Когато той свърши, гостът бе все още потънал в размисъл.
— Добре — каза най-подир. — Това ще наложи промени в плановете ми. Но може би не така сериозни, колкото смятах при първото си идване. В известна степен ще зависи от един телефонен разговор, който трябва да проведа. Пък и, така или иначе, трябва да обстрелям оръжието, което може да стане и в Белгия. Ще ми трябват обаче пушката, непреработените патрони и един от другите. Ще ми трябва и някое тихо, усамотено място да се упражнявам. Къде в тази страна човек може при пълна тайна да опита новата си пушка? Става дума за сто и тридесет до двеста и петдесет метра открито пространство.
Г-н Гоосенс се замисли за миг.
— В горите на Ардените58 — отвърна накрая. — Там има просторни и напълно безлюдни лесове. За един ден можете да отидете и се върнете. Днес е четвъртък, утре започва уикендът и горите може да се изпълнят с излетници. Бих предложил понеделник, пето число. Надявам се до вторник или сряда да съм привършил.
Англичанина кимна удовлетворен.
— Добре. Мисля, че е най-добре отсега да взема пушката и мунициите. Ще се свържа отново с вас следващия вторник или сряда.
Белгиецът се готвеше да възрази, но клиентът го изпревари:
— Струва ми се, че все още ви дължа седемстотин лири. Ето… — Той пусна няколко пачки банкноти върху попивателната. — Това са още петстотин лири. Останалите двеста ще получите, щом взема остатъка от поръчката.
— Мерси, мосю — благодари оръжейният майстор и напъха банкнотите в джоба си. Сетне част по част разглоби карабината, като внимателно полагаше всеки детайл в тапицираното със зелено сукно легло в кутията.
Единственият експлодиращ куршум, поискан от наемника, бе завит отделно в мека хартия и сложен в кутията при парцалите и четките за чистене. Накрая домакинът затвори калъфа и го подаде на Англичанина заедно с опаковката патрони. Клиентът сложи патроните в джоба си и пое елегантното дипломатическо куфарче.
Г-н Гоосенс го придружи вежливо до изхода.
Чакала се върна в хотела си навреме за един късен обяд. Най-напред внимателно положи куфарчето на дъното на гардероба, заключи и прибра ключа в джоба си.
Следобед влезе, без да бърза, в сградата на Централната поща и поръча разговор с телефонен номер в Цюрих. Мина половин час, докато го свържат, и още пет минути, докато хер Майер дойде на апарата. Англичанина се представи чрез един номер, а след това и с името си.
Хер Майер помоли да бъде извинен за миг и се върна две минути по-късно. Тонът му бе загубил първоначалната предпазлива сдържаност. Клиенти, чиито сметки в долари и швейцарски франкове растат равномерно, заслужават любезно отношение. Човекът от Брюксел зададе въпрос, а швейцарският банкер отново помоли за извинение, но този път се върна след по-малко от тридесет секунди. Очевидно имаше пред
