вътрешността на Република Зангаро — малка територия на западноафриканското крайбрежие.
Бяха му казали къде да съсредоточи проучванията си — в района на самата Кристална планина. Веригата от големи масиви и върхове със заоблени била, високи между 1 000 и 1 500 метра, пресичаше републиката от единия край до другия, успоредно на крайбрежието и на четиридесет мили навътре от него. Планината разделяше крайбрежната равнина от вътрешността на страната. Веригата беше прекъсната само на едно място и през този проход минаваше единственият път. Това беше тесен черен път, изпечен като бетон през лятото и мек като блато през зимата. Отвъд планината живееше племето винду, чийто стадий на развитие отговаряше на желязната ера, ако не се вземе под внимание фактът, че използваха дървени оръдия на труда. Джек беше обиколил доста диви места, но се кълнеше, че никога не е виждал нищо по- назадничаво от вътрешността на Зангаро.
От обратната страна на веригата се намираше масивът, който бе дал името си на цялата планина. Преди четиридесет години някакъв самотен мисионер проникнал навътре в планината, отклонил се на юг, тръгнал по прохода и след двайсет мили съзрял едно възвишение, отделено от останалите. Предната нощ се излял пороен дъжд, един от многото, които довеждат годишната сума на валежите до 300 инча през петте дъждовни месеца. Когато свещеникът погледнал към планината, му се сторило, че тя блести под утринното слънце, и я нарекъл Кристалната планина. Отбелязал името в своя дневник. След два дни го пречукали и го изяли. Дневникът бил открит след година от патрул на колониалната армия. Служел за талисман на хората от едно местно село. Войниците изпълнили дълга си и опустошили селото, а после се върнали на крайбрежието и предали дневника на мисионерското общество. Така името, което свещеникът дал на масива, останало, макар че всичко друго, сътворено от него за този неблагодарен свят, било забравено.
Онова, което мисионерът видял на утринната светлина, не било кристал, а хиляди поточета, изпълнени с водата на нощния дъжд, които се спускали по склона на планината. Дъжд се стичал и по другите склонове, но не се виждал под гъстата растителност, която, гледана отдалеч, прилича на дебело зелено одеяло, а когато човек навлезе в нея, се оказва ад, наситен с изпарения. Онова възвишение блестяло със своите хиляди ручейчета, растителността по неговите склонове била значително по-рядка. На свещеника, а и на десетина други бели, които не били виждали масива, не им минало през ум да се попитат защо е така.
След като живя в продължение на три месеца сред ада от изпарения на джунглата, която заобикаляше Кристалната планина, Мълруни разбра защо.
В началото той обходи цялата планина и установи, че между склона, обърнат към морето, и останалата част от веригата съществува значително разстояние. Така Кристалната планина бе разположена като самотен масив на изток от основната верига. Понеже беше по-ниска от най-високите върхове откъм морето, тя не се виждаше от другата страна. Нито пък се открояваше с нещо особено освен с факта, че по нея се стичаха повече потоци, изчислено пропорционално на базата на миля разстояние, отколкото по другите склонове на север и на юг.
Мълруни преброи всички потоци както по Кристалната планина, така и по съседните възвишения. Нямаше никакво съмнение. След дъжд вода се стичаше и по другите хълмове, но голяма част от нея попиваше в почвата. Почвеният слой по околните хълмове беше дебел шест метра, а върху скалната основа на Кристалната планина почти нямаше почва. Джек накара своите работници, хора от племето винду, да пробият серия от дупки с ръчната сонда, която носеше със себе си, и потвърди разликата в дълбочината на почвения слой на двайсет места. След пробите се замисли на какво се дължи тази разлика.
В продължение на милиони години пръстта се е образувала при разлагането на скалната маса и от праха, който вятърът разнасял. И макар че част от този слой се свличал след всеки дъжд заедно с потоците, от тях попадал в реките, а оттам в плитките тинести устия, известно количество пръст оставало отложено в малки пукнатини, незасегнато от водата, която дълбаела дупки в меката скала. А тези дупки се превръщали в отводнителни системи, така че част от дъждовната вода се стичала по склона, изравяйки все по-дълбоки и по-дълбоки канали, а част от нея попивала в земята. Тези два процеса оставяли непокътната по малко почва. Така почвеният слой се натрупвал, ставал все по-дебел и по-дебел с всеки изминат ден и хилядолетие. Птиците и вятърът пренасяли семена, които намирали ниши от пръст и се развивали на тези места, като корените им подпомагали процеса на задържане на почвата върху планинските склонове. Когато Мълруни видя тези възвишения, пръстта по тях беше достатъчно обилна, за да изхрани мощни дървета и оплетени пълзящи растения, които покриваха склоновете и билата на всички хълмове. На всички хълмове с изключение на един.
По него водата не бе успяла да издълбае канали, които да се превърнат в потоци, нито пък бе успяла да попие в скалната маса. Това се отнасяше особено за най-стръмната страна, която гледаше на изток, към вътрешността. Тук пръстта се бе натрупала в падини и върху тях бяха израснали островчета от храсти, трева и папрат. За да се заловят едно за друго, растенията се бяха разтегнали от ниша до ниша, оплитайки тънка мрежа от пипала и лиани над голата скала, подмивана постоянно от стичащата се през сезона на дъждовете вода. Именно тези блещукащи водни петна сред зеленината беше видял мисионерът, преди да умре. Причината за различието беше проста. Обособеният масив беше изграден от скала с друг състав. Стара скала, твърда като гранит, за разлика от меката по-млада скална основа на главната планинска верига.
Мълруни завърши обиколката на планината и установи с пълна сигурност този факт. Това му отне две седмици. Откри също, че по Кристалната планина се стичат не по-малко от седемдесет ручея. Повечето от тях се вливаха в трите главни потока, които се оттичаха на изток към една дълбока долина в подножието. Забеляза и нещо друго. Покрай бреговете на потоците, които се стичаха по този масив, цветът на почвата беше различен. Различна беше и растителността. Някои от растенията имаха същия вид, но други въобще не бяха представени, макар че се развиваха по съседните хълмове и край бреговете на техните потоци. Общо взето, растителността край потоците на Кристалната планина беше по-рядка. Това не можеше да се обясни с липса на почва, защото пръст имаше предостатъчно.
Тя криеше нещо друго, нещо, което спираше растежа на видовете край бреговете на потоците.
Мълруни се зае да картографира седемдесетте потока, които привлякоха вниманието му. Съставяше картата в движение. Взе и пясъчни проби от коритата на потоците, като започна с повърхностния слой, а после задълба до основата. При всяка процедура той изваждаше две пълни кофи с пясък, изсипваше ги върху една мушама и се залавяше с оформянето на конуси и четвъртинки. Такъв е процесът на вземане на проби. Джек струпваше пясъка на конусовидна купчинка, после го разделяше на четвъртинки с острието на лопатата, вземаше двете крайни четвъртинки и ги смесваше отново, за да направи нов конус. След това разделяше и този конус на четвъртинки. Продължаваше по същия начин, докато получи профил на пробата с тегло от килограм до килограм и половина. След сушене пясъкът се изсипваше в обшита с полиетилен брезентова торба. После на торбата грижливо се поставяха печат и етикет. За един месец той събра в шестстотин торби 750 килограма дребнозърнест и едрозърнест пясък от коритата на седемдесетте потока. След това се зае със самата планина.
Вече знаеше, че лабораторното изследване ще установи, че в пясъка от чувалите се съдържат определени количества алувиален12 калай, дребни частици, отмивани в продължение на десетки хиляди години, а това би доказало, че в недрата на Кристалната планина има каситерит (калаена руда).
Той раздели лицата на масива на отделни секции, опитвайки се да открие изворите на потоците и скалните основи, които го подхранваха през влажния сезон. Към края на седмицата разбра, че в скалата няма основна жила, и предположи наличието на това, което геолозите наричат разсеяно отлагане. Навсякъде имаше белези на минерализация. Под разпрострелите се пипала на растенията Джек намери скални отломъци, пронизани от жилки, широки около сантиметър вени от млечнобял кварц, подобни на капилярите на носа на алкохолик. Преплитаха се в огромна мрежа по лицето на скалата.
Всичко, което виждаше около себе си, му казваше: „Калай.“ Той обиколи цялата планина още три пъти и наблюденията му потвърдиха разсеяното отлагане. Белите жилки присъстваха навсякъде в тъмносивата скала. Издълба дупки с чук и длето навътре в скалата и видя същата картина. Няколко пъти му се стори, че съзира в кварца тъмни петънца, потвърждаващи наличието на калай.
След това започна да дълбае сериозно, като маркираше находките си на всеки етап. Събра проби от чисто белите кварцови жилки и за да се подсигури, взе проби и от основната скала — скалата между вените. Три месеца след като навлезе в девствената гора на изток от планината, той приключи. Събра нови 750 килограма скална маса, които щеше да отнесе със себе си до крайбрежието. На всеки три дни порции от
