този тон и половина скала и алувиални проби се пренасяха от неговия работен лагер до базовия лагер, където той сега се излежаваше в очакване на утрото. Всички проби бяха подредени в конуси и покрити с мушама.
След закуска носачите, с които се бе договорил за заплащането още предния ден, щяха да дойдат от селото, за да занесат трофеите му до пътеката, наричана път, която свързваше вътрешността с крайбрежието. Там, в едно крайпътно село, го чакаше неговият двутонен камион, спрян от движение поради липсата на ключа и дистрибутора, които се намираха в раницата на Джек. Камионът би трябвало да е още в изправност, ако местните жители не бяха го нацепили на парчета. Мълруни бе платил на вожда достатъчно, за да го пази. С двайсет носачи отпред, които да дърпат клатушкащия се камион по наклоните и да го измъкват от ямите, той щеше да пристигне в столицата с товара от проби за три дни. След телеграмата до Лондон щеше да му се наложи да изчака няколко дни, докато дойде да го прибере чартърният кораб на компанията. Искаше му се да завие на север по крайбрежната магистрала, да измине стоте мили до съседната република, където имаше подходящо летище, и да изпрати пробите по въздуха. Но в договора между „МанКон“ и зангарското правителство бе записано, че трябва да върне товара си в столицата.
Джек Мълруни се надигна от походното си легло, отметна настрани мрежата и изрева на готвача:
— Хей, Дингалинг, какво стана с това проклето кафе?
Готвачът от племето винду, който разбра единствено думата „кафе“, се ухили, както си беше до огъня, и махна доволно с ръка.
Мълруни тръгна през поляната към брезентовия умивалник и започна да се чеше, понеже комарите нападнаха потното му тяло.
— Проклета Африка — измърмори той, докато си обливаше лицето.
Беше убеден, че е открил както наносен калай, така и скала със съдържание на калай. Оставаше само въпросът колко калай има в тон скала. Като се вземе предвид, че калаят върви по около 3 300 долара за тон, икономическите експерти щяха да определят дали количеството калай на тон скала е достатъчно, за да се открие рудник с цялата си сложна техника и бригади работници. Да не говорим, че щеше да се наложи да се улесни достъпът до крайбрежието чрез теснолинейка, чието изграждане би започнало от нула. Мястото наистина си беше затънтено и недостъпно. Както обикновено, предстоеше всичко добре да се обмисли, да се приеме или да се отхвърли на базата на изчисления, свързани с лири, шилинги и пенита. Така вървяха нещата на този свят. Той шляпна още един комар на ръката си и навлече фланелката.
След шест дни Джек Мълруни се бе надвесил над парапета на малкия кораб, нает от неговата компания, плюеше през борда и гледаше как се отдалечава зангарийският бряг.
— Гадни копелета — процеди той разярено.
По гърдите и гърба му имаше няколко синини, а на бузата му личеше пресен белег, получен от приклад, когато войниците нападнаха хотела.
Трябваха му два дни да пренесе пробите от дебрите на джунглата до пътеката и още едно изпълнено с пъшкане и пот денонощие, за да се изтегли камионът по изровения черен път от вътрешността до крайбрежието. През сезона на дъждовете въобще не би успял да го направи, а през сухия сезон, който щеше да продължи още месец, твърдите като бетон дупки и бабуни разпердушиниха мерцедеса. Преди три дни той плати на хората от племето винду и ги освободи, а после домъкна разскърцания камион до макадамовата отсечка, която започваше едва на четиринайсет мили от столицата. Оттам му оставаше около час до града и до хотела.
Всъщност „хотел“ не беше точната дума. След извоюването на Независимостта най-големият хотел в града се бе превърнал в долен приют, но поне разполагаше с паркинг. Именно там Джек паркира и заключи камиона, а после пусна телеграма. Направи го точно навреме. Шест часа след като я изпрати, настана страхотна суматоха. Пристанището и летището бяха затворени, а всички съобщения бяха прекъснати по заповед на президента.
Мълруни разбра за това положение, когато група войници, облечени като скитници и размахващи приклади, нахлуха в хотела и започнаха да претърсват стаите. Нямаше смисъл да ги пита какво искат, защото те крещяха на някакво наречие, което не означаваше нищо за него, макар и да му се стори, че различава някои думи от диалекта винду, който работниците му употребяваха през последните три месеца.
Понеже си беше Мълруни, той получи два тупаника с приклад, а после отговори с юмрук. Ударът отпрати най-близкия войник по гръб в коридора, а останалите побесняха. Това, че не последва стрелба, се дължеше на Божията милост, но също и на факта, че войниците предпочитаха да си служат с пушките като с тояги, вместо да търсят сложни механизми като спусъци и предпазители.
Отмъкнаха го в най-близкия полицейски участък, където в продължение на два дни ту го привикваха и крещяха насреща му, ту го изоставяха в една подземна килия. Ако знаеше само какъв късмет е извадил! Някакъв швейцарски бизнесмен, един от малкото чуждестранни гости в републиката, станал свидетел на арестуването му и се уплашил за живота му. Обадил се в едно от шестте европейски и северноамерикански посолства в града. Дипломатите влезли във връзка с „МанКон“, чието име им съобщил бизнесменът, който разгледал личните вещи на Мълруни.
След два дни повиканият кораб пристигнал от едно пристанище малко по-нагоре по крайбрежието и швейцарският консул издействал освобождаването на Мълруни. Без съмнение е бил платен подкуп, а „МанКон“ със сигурност щеше да покрие този разход. Но въпреки това Джек Мълруни не беше на себе си. Когато го освободиха, той намери камиона си разбит, а пробите разпръснати из целия паркинг. Всички скални отломъци бяха маркирани и можеха да бъдат събрани отново, но пясъчните проби се бяха смесили. За щастие, половината от съдържанието на разкъсаните торби, всичко петдесет, бе останало непокътнато. Джек ги запечата отново и ги занесе на кораба. И тук група митничари, полицаи и войници претърсиха целия кораб от кърмата до носа. Крещяха ядосано на хората от екипажа, без въобще да кажат какво търсят.
Ужасеният служител на швейцарското посолство, който придружи Мълруни от участъка до хотела, му каза, че се разнесъл слух за покушение над президента и военните търсели някакъв висш офицер, който според твърденията бил виновен.
Четири дни след като напусна пристанище Кларънс, Джек Мълруни, все още в ролята на бавачка на скалните проби, се завърна в Лутън, Англия, на борда на чартърен самолет. Един камион откара пробите му за анализ в Уотфорд и след медицински преглед при доктора на компанията му разрешиха да излезе в триседмичен отпуск. Отиде да го прекара при сестра си в Дълуич и след по-малко от седмица вече се бе отегчил до смърт.
Точно три седмици след завръщането на Мълруни сър Джеймс Мансън, почетен командор на Британската империя, председател и генерален директор на „Мансън Консолидейтид Майнинг Къмпани Лимитид“, се отпусна в коженото си кресло, разположено насред кабинета му на десетия, последен етаж в лондонската централа на неговата компания. Погледна още веднъж доклада пред себе си и възкликна:
— Боже мой!
Никой не отговори.
Той се надигна иззад масивното бюро, пресече стаята, отиде до цветните прозорци, обърнати на юг, и се загледа към прострялото се под него лондонско Сити. Тази квадратна миля площ в центъра на старата столица, която беше сърцето на мощна финансова империя, все още с влияние по целия свят, независимо от приказките на нейните зложелатели. За някои забързани тъмносиви буболечки с черни бомбета на главите Сити навярно беше само работно място — досадно и изтощително. Място, което прибира своя данък, като отнема на човека неговата младост, зрелите му мъжки години, средната му възраст и така чак до пенсия. За други, младите и напористите, Сити представляваше храм на възможностите, в който дарбата и трудът се заплащат с издигане в обществото и осигуреност. За романтиците то беше обиталище на великите търговци авантюристи, за прагматика — най-големият пазар в света, а за левия трейдюнионист — място, на което безделниците и презрените богаташи, родени с пари и привилегии, се къпят в удобствата на лукса. Джеймс Мансън беше циник и реалист. Той знаеше какво представлява Сити. То бе чисто и просто една джунгла, а в нея той беше един от тигрите.
Хищник по рождение, Мансън все пак отдавна бе разбрал, че съществуват определени правила, които следва да се спазват публично и да се превръщат на пух и прах в частните дела. Тоест в политиката
