установено във всички проби и съдържанието било доста равно разпределено. Най-богатата на платина скална маса в света се намирала в рудниците „Рустенберг“ в Южна Африка. Там концентрациите, или „градусите“, достигат до 0,25 от унция на тон скала. Средната концентрация в пробите на Мълруни била 0,8. „Имам честта, сър, да бъда ваш… и т.н.“
Сър Джеймс Мансън знаеше не по-зле от всеки, който се занимава с рудодобив, че платината е третият по скъпоценност метал в света. Знаеше също, че докато сега си седи в стола, тя се котира на пазара по 130 долара за унция. Освен това си даваше сметка, че с нарастващия глад за този метал цената му ще се покачи поне до 150 долара за унция през следващите три години, а след пет години би могла да достигне 200 долара. Не беше много вероятно да се повтори 300-доларовият пик от 1968, защото той беше смехотворен.
Мансън направи някои изчисления в бележника си. Двеста и петдесет кубически метра скала при два тона на кубически метър правеше петстотин милиона тона. Дори и при половин унция на тон скална маса количеството възлизаше на двеста и петдесет милиона унции. Ако разкриването на нов източник на платина снижеше цената до деветдесет долара за унция и ако недостъпността на мястото доведеше разходите по извличането и рафинирането на рудата до петдесет долара на унция, това пак означаваше…
Сър Джеймс Мансън отново се отпусна в стола си и тихо подсвирна.
— Боже мой! В тази планина има десет милиарда.
2.
Платината е метал и като всеки метал тя си има цена. Цената се определя от два основни фактора. Първият е положението на метала в определени процеси, осъществявани в индустриалните предприятия по света, а вторият е редкостта на метала. Платината е много рядък метал. Съвкупното световно годишно производство, без да се смятат запасите, които производителите пазят в тайна, едва надхвърля милион и половина унции.
Преобладаваща част от това количество, може би над деветдесет и пет процента, идват от три източника: Южна Африка, Канада и Русия. Русия, както обикновено, е несговорчивият член в групата. Производителите искат да задържат световната цена на стабилно равнище, за да могат да осъществяват дългосрочно планиране за инвестиции в ново оборудване и разкриване на нови рудници, с идеята слабите предприятия да не изпадат от пазара, в случай че се пусне в обращение голямо количество складирана платина. Руснаците, които държат на склад неизвестни количества и са в състояние да пуснат във всеки момент много платина, предизвикват трусове на пазара, когато им се отдаде сгоден случай.
Всяка година Русия пуска в обръщение около 350 000 унции от всичко 1 500 000, които се продават на световния пазар — дял, който й осигурява едно значително влияние. Руската платина се пласира от „Союзпромекспорт“. Канада изкарва на пазара около 200 000 унции годишно. Основното й производство идва от никеловите рудници на „Интернешънъл Никел“ и почти цялото количество се изкупува всяка година от американската компания „Енгелхард Индъстрийз“. Но ако търсенето на платина на американския пазар изведнъж нарасне рязко, Канада едва ли би могла да го задоволи.
Третият източник е Южна Африка, която добива близо 950 000 унции годишно и доминира на пазара. Освен рудниците в Импала, открити наскоро преди деня, в който сър Джеймс Мансън преценяваше позициите на платината на пазара, и добили вече определено влияние, платиненият гигант си остават рудниците „Рустенберг“, на който се пада много над половината от световното производство. Те се контролират от компанията „Йоханесбург Консолидейтид“, която притежава достатъчно голям дял от акциите, за да ги управлява самостоятелно. Както преди, така и сега производството на „Рустенберг“ се рафинира и се пласира по света от фирмата „Джонсън-Мати“ със седалище в Лондон.
Джеймс Мансън знаеше това не по-зле от който и да е било друг. Макар че не беше се интересувал от платината, когато докладът на Чалмърс се озова на бюрото му, той познаваше позициите й на пазара толкова добре, колкото един специалист по мозъчна хирургия познава дейността на сърцето. Знаеше и защо в същия този момент шефът на „Енгелхард индъстрийз ъв Америка“ — колоритният Чарли Енгелхард, познат на широката публика като собственик на приказния състезателен кон Нижински — купува южноафриканската платина. Правеше го, защото към средата на седемдесетте Америка щеше да има нужда от много по-големи количества, отколкото Канада можеше да достави. Мансън беше сигурен в това.
А отговорът на въпроса защо потреблението на платина в Америка щеше да нарасне и дори да се утрои към средата и края на седемдесетте се криеше в едно парче метал, известно под името ауспух.
В края на шейсетте години смогът започна да се превръща в национален проблем за американците. Думи като „замърсяване на въздуха“, „екология“, „околна среда“, непознати допреди десет години, се появиха в устата на всеки политик и придобиха модно звучене. Общественият натиск за приемане на законодателство, което да ограничи, контролира, а после и да намали замърсяването, постоянно нарастваше. И благодарение на мистър Ралф Надър13 автомобилът стана мишена номер едно. Мансън беше уверен, че тенденцията ще набира сила през началото на седемдесетте и че най-късно до 1975–1976 година всеки собственик на кола в Америка ще бъде задължен със закон да снабди колата си с устройство, което пречиства изгорелите газове от техните отровни съставки. Той предполагаше освен това, че рано или късно градове като Токио, Мадрид и Рим ще предприемат същата мярка. Но големият залък беше Калифорния.
Изгорелите газови на колите се състоят от три компонента и всички те могат да станат безвредни. Два от тях чрез химически процес, наречен оксидация, а третият чрез друг процес, наречен редукция. За процеса на редукция е необходим катализатор, а оксидацията може да се осъществи или чрез изгаряне на газовете при висока температура, каквато е тази в ауспуха. За изгарянето при ниска температура също е необходим катализатор. Единственият познат надежден катализатор се нарича платина.
Сър Джеймс Мансън направи два извода. Макар че се работеше, а и през седемдесетте щеше да продължава да се работи над устройство, което да използва за катализатор нескъпоценен метал, едва ли някой щеше да изобрети сполучлив вариант преди 1980. Така че устройството за пречистване на изгорелите газове с платинен катализатор щеше да си остане единственото разрешение на проблема, а за всяко устройство щеше да е необходима една десета унция чиста платина.
Вторият извод беше, че когато американците приемат законодателство, изискващо на всички нови коли да се поставя щателно изпробвано пречистващо устройство, а Мансън предвиждаше, че това ще стане най-късно до 1975 година, щеше да възникне търсене от още милион и половина унции платина годишно. Това означаваше удвояване на световното производство и американците нямаше да знаят откъде да вземат нужните им количества.
Джеймс Мансън си мислеше, че се сеща откъде ще ги вземат. Винаги можеше да ги купят от него. И при положение, че абсолютната необходимост от платина във всяко пречистващо устройство щеше да съществува цяло десетилетие при едно търсене, което далеч надвишава предлагането, цената щеше да бъде добра. Даже доста добра.
Съществуваше само един проблем. Мансън трябваше да е сигурен, че само той и никой друг ще контролира правата върху рудодобива в Кристалната планина. Въпросът беше как да го направи.
Нормалният начин беше да се посети републиката, в която се намира планината, да поиска среща с президента, да му покаже доклада от проучванията и да му предложи сделка, при която „МанКон“ получава правата върху рудодобива, правителството си осигурява участие в печалбата, което ще пълни хазната им, а президентът печели тлъста и постоянна вноска в швейцарската си банкова сметка. Това щеше да е нормалният начин.
Но освен факта, че всяка рудодобивна компания, ако научеше какво се крие в недрата на Кристалната планина, би започнала да наддава за същите права и по този начин би качила дела на правителството и би смъкнала процента на Мансън, имаше три страни, които повече от всеки друг биха пожелали да овладеят находището, за да започнат производството или да го прекратят завинаги. Тези страни бяха Южна Африка, Канада и най-вече Русия. Защото появата на световния пазар на нов крупен източник би смалила съветския дял до незначително равнище, отнемайки на руснаците силата, влиянието и възможността да печелят от добива на платина.
Мансън смътно си спомняше, че е чувал името Зангаро, но мястото беше толкова забутано, че той не знаеше нищо за него. Очевидно първото изискване беше да се образова. Той се наведе напред и натисна
