Торп беше изненадан. Тази дейност беше далеч извън неговата територия.
— Да, сър Джеймс, но мис Кук би могла да свърши за два пъти по-кратко време или би могла да намери някой друг…
— Да, би могла. Но аз искам ти да го свършиш. Ако ти поискаш досие от отдел „Кадри“ или се ровиш в протоколите на съвета, всички ще решат, че става дума за финансови въпроси. Следователно ще се запази пълна дискретност.
На Мартин Торп започна да му просветва.
— Искате да кажете, че… на онова място са открили нещо?
Мансън гледаше вторачено навън към вече мастилено-синьото небе и към искрящото море от светлини под него, в което брокери и посредници, чиновници и търговци, банкери и експерти, застрахователи и комисионери, купувачи и продавачи, адвокати и, със сигурност поне в някои кабинети, закононарушители се трепеха в зимния следобед и се стремяха към омагьосания час пет и половина.
— Това не е важно — каза той троснато към младежа зад гърба си. — Просто направи каквото ти казах.
Мартин Торп продължи да се хили по пътя към задния изход на кабинета, а после и надолу по стълбите към своята стая.
— Хитро копеле — каза си той по стълбите.
Сър Джеймс Мансън се обърна, когато вътрешният телефон наруши двойно остъкленото, звукоизолирано спокойствие на закътаното светилище.
— Мистър Брайънт е тук, сър Джеймс.
Мансън пресече стаята, мина покрай ключа на стената и включи основното осветление. Когато стигна до бюрото си, освободи бутона.
— Пуснете го да влезе, мис Кук.
Съществуваха три повода, при които чиновниците от средните етажи можеха да бъдат привикани в светилището на десетия етаж. Първият беше свързан с получаването на нареждания или с предаването на доклад, който сър Джеймс искаше да подпише или да изслуша лично, и това беше привикване по служба. Във втория случай на човек му триеха сол на главата и това беше същински ад. Третият повод възникваше, когато генералният директор решаваше да влезе в ролята на любещия вуйчо спрямо своите подчинени, и това беше успокояващо.
Застанал на прага, Ричард Брайънт, трийсет и девет годишен чиновник от средните етажи, който си вършеше работата компетентно и държеше да я запази, беше съвсем убеден, че не първият от трите повода го е довел тук. Страхуваше се да не е вторият и изпита страхотно облекчение, когато разбра, че става дума за третия.
От средата на кабинета сър Джеймс се приближи към него с приветлива усмивка.
— Ах, влезте, Брайънт. Заповядайте.
Мис Кук затвори вратата зад гърба на Брайънт и се оттегли към бюрото си.
Сър Джеймс Мансън посочи на своя служител едно от креслата, разположени доста далеч от бюрото, в къта за разговори на просторния кабинет. Брайънт, който все още се чудеше за какво са го повикали, седна в посоченото кресло и потъна в неговите възглавници от шведска кожа. Мансън се приближи към стената и отвори две врати, които разкриха добре заредено барче.
— Ще пийнете ли нещо, Брайънт? Слънцето май вече залезе.
— Благодаря ви, сър… ъ-ъ… скоч, ако обичате.
— Юнак. Любимата ми отрова. И аз ще пийна с вас.
Брайънт погледна часовника си. Беше пет без четвърт, а тропическата максима, че се пие само след залез-слънце, едва ли се отнасяше за лондонските зимни следобеди. Но той си спомни за едно тържество, на което сър Джеймс изрази насмешката си към всички пиячи на шери и други подобни напитки, и цяла вечер се наливаше със скоч. Струва си да се забелязват такива неща, мислеше си Брайънт, докато шефът сипваше в две хубави стари кристални чаши от своето специално „Гленливет“. Разбира се, и не помисли да се докосне до шейкъра с лед.
— Вода? Малко сода? — обади се той от барчето.
Брайънт извъртя врат и погледна бутилката.
— Малцово ли е, сър Джеймс? Не, благодаря ви. Така както си е.
Мансън кимна няколко пъти одобрително и донесе чашите. Казаха си „наздраве“ и отпиха от уискито. Брайънт все още очакваше разговорът да започне. Мансън забеляза това и го удостои със строгия поглед на вуйчото.
— Не се притеснявайте, че ви повиках тук по този начин — започна той. — Просто преглеждах една папка със стари доклади и попаднах на вашите. По-точно на един от тях. Сигурно навремето съм го прочел и съм забравил да го върна на мис Кук, за да го заведе в архивите…
— Мой доклад ли? — попита Брайънт.
— А? Да, да, докладът, който сте предали след завръщането си от онази страна… как се казваше? Зангаро? Така ли беше?
— О, да, сър. Зангаро. Това беше преди шест месеца.
— Точно така. Преди шест месеца. Направи ми впечатление, че сте имали доста проблеми с онзи министър.
Брайънт започна да се отпуска. Стаята беше топла, креслото изключително удобно, а и уискито му действаше като стар приятел. Спомни си онези дни и се усмихна.
— Но все пак получих разрешение за проучване.
— Получили сте го и още как! — поздрави го сър Джеймс и се усмихна, сякаш в главата му нахлуха мили спомени. — Едно време и аз се занимавах с тези неща. Ходех на трудни мисии и се връщах с плячката у дома. Само че никога не съм ходил в Западна Африка. По онова време. По-късно, разбира се, отидох. Но след като потръгна това тук.
За да посочи „това тук“, той обходи с ръка луксозния кабинет.
— Тъй че днес прекарвам прекалено много време заровен сред бумаги — продължи сър Джеймс. — Дори ви завиждам на вас, младите, че пътувате и ловите сделки с методите от доброто старо време. Е, разкажете ми за вашето пътешествие до Зангаро.
— Ами там наистина трябваше да се действа като в доброто старо време. След като прекарах няколко часа в страната, едва ли не очаквах да срещна хора с прокарани през носовете кокали — каза Брайънт.
— Наистина ли? Боже Господи! Значи това Зангаро е диво място, така ли?
Сър Джеймс Мансън бе отдръпнал главата си назад в сянката, а и Брайънт беше достатъчно отпуснат, за да долови искриците в съсредоточения поглед, които не хармонираха с насърчителния тон.
— Съвсем вярно, сър Джеймс. Там цари пълен безпорядък и страната упорито се движи към Средновековието, след като преди пет години е извоювала Независимостта си.
Той си спомни още нещо, което шефът му бе вметнал в кръга на група директори.
— Това е класически пример, потвърждаващ идеята, че повечето африкански републики днес изхвърлиха на върха политически групировки, които упражняват властта по начин, който ги прави негодни да управляват дори депото за отпадъци на една корпорация. В резултат на това, разбира се, страдат обикновените хора.
Сър Джеймс, който като всеки друг можеше да разпознава собствените си думи, даде знак за това, усмихна се, стана, отиде до прозореца и погледна надолу към гъмжащите улици.
— И кой управлява парада? — попита той тихо.
— Президентът. Или по-точно диктаторът — обади се Брайънт от креслото. Чашата му беше празна. — Човек на име Жан Кимба. Той спечелил първите и единствени избори малко преди обявяването на Независимостта. Спечелил ги против волята на колониалните власти. Някои казват, че прилагал терор и вуду-техники над избирателите. Те са много назадничави, нали разбирате? Повечето не са знаели какво значи да гласуваш. Сега не им и трябва да знаят.
— Твърда ръка има този Кимба, така ли? — попита сър Джеймс.
— Не само твърда ръка, сър. Той чисто и просто е луд. Бленуващ мегаломан, а навярно и параноик. Управлява съвсем сам, заобиколен от клика безгръбначни политици. Ако загубят благоволението му или по някакъв начин събудят подозренията му, те попадат в килиите на старото колониално здание на полицията.
