Носят се слухове, че самият Кимба ръководел мъченията. Никой не е излязъл жив оттам.
— Хм, в какъв свят живеем, Брайънт. И тази държава има същия брой гласове в Обединените нации като Великобритания и Америка. В чии съвети се вслушва?
— Не слуша никого от приближените си. Чувал някакви гласове. Така казват местните бели, които са имали куража да останат.
— Гласове ли? — попита сър Джеймс.
— Да, сър. Той твърди пред народа, че го водят божествени гласове. Казва, че разговарял с Бога. Държал цяла реч в този смисъл пред населението и пред дипломатическия корпус.
— О, Боже, още един ли? — замислено каза Мансън, все още загледан надолу към улицата. — Понякога си мисля, че е било грешка да се приобщават африканците към Бога. Сега половината от водачите им са на „ти“ с него.
— Освен това той управлява и с хипноза. Хората мислят, че притежава някакъв всевластен талисман или вуду-заклинание, или магия, или нещо от сорта. Вселил е у тях страхопочитание към собствената си персона.
— А чуждите посолства?
— Ами те, сър, не се месят много. Изглежда, и те като местните жители са стреснати от ексцесиите на този маниак. Той е нещо като кръстоска между шейх Абеид Каруме в Занзибар, папа Док Дювалие в Хаити и Секу Туре в Гвинея.
Сър Джеймс се извърна леко от прозореца и попита подмамващо тихо:
— Защо е като Секу Туре?
Брайънт се намери в собствени води и започна да излага своите старателно натрупвани познания за политическия живот в Африка, доволен от възможността да демонстрира пред работодателя си, че добре се е потрудил.
— Той е почти пълен комунист, сър Джеймс. Неговият политически идеал е Лумумба. Ето защо руснаците са толкова силни. Имат огромно за мащабите на страната посолство. Сега, когато плантациите са в упадък поради некадърното управление, за да припечелят чужда валута, те продават почти цялата си продукция на руските траулери, които акостират. Разбира се, тези траулери са или кораби за електронен шпионаж, или продоволствени кораби, които снабдяват с пресни продукти подводниците в открито море. А парите, които получават от продажбите, не отиват при народа, а попадат в банковата сметка на Кимба.
— Не е съвсем по марксистки — пошегува се Мансън.
Брайънт се ухили широко.
— Марксизмът свършва, щом заработят парите и подкупите — отговори той. — Както обикновено.
— Но руснаците са силни, така ли? Имат ли голямо влияние? Още едно уиски, Брайънт?
Докато Брайънт отговаряше, шефът на „МанКон“ наля още две чаши „Гленливет“.
— Да, сър Джеймс. На практика Кимба не разбира нищо от нещата, които са извън непосредствения му опит, а той е прекарал целия си живот в Зангаро, като се изключат няколко посещения в съседни африкански държави. Така че понякога се съветва по някои външно-политически въпроси. Тогава си служи с един от тримата си съветници, които произлизат от неговото племе. Двамата са учили в Москва, а единият в Пекин. Или влиза в пряка връзка с руснаците. Една вечер разговарях в бара на хотела с един френски търговец. Той ми каза, че руският посланик или някой от заместниците му са почти всеки ден в двореца.
Брайънт остана още десет минути, но Мансън вече знаеше почти всичко, което му трябва. В пет и двайсет той отведе Брайънт до вратата, също тъй внимателно, както го и посрещна. Когато по-младият мъж излезе, Мансън направи знак на мис Кук да влезе.
— При нас работи един инженер, който се занимава с проучването на нови находища — каза той. — Върнал се е от тримесечна експедиция в Африка, където е живял в трудните условия на джунглата. Така че навярно още е в отпуск. Опитайте се да го откриете в дома му. Бих искал да се срещна с него утре сутринта в десет часа. Второ, доктор Гордън Чалмърс, ръководителят на химическата лаборатория. Можете да го хванете в Уотфорд, преди да е излязъл от лабораторията. Ако не, търсете го вкъщи. Бих искал да бъде тук утре в дванайсет. Отменете всички сутрешни ангажименти и ми оставете време да заведа Чалмърс някъде на обяд. Най-добре ми запазете маса в ресторант „Уилтън“ на „Бери Стрийт“. Това е всичко. Благодаря ви. Ще изляза след пет минути. След десет минути отпред да ме чака кола.
Когато мис Кук се оттегли, Мансън натисна един от бутоните на телефонната уредба и измърмори:
— Саймън, би ли се качил за минутка?
Саймън Ендийн беше двулик като Мартин Торп, но по различен начин. Неговият произход беше безупречен, но зад външното лустро се криеше моралът на хулиган от Ийст Енд. Заедно с блясъка и безмилостността той притежаваше и известна хитрост. Саймън имаше нужда от човек като Джеймс Мансън, на когото да служи, както и самият Джеймс Мансън по пътя си към върха и в борбата си да остане сред крупните капиталисти рано или късно щеше да има нужда от човек като Саймън Ендийн.
Такива като Ендийн се срещаха под път и над път в най-изисканите комарджийски клубове в лондонския Уест Енд. Омайници с дар слово, които не оставяха нито един милионер без поклон и нито една танцьорка без натъртване. Разликата се състоеше в това, че интелигентността на Ендийн го бе издигнала до директорско положение. Сега той беше помощник на шефа на един много престижен комарджийски клуб.
За разлика от Торп Ендийн нямаше амбиции да става мултимилионер. Смяташе, че един милион ще му свърши работа, а дотогава му стигаше и сянката на Мансън. Тя му плащаше шестстайния апартамент, автомобила „Корвет“, момичетата. Той също дойде от долния етаж и влезе от вътрешното стълбище през облицованата с бук врата точно срещу вратата, през която излезе мис Кук.
— Сър Джеймс!
— Саймън, утре ще обядвам с един човек, който се казва Гордън Чалмърс. Работи в тила. Ръководител на научния екип и на лабораторията в Уотфорд. Ще бъде тук в дванайсет. Преди този час искам сведения за него. Кадровото му досие, разбира се, но добре ще е да разбереш и някои други неща. Как върви семейният му живот, някакви неблагополучия. Преди всичко дали има належаща нужда от пари, които надхвърлят заплатата му. Политическите му убеждения, ако има такива. Тези учени обикновено са леви. Но има и изключения. Можеш да поговориш с Ерингтън от отдел „Кадри“ довечера, преди да си тръгне. Прегледай досието му и ми го остави да го видя утре сутринта. Още утре започни с проучването на семейната обстановка. Звънни ми не по-късно от 11,45. Ясно ли е? Знам, че ти идва малко изневиделица, но информацията може да се окаже важна.
Ендийн изслуша нарежданията, без да помръдне нито един мускул на лицето му. Запамети всичко. Той знаеше каква е работата. Сър Джеймс Мансън често искаше информация, понеже никога не заставаше пред един човек, бил той приятел или враг, без лично сведение, включително и за частния му живот. Неведнъж беше разколебавал съперниците си с добрата си подготовка. Ендийн кимна и се оттегли. Отправи се директно към отдел „Кадри“, откъдето по съвпадение преди малко бе излязъл Мартин Торп. Но не се засякоха с него.
Докато ролс-ройсът плавно напускаше паркинга пред сградата на „МанКон“, отвеждайки своя обитател към неговия апартамент на третия етаж в „Арлингтън Хауз“ зад хотел „Риц“, където му предстоеше продължителна топла вана и вечеря, донесена от ресторант „Каприз“, сър Джеймс Мансън се изтегна назад и запали първата си пура за вечерта. Шофьорът му подаде един късен „Ивнинг Стандарт“. Колата минаваше покрай гара „Черинг Крос“, когато малка информация в раздела „Кратки вести“ прикова погледа му. Беше вмъкната между резултатите от надбягванията. Той я погледна отново, а после я прочете няколко пъти. Загледа се през прозореца в прелитащите коли и сгушените пешеходци, които се тътреха към гарата или крачеха към автобусите под февруарския дъждец, устремени към домовете си в Ийдънбридж и Севъноукс след поредния вълнуващ ден в Сити.
Докато гледаше навън, в главата му започна да се заражда една идея. Някой друг би я подминал с усмивка. Сър Джеймс Мансън не беше някой друг. Той беше съвременен пират и се гордееше с това. Ситното заглавие над сбутаната информация се отнасяше за някаква африканска република. Не беше Зангаро. И за нея не знаеше почти нищо. Не беше известна с полезните си изкопаеми. Заглавието гласеше:
