3.
Мартин Торп чакаше в приемната пред кабинета на шефа си. Сър Джеймс се появи в девет без пет и веднага го покани вътре.
— Какво научи? — попита сър Джеймс Мансън, докато сваляше палтото си от вълна на викуня14 и го закачаше във вградения гардероб.
Торп разтвори един бележник, който извади от джоба си, и започна да излага резултатите от среднощното разследване.
— Преди година сме имали екип в републиката, която се намира на североизток от Зангаро. Към него е била прикрепена група за наблюдения от въздуха. Наели я от една френска фирма. Зоната за проучването била разположена до самата граница със Зангаро. За съжаление топографските карти на тази територия са малко, а въздушни карти въобще няма. Без да разполага с километраж или някакъв друг индикатор, пилотът използвал скоростта и времето при определяне на разстоянието. Един ден вятърът в попътна посока бил по-силен от прогнозирания. Летецът кръстосал надлъж и нашир цялото пространство над зоната за проучване и доволен се завърнал в базата. Той не знаел, че с помощта на вятъра е преминал границата и е навлязъл четиридесет мили навътре в Зангаро. Когато проявили филма с въздушните снимки, се видяло че полетът е излязъл далеч извън зоната за проучване.
— Кой го е установил пръв? Френската компания ли? — попита Мансън.
— Не, сър. Те проявили филма и ни го предали. Такава била клаузата в договора. Хората от нашия отдел за проучвания от въздуха трябвало да определят разположението на зоните, представени на снимките. Те установили, че на края на всеки отрязък е заснета територия извън зоната за проучване. Отделили тези снимки и ги оставили настрана. На тях се появявала планинска верига, която не можела да бъде в нашата зона, защото в тази й част нямало планини. После някой се сетил да хвърли още един поглед на излишните снимки и забелязал, че част от планинската зона, малко на изток от основната верига, се отличава с различна по гъстота и вид растителност. Подобна разлика не може да се установи на земята, но на една въздушна снимка от височина три мили тя си личи като върху билярдна маса.
— Това ми е ясно — изръмжа сър Джеймс. — Давай нататък.
— Съжалявам, сър. На мен не ми беше ясно. Сега го научих. Но както и да е. Значи пет-шест снимки били предадени на човек от отдела по фотогеология и той след съответното увеличение потвърдил, че растителността е различна върху съвсем малка територия на един висок около 1 000 метра масив с почти конусовидна форма. Двата отдела подготвили доклад, който отишъл при началника на топографския отдел. Той установил, че веригата е Кристалната планина, а масивът навярно е онзи, който е дал, името си на цялата верига. После материалите попаднали в „Задгранични договори“ и Уилоуби, началникът на отдела, изпратил Брайънт в Африка да получи разрешение за проучване.
— Не ме е уведомявал за това — каза Мансън, разположен вече зад бюрото си.
— Изпратил е докладна записка, сър. Ето я тук. По това време сте били в Канада и се е очаквало да отсъствате цял месец. Уилоуби пояснява, че проучването на тази зона е съвсем непредвидено, но тъй като сме имали шанса да проведем безплатно въздушно наблюдение и понеже фотогеолозите считат, че трябва да има някаква причина за разликата в растителността, разходите може би са оправдани. Освен това решил, че ще е добре този Брайънт да понатрупа малко опит в една самостоятелна мисия. До тогава винаги придружавал Уилоуби.
— Това ли е всичко?
— Почти. Брайънт си извадил виза и отишъл на онова място преди шест месеца. Сдобил се с разрешение и се върнал след три седмици. Преди четири седмици отдел „Сондажи“ се съгласил да отдели от работата му в Гана един нискоквалифициран търсач на име Джек Мълруни и да го изпрати в Кристалната планина при положение, че разходите няма да са високи. Те се оказали ниски. Той се завърнал преди три седмици с тон и половина проби, които все още се намират в лабораторията на Уотфорд.
— Много добре — каза сър Джеймс Мансън след известна пауза. — Така, а това стигнало ли е до Съвета?
— Не, сър — убедено каза Торп. — Биха сметнали въпроса за незначителен. Прегледах протоколите от всички заседания на Съвета през последните дванайсет месеца, както и всички внесени документи. Включително всички докладни записки и писма, изпратени до членове на Съвета през същия период. Никъде нищо не се споменава. Бюджетът на цялата операция тъй или иначе би потънал сред дребните разходи. А и нещата не са тръгнали от отдел „Проекти“, понеже въздушните снимки са ни били подарени от френската фирма и от немарливия пилот. Всичко е било съвсем ad hoc15 и въобще не е стигнало до равнището на Съвета.
Джеймс Мансън кимаше с очевидно задоволство.
— Така. А сега Мълруни. Сече ли му пипето?
Вместо отговор Торп подаде досието от отдел „Кадри“.
— Не е квалифициран, но има голям практически опит, сър. Стара кримка. От добрите търсачи в Африка.
Мансън прехвърли досието. Спря поглед на биографичните данни и на трудовата биография на Мълруни от постъпването му в компанията.
— Наистина има опит — изръмжа Мансън. — Не трябва да се подценяват старите търсачи в Африка. И аз съм започнал от рудниците „Ранд“. Мълруни просто не се е качил по-нагоре. Така че не се подигравай, момчето ми. Такива хора са много полезни. А понякога са и наблюдателни.
Той освободи Мартин Торп и си каза полугласно:
— Да видим сега колко наблюдателен е мистър Мълруни.
Освободи бутона на секретарската уредба и се обърна към мис Кук:
— Мистър Мълруни там ли е още, мис Кук?
— Да, сър Джеймс. Тук е и чака.
— Поканете го да влезе, ако обичате.
Мансън вече беше тръгнал към вратата, когато неговият служител се появи. Посрещна го сърдечно и го отведе при креслата, където предната вечер настани Брайънт. Преди да излезе, мис Кук получи молба да направи кафе за двамата. Пристрастеността на Мълруни към кафето фигурираше в досието му.
В този кабинет на последния етаж на една бизнес-сграда в Лондон Джек Мълруни изглеждаше също тъй неадекватно, както Мартин Торп би изглеждал сред гъсталаците на джунглата. Ръцете му се подаваха целите от ръкавите на палтото и той очевидно не знаеше какво да прави с тях. Бялата му коса беше пригладена с много вода, а при бръсненето се беше порязал. За първи път се срещаше с човека, когото наричаше „дядката“. Сър Джеймс положи всички възможни усилия, за да го предразположи.
Когато мис Кук влезе с един поднос, на който имаше порцеланови чашки, каничка за кафе, каничка за сметана, захарница и обилно количество бисквити „Фортнъм и Мейсън“, тя чу работодателя си да казва на ирландеца:
— … точно там е работата, драги. Вие имате това, на което нито аз, нито някой друг може да научи младоците. Двайсет и пет години с пот на челото сте вадили рудата от земята и сте я пълнили в кофите. Това е опит.
Хората винаги се радват, когато оценяват труда им. Джек Мълруни не правеше изключение. Той кимаше със светнало лице. След като мис Кук излезе, сър Джеймс Мансън посочи чашките.
— Погледнете тези мижави чашчици. Едно време си пиех кафето в онези големи чаши. Сега ми го сервират в напръстници. Помня, че в края на трийсетте рудниците „Ранд“… Ама това трябва да е било преди вашето време…
Мълруни остана цял час. На излизане той си мислеше, че „дядката“ е страшно хубав човек въпреки всичко, което се говореше за него. Сър Джеймс Мансън мислеше, че Мълруни е страшно хубав човек — или поне добър в работата си, а тя беше и винаги щеше да бъде свързана със събирането на скални отломъци по
