планините, без да се задават въпроси.
Малко преди да излезе, Мълруни за пореден път изложи становището си.
— Там има калай, сър Джеймс. Живота си залагам. Работата е дали ще може да се извлича на приемлива цена.
Сър Джеймс го потупа по рамото.
— Не се притеснявайте за това. Ще разберем, когато получим доклада от Уотфорд. И не се безпокойте. Ако мога да закарам и една унция до брега под пазарната й стойност, ще разработим находището. А сега ми кажете какво мислите да правите. Какво е следващото ви приключение.
— Не знам, сър. Остават ми още три дни отпуск, а после ще се явя в кантората.
— Искате ли пак да отидете в чужбина? — усмихнат попита сър Джеймс.
— Да, сър. Честно казано, не мога да понасям този град. Заради климата и куп други неща.
— Ще ви се пак да се попечете на слънце, а? Чух, че обичате дивите места.
— Да, така е. Там човек може да разполага със себе си.
— Наистина може — усмихна се Мансън. — Наистина. Почти ви завиждам. Не, по дяволите, аз наистина ви завиждам. Добре, ще видим какво може да се направи.
След две минути Джек Мълруни излезе. Мансън поръча на мис Кук да занесе досието му в отдел „Кадри“, звънна на счетоводството и им нареди да отпуснат на Мълруни премия в размер на 1 000 лири, като направят всичко възможно да я получи преди идния понеделник. После се обади на началника на отдел „Земни проучвания“.
— Какви проучвания предстои да започнат в близките няколко дни? — попита той без въведения.
Имаше три проекта, единият от които в някакво забутано кътче в най-северната част на Кения, близо до границата със Сомалия. На това място обедното слънце изпържва мозъка ти като джумерка, а през нощта костният ти мозък изстива като камък. Да не говорим за разбойниците, които дебнат наоколо. Командировката щеше да бъде дълга. Почти цяла година. Двама души без малко да си подадат оставките, когато се опита да ги изпрати там за толкова време.
— Пратете Мълруни! — каза сър Джеймс и затвори телефона.
Погледна часовника. Беше единайсет. Взе кадровата справка за доктор Гордън Чалмърс, която Ендийн остави на бюрото му предната вечер.
Чалмърс беше завършил с отличие Лондонския минногеоложки институт, който е навярно най-доброто учебно заведение от този род в света, макар че „Уитуотърсранд“16 би оспорил подобно твърдение. Получил диплом за геолог, после специализирал химия, а на двайсет и четири-пет години започнал да работи върху докторат. След петгодишна научна работа постъпил в изследователската секция на „Рио Калай Цинк“. Преди шест години „МанКон“ го бяха откраднали с по-добро възнаграждение. През последните четири години оглавяваше научния отдел на компанията, разположен в покрайнините на Уотфорд, област Хертфордшър. Паспортната снимка в досието изобразяваше човек, който клони към четиридесетте. Очите му се блещеха срещу обектива малко над червеникавата гъста брада. Вълнено сако и морава риза. Вратовръзката му беше плетена и висеше накриво.
В 11,35 иззвъня прекият телефон и сър Джеймс Мансън чу равномерното пиукане на уличен автомат. После монетата издрънча в процепа и се появи гласът на Ендийн. Обаждаше се от гарата в Уотфорд и говори не повече от две минути. Когато приключи, Мансън изсумтя доволно.
— Това е полезна информация — каза той. — Връщай се сега в Лондон. Имам още една задача за теб. Искам да ми изготвиш пълна справка за Република Зангаро. Искам да знам всичко. Да, Зангаро.
Мансън повтори името буква по буква.
— Започни с времето, когато е била открита, и карай до наши дни. Нужни са ми данни за историята, географията, релефа, икономиката, селскостопанското производство, полезните изкопаеми (ако има такива), политическата ситуация и степента на развитие. Съсредоточи вниманието си върху десетте години, предшестващи Независимостта, и най-вече върху периода оттогава насам. Искам да знам всичко, което е известно за президента, за кабинета му, за парламента (ако има такъв), за администрацията, за съдебната система и политическите партии. Три пункта са по-важни от всичко останало. Първо, въпросът за руско или китайско присъствие и влияние, а също данни за местно комунистическо влияние над президента. Второ, никой, който има макар и далечна връзка със страната, не бива да разбере за твоите въпроси. Затова недей сам да ходиш там. И, трето, при никакви обстоятелства не заявявай, че си служител на „МанКон“. Така че използвай чуждо име. Ясно ли е? Добре, ще ми докладваш веднага щом станеш готов. Но не по-късно от двайсет дни. Пари от счетоводството ще теглиш единствено срещу моя подпис. Действай дискретно. Що се отнася до присъствената книга, смятай се в отпуск. После ще уредим нещата.
Мансън затвори и повика Торп, за да му даде понататъшни нареждания. След три минути Торп се качи на десетия етаж и остави на бюрото листа хартия, който шефът му бе поискал. Беше направено с индиго копие на някакво писмо.
Десет етажа по-надолу доктор Гордън Чалмърс слезе от таксито на ъгъла на булевард „Муъргейт“ и плати на шофьора. Чувстваше се неловко в това палто и този тъмен костюм, но Пеги му каза, че е необходимо да се облече така за един разговор и обяд с председателя на Съвета.
Докато изминаваше последните метри към стълбите на „МанКон Хаус“, погледът му се спря на едно заглавие, което бе залепено върху стъклото на будката за вестници.
Продаваха се „Ивнинг Нюз“ и „Ивнинг Стандарт“. Заглавието го накара да свие устни в горчива усмивка, но все пак си купи и двата вестника. Материалът беше поместен на една от вътрешните страници. Заглавието гласеше:
Статията развиваше заглавието в по-големи подробности, макар че не беше дълга. В нея се казваше, че след нови продължителни преговори между представители на родителите на повече от 400 деца, които преди десет години са получили увреждания вследствие употребата на препарата таледомид, и представители на компанията производителка отново се е стигнало до задънена улица. Преговорите били отложени „за неопределено време“.
Мислите на Гордън Чалмърс се върнаха към къщата в покрайнините на Уотфорд, от която излезе сутринта, към съпругата му Пеги, която скоро навърши трийсет, а изглеждаше на четиридесет. И накрая към Маргарет — детето без два крака и една ръка, което щеше да навърши девет години и което се нуждаеше от специални протези и от специално построена къща. Най-после живееха в такава къща, но ипотеката му струваше цяло състояние.
— За неопределено време — сопна се той, без да има на кого, и напъха вестниците в едно кошче.
Чалмърс въобще рядко четеше вечерните вестници. Предпочиташе „Гардиън“, „Прайвит Ай“ и левия „Трибюн“. След като почти десет години следеше как група безпарични родители се опитваха да получат обезщетение от гигантската фармацевтична компания, в главата му се загнездиха лоши мисли за крупните капиталисти. Десет минути по-късно се изправи пред един от най-крупните.
Сър Джеймс Мансън не успя да предразположи Чалмърс, както това му се отдаде с Брайънт и Мълруни. Ученият здраво стискаше чашата с бира и го гледаше право в очите. Мансън бързо овладя положението и след като мис Кук му подаде уискито и се оттегли, той пристъпи към темата:
— Предполагам, че се досещате защо съм ви повикал, доктор Чалмърс.
— Досещам се, сър Джеймс. Доклада за Кристалната планина.
— Точно така. Между другото, постъпили сте много добре, като сте го изпратил лично на мен в запечатан плик. Съвсем правилно.
Чалмърс сви рамене. Той постъпи така, защото му беше ясно, че правилата в компанията изискват всички съществени резултати от анализите да попадат директно при председателя. Съвсем обичайно решение, като се има предвид, че беше установил какво се съдържа в пробите.
— Ще ви задам два въпроса и очаквам конкретни отговори — каза сър Джеймс. — Напълно ли сте сигурен в тези резултати? Възможно ли е да има друго обяснение за тях?
Чалмърс нито се изненада, нито се обиди. Той знаеше, че лаиците рядко възприемат труда на учения
